Джефри Арчър
Ези печели (10)

10.
Саша

Лондон

Мина цяла седмица преди другите момчета да престанат да зяпат Саша. Макар че шести клас имаше своя немалък дял ученици от други страни, той беше първият руснак, когото виждаха. Саша се чудеше дали не са си представяли, че се различава с нещо кой знае какво от тях.

Тъй като английският беше вторият му избран предмет, всички предположиха, че ще има трудности да не изостава от останалите. Само месец по-късно обаче неколцина от съучениците му се отказаха от опитите си да не изостават от Руснака, а когато ставаше въпрос за математика, неговия трети език, мистър Сътър признаваше пред директора, че не след дълго Саша ще осъзнае, че вече няма какво повече да научи от учителя си.

И докато учебните му успехи го правеха обект на възхищение от страна на мнозина, Саша беше най-популярен с възможността си да поддържа „чисто досие“.

— Чисто досие ли? — попита Елена. — Какво означава това? Че ти никога не си имал проблеми с полиция или нещо такова.

— Не, мамо, просто станах вратар на Първи отбор и вече три поредни мача не са ни вкарали нито един гол. — Не й каза, че Морис Тремлет, когото беше заместил като вратар, не можеше да скрие гнева си, когато беше понижен и пратен във Втори отбор — още повече че Тремлет беше капитан.

Към края на първия срок Саша усещаше, че повечето ученици го приемат. Но това беше преди инцидента, когато най-неочаквано той се превърна в най-популярното момче в училището и срещна приятеля на живота си.

Инцидентът се случи по време на голямото междучасие, докато си ритаха на игрището. Бен Коен, който също беше в шести клас и играеше център-нападател, тичаше към вратата и изглеждаше сигурен, че ще вкара, когато Тремлет излезе от голлинията и се втурна към него, така че Коен подаде топката на друго момче, което я запрати в мрежата.

Коен вдигна тържествуващо ръце, но Тремлет не забави крачка, а се блъсна в него и го просна на земята.

— Опитай отново и ще ти счупя врата — извика му той.

Подновиха играта и Коен пак се канеше да стреля, когато видя, че Тремлет отново се насочва към него. Той се дръпна настрани и топката се озова у Тремлет, който се затича към противниковата врата, на която стоеше Саша. Всички се отместваха от пътя му Саша излезе напред, за да скъси ъгъла, и когато Тремлет навлезе в наказателното поле, се хвърли на земята, хвана топката и я притисна към гърдите си. Тремлет изобщо не забави крачка, а го изрита в гърба, сякаш Саша беше топката.

Саша остана да лежи неподвижно на земята, а топката се търкулна от ръцете му. Тремлет го прескочи и я изрита в празната врата. Вдигна ликуващо ръце, но никой не го поздрави.

Коен изтича да помогне на Саша да се изправи и когато той вдигна глава, Тремлет се беше извисил над него.

— Май не си толкова добър, за колкото се мислиш, а, Руски?

— Може би — отвърна Саша. — Но ако погледнеш списъка от миналата седмица, ще откриеш, че ти си онзи, който е във Втори отбор.

Тремлет замахна към него, но Саша отскочи и ударът едва закачи рамото му.

— Освен това не мисля, че ставаш за отбора по бокс — добави той.

Тремлет почервеня и отново вдигна юмрук, но Саша се оказа много по-бърз от него и го халоса в носа, от което той залитна назад и тупна на земята. Саша се канеше да му фрасне още един, но Тремлет беше спасен от училищния звънец, обявяващ край на междучасието.

— Благодаря — каза Коен, докато напускаха игрището. — Но си дръж очите отворени, защото Тремлет обича да създава неприятности.

— Не може да създава никакви неприятности — отвърна Саша. — Неприятност е, когато офицер от КГБ насочва пистолет в главата ти.

 

 

Когато вечерта се прибра, Саша не разказа на майка си за случката, тъй като не я беше сметнал за особено важна. Беше насочил вниманието си изцяло към чинията спагети, когато на вратата се почука.

Елена остави вилицата си, но не помръдна. Чукането на вратата означаваше само едно. Саша скочи от мястото си, преди да успее да го спре, отвори вратата и се озова пред висок слаб мъж с дълго черно палто с кадифена яка и мека шапка.

— Добър вечер, Саша — каза мъжът и му подаде визитка.

— Добър вечер, сър — отвърна Саша, като се чудеше откъде непознатият знае името му. Погледна визитката и му се стори, че името му е познато. И определено знаеше адреса.

— Надявах се да поговоря с майка ти — каза мистър Анели, чийто акцент издаваше произхода му.

— Заповядайте, влезте — каза Саша и поведе мистър Анели към кухнята.

— Добър вечер, мисис Карпенко — каза гостът и повдигна шапката си. — Аз съм Тони Анели и съм…

— Знам кой сте, мистър Анели.

Мъжът се усмихна.

— Съжалявам, че прекъсвам вечерята ви, така че ще говоря по същество. Главният ми готвач подаде заявление за напускане, тъй като иска да се върне при семейството си в Неапол, и не успях да му намеря подходящ заместник. Затова бих искал да ви предложа мястото му.

Елена не успя да скрие изненадата си. Работеше за мистър Морети вече от няколко месеца и нямаше представа, че най-големият му съперник изобщо подозира за съществуването й. Преди тя да успее да отговори, мистър Анели обясни загадката.

— Един от редовните ми клиенти ми каза, че наскоро е вечерял в „Морети“ и че храната била станала невероятно добра, така че реших да проуча въпроса. По моя заръка оберкелнерът ми обядва във вашия ресторант миналата седмица и ме предупреди, че вече си имаме истинска конкуренция. Затова бих искал да ви предложа поста главен готвач на „Остерия Рома“.

— Но… — започна Елена.

— Не мога да ви предложа апартамент над ресторанта, но съм готов да ви плащам двойно, което ще ви позволи да си наемете квартира. — Саша се заслуша с интерес. — Разбира се, няма да е леко, тъй като имаме два пъти повече маси, отколкото в „Морети“. Но ако се съди по всичко, което чух, вие ще приемете с готовност подобно предизвикателство.

— Поласкана съм, мистър Анели, но съм задължена на мистър Морети, който…

— А ако съм готов да покрия и този дълг, мисис Карпенко?

— Не става въпрос за финансов, а за личен дълг — каза Елена. — Благодарение на мистър Морети двамата със Саша успяхме да дойдем в тази страна. Това не е нещо, за което мога да се отплатя лесно.

— Разбирам. Много ми се иска аз да бях на онзи кораб от Ленинград. — Мистър Анели даде на Елена визитката си. — Но ако случайно размислите…

— Не и докато мистър Морети е жив — отвърна Елена.

— Въпреки репутацията на сънародника ми, лично аз не бих стигнал чак дотам — каза Анели. — Но щом настоявате… — Тримата избухнаха в смях.

— За мен беше удоволствие да се запознаем — каза Елена, стана и изпрати мистър Анели до вратата.

— Ще кажеш ли на мистър Морети за предложението? — попита Саша, когато тя се върна в кухнята.

— Категорично не. В момента си има достатъчно проблеми и без да го заплашвам, че ще напусна.

— Но ако знае за офертата, може да ти предложи повишение и може би дори процент от печалбата.

— Няма никакви печалби — каза Елена. — Ресторантът едва излиза на нулата.

— Още една причина да погледнеш сериозно на предложението на мистър Анели. В края на краищата може и да не получиш друга подобна възможност.

— Може и да си прав, Саша, но лоялността няма цена. Тя трябва да се спечели. А и мистър Морети заслужава нещо по-добро. — Саша не изглеждаше особено убеден. — Ако някога се изправиш пред подобна дилема — рече Елена, — просто си помисли какво би направил баща ти и няма да сгрешиш.

 

 

— Директорът иска да те види, Карпенко — каза мистър Сътън, когато влезе в класната стая на следващата сутрин. — Трябва да се явиш незабавно в кабинета му.

Тонът на учителя ясно показваше, че това е заповед. Саша стана и излезе от класната стая, като болезнено чувстваше погледите на момчетата върху себе си. Докато вървеше по коридора, се зачуди какво ли иска директорът от него. Почука на вратата му.

— Влез — каза непознат глас.

Саша влезе в кабинета на мистър Килтър и го завари да седи с мрачна физиономия зад бюрото си. Срещу него седеше друг мъж, който не се обърна.

— Карпенко, това е мистър Тремлет — каза директорът. Едрият мъж с оредяваща рижа коса и шкембе, което му пречеше да си закопчае сакото, се обърна и изгледа Саша със самодоволния поглед на картоиграч, държащ каре аса. — Мистър Тремлет ми каза, че вчера си пребил сина му по време на футболен мач и си му счупил носа. Вярно ли е?

— Да, сър.

— Мистър Тремлет ме уверява, че синът му не е направил нищо, с което да те провокира, освен че е вкарал гол. Вярно ли е?

Още през първата седмица в училището Саша беше научил значението на думата „доносничене“, както и на последствията.

— В Съветския съюз го наричат сътрудничество — беше обяснил той на приятеля си Бен Коен. — Но последиците едва ли са по-сериозни от това да те пратят в Ковънтри.

Директорът чакаше обяснение и изражението му ясно показваше, че се надява да чуе такова. Саша обаче не направи опит да се защити.

— В такъв случай — каза мистър Килтър — не ми оставяш друг избор освен да ти наложа съответното наказание.

Саша беше готов за затваряне в килер, допълнителна извънкласна работа и дори бой с пръчка, но остана шокиран, когато чу присъдата на директора, особено когато това означаваше, че училището ще пострада точно толкова, колкото и той самият. Подозираше обаче, че това изобщо не безпокои Тремлет. Нито бащата, нито сина.

— И ако подобен инцидент се повтори, Карпенко, ще бъда принуден да прекратя стипендията ти. — Саша знаеше, че това означава, че ще трябва да напусне училището, защото майка му със сигурност не можеше да си позволи да плаща таксата. — Да се надяваме, че с това въпросът е решен — бяха последните думи на директора.

 

 

— Защо не му каза истината? — попита Бен, когато Саша му обясни защо е бил понижен във Втори отбор до края на сезона.

— Бащата на Тремлет е училищен настоятел и местен съветник. На кого мислиш, че е по-вероятно да повярва Килтър?

— Това не е Съветският съюз — каза Бен. — И мистър Килтър е честен човек. Знам го от личен опит.

— Какво искаш да кажеш?

— Баща ми е имигрант евреин и няколко други училища отказаха да ме приемат, преди „Латимър“ да ми предложи място.

— Винаги съм мислил за теб като за англичанин — каза Саша.

— Не се съмнявам — отвърна Бен. — Но хора като Тремлет не го правят и никога няма да го правят.

 

 

Саша не каза на майка си причината, поради която вече не играе в Първи отбор. Всички в училище обаче много добре знаеха кой е виновен за това отборът вече да няма чисто досие, докато Втори се радва на успешен сезон.

Когато в края на срока директорът го извика, Саша нямаше представа какво е сгафил този път, но беше сигурен, че ще разбере. Почука колебливо на вратата на мистър Килтър и зачака познатото „Влез“. Когато влезе в кабинета, беше посрещнат с топла усмивка.

— Седни. — Вълна на облекчение заля Саша. Ако останеш прав, значи си загазил; ако те поканят да седнеш, всичко е наред. — Исках да си поговоря на четири очи с теб, Саша. — За първи път директорът се обръщаше към него с малкото му име. — Преглеждах резултатите ти и мисля, че не е зле да кандидатстваш за наградата „Айзък Бароу“ по математика в Кеймбридж.

Саша мълчеше. Нямаше представа за какво говори директорът.

— „Айзък Бароу“ е една от най-престижните награди на Кеймбридж и на победителя му се предлага стипендия в Тринити — продължи мистър Килтър. Мъглата постепенно започна да се разпръсва, но нещата все още оставаха неясни. — Тъй като Тринити е моята алма-матер, за мен ще е особено удоволствие, ако спечелиш наградата. Трябва обаче да те предупредя, че ще се съревноваваш с ученици от всички училища в страната, така че конкуренцията ще е много сериозна. Ще се наложи да жертваш почти всичко друго, ако искаш да имаш някакъв шанс.

— Дори да играя в Първи отбор следващия сезон ли?

— Подозирах, че ще ме попиташ това — каза Килтър. — Затова обсъдих проблема с мистър Сътън и двамата сме на мнение, че може да ти се позволи поне странично занимание, особено след като крикетът така и не успя да грабне въображението ти, а капитанският пост на училищния отбор по шах не се оказа прекалено натоварващ за теб.

— Несъмнено знаете, че вече ми предложиха място в Лондонското училище по икономика заради отличните ми резултати — каза Саша.

— Предложение, което спокойно можеш да приемеш, ако не спечелиш стипендията „Айзък Бароу“. Защо не обсъдиш идеята с майка ти и не ми кажеш какво е нейното мнение?

— Мога точно да ви кажа каква ще е реакцията й — каза Саша. Директорът повдигна вежда. — Ще иска да кандидатствам за наградата. Но пък тя винаги е имала много по-големи амбиции за мен, отколкото за самата себе си.

— Е, не е нужно да вземаш решение до началото на следващия срок. Няма да е зле обаче да обмислиш сериозно въпроса, преди да решиш. Никога не забравяй девиза на училището — paulatim ergo certe^[1].

— Ще се опитам — каза Саша, като си позволи малка фриволност с директора.

— Между другото, моля да предупредиш майка си, че ще водя жена си на вечеря в „Морети“ следващата събота по случай годишнината от сватбата ни и се надявам, че тя няма да е в почивка.

Саша се усмихна и стана от стола.

— Ще й предам, сър.

Реши да се разходи из училището, преди да се върне у дома и да каже на майка си защо директорът е искал да го види. Отиде до ограденото игрище и видя, че там играят крикет. Училището имаше 146 точки от 3 мача и въпреки живия си интерес към числата Саша така и не беше овладял тънките нюанси на играта. Единствено англичаните можеха да измислят игра, в която логиката не е в състояние да определи кой отбор печели.

Продължи да върви покрай игрището, като от време на време поглеждаше, когато чуваше удар на кожа върху дърво. Когато стигна другата страна, реши да мине зад павилиона, за да не разсейва играещите. Беше минал само няколко метра, когато бе изтръгнат от унеса си от момичешки глас, идващ от близките шубраци. Спря и се заслуша по-внимателно. Моментално позна другия глас, който стигна до него.

— Знаеш, че го искаш, така че защо се преструваш?

— Никога не съм искала да стигна толкова далече — запротестира момичето, което очевидно плачеше.

— Вече е малко късно да ми го казваш.

— Махай се от мен, или ще викам.

— Давай. Никой няма да те чуе.

Последва вик, от който скорците на покрива на павилиона се разлетяха уплашено. Саша изтича в шубраците и видя Тремлет, легнал върху съпротивляващо се момиче, чиято пола беше вдигната до кръста; блузата и гащичките й лежаха на земята до нея.

— Гледай си работата, Руски — каза Тремлет, когато го видя. — Тя е просто местна курва, така че се разкарай.

Саша го сграбчи за раменете и го издърпа от момичето, което изпищя още по-силно. Тремлет изруга, взе си обувките и явно спомнил си счупения си нос, си тръгна.

Саша коленичи до момичето и тъкмо му подаваше блузата, когато иззад павилиона дотичаха треньорът по крикет и три момчета.

— Не бях аз — запротестира Саша, но когато се обърна, очаквайки момичето да потвърди думите му, то вече тичаше босо през тревата, без да поглежда назад.

 

 

— Не бях аз — повтори Саша, след като треньорът по крикет го отведе направо в директорския кабинет и съобщи на какво е станал свидетел.

— Тогава кой е бил? — остро попита директорът. — Мистър Лий те е заварил сам с момичето, което е изпищяло, преди да побегне. Не е имало други.

— Имаше — каза Саша, — но не го разпознах.

— Карпенко, май не си даваш сметка колко сериозно е това. Положението е такова, че нямам друг избор, освен да те отстраня от занятия и да предам въпроса в ръцете на полицията.

Саша изгледа непокорно директора и повтори:

— Той избяга.

— Кой?

— Не го разпознах.

— В такъв случай незабавно се прибирай у дома. Съветвам те да кажеш на майка си точно какво се е случило и да се надяваме, че тя ще успее да те вразуми.

Саша излезе от директорския кабинет и бавно тръгна към къщи, напълно забравил за Тринити и Лондонското училище по икономика.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак — каза майка му, когато той влезе в кухнята.

Саша седна на масата, подпря глава на ръцете си и започна да й разказва защо се е прибрал по-рано. Беше стигнал до „коленичих до нея…“, когато някой задумка на вратата.

Елена отвори и видя двама униформени полицаи, които се извисяваха над нея.

— Вие ли сте мисис Карпенко? — попита първият.

— Да.

— Синът ви Саша тук ли е?

— Да, тук е.

— Трябва да го отведа в участъка, госпожо.

— Защо? — запротестира Елена и препречи вратата. — Не е направил нищо лошо.

— Ако наистина е така, няма от какво да се страхува, госпожо — каза вторият полицай. — Разбира се, вие също можете да дойдете с нас.

По време на пътя до местния полицейски участък Елена и Саша седяха мълчаливо на задната седалка на колата. След като Саша беше регистриран от дежурния сержант, ги въведоха в малка стая за разпити в мазето и им казаха да изчакат.

— Не казвай нито дума — каза майка му, щом вратата се затвори. — Да те отстранят от занятия е едно, но да те върнат в Съветския съюз — съвсем друго.

— Но това не е Съветският съюз, мамо. В Англия си невинен до доказване на противното.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж на средна възраст с тъмносив костюм, който седна срещу тях.

— Добър вечер, мисис Карпенко. Аз съм детектив инспектор Мадокс и разследвам този случай.

— Синът ми е невинен и…

— И сега ще му дадем възможност да го докаже — каза Мадокс. — Бихме искали синът ви да участва в очна ставка, но тъй като е непълнолетен, не можем да го направим без писменото ви съгласие.

— А ако откажа?

— Тогава ще бъде арестуван и ще прекара нощта в ареста, докато продължим разследването. Но ако сте убедена, че той няма нищо за криене…

— Нямам нищо за криене — каза Саша. — Мамо, моля те, подпиши.

Инспекторът постави формуляр от две страници на масата пред Елена и й подаде химикалка. Тя прочете внимателно всяка дума, преди най-сетне да подпише.

— Младежо, ела с мен, ако обичаш — каза инспекторът, стана от мястото си и поведе Саша по коридора. След това се дръпна настрани и Саша влезе в дълга тясна стая с подиум от едната страна. На него бяха наредени осем младежи приблизително на неговата възраст, които очевидно го чакаха.

— Можеш да избереш къде да застанеш — каза инспекторът.

Саша се качи на подиума и застана на второто място отляво. Никога не беше виждал момчетата от двете страни.

— Сега ще помоля всички ви да се обърнете с лице към огледалото пред вас.

Инспекторът излезе и отиде в съседното помещение, където го чакаха уплашено момиче с майка му и една полицайка.

— Е, мис Алън — каза детектив инспектор Мадокс, след като дръпна завесата покрай стената на стаята, — не забравяйте, че вие можете да ги виждате, но те не виждат вас. — Момичето не изглеждаше убедено, но когато майка му кимна, се загледа внимателно в деветимата младежи. Трябваха й само няколко секунди, преди да посочи втория вдясно.

— Мис Алън, можете ли да потвърдите, че това е младежът, който ви е нападнал? — попита Мадокс.

— Не — едва чуто прошепна момичето. — Това е момчето, което ми се притече на помощ.

 

 

Натисна звънеца два пъти. Знаеше, че той си е у дома, защото беше прекарала в колата си последните два часа и го чакаше да се върне. Когато отвори, той я изгледа отвисоко и попита:

— Какво искате?

— Дойдох да поговорим за сина ви.

— Какво за сина ми? — отвърна той, без да помръдне от мястото си.

— Може би ще е по-разумно да го обсъдим вътре, съветник — каза тя и погледна възрастната дама, която надничаше през дантелената завеса на съседната къща.

— Добре — неохотно каза той и я въведе в кабинета си. — И за какво става въпрос? — попита остро, след като затвори вратата.

— Синът ви се е опитал да изнасили дъщеря ми — каза тя.

— Разбрах всичко за случая — отвърна мъжът. — И трябва да ви кажа, че сте объркали младежа. Мисля, че ще откриете, че полицията вече е арестувала виновника.

— Аз пък мисля, че ще откриете, че те вече го освободиха, без да повдигнат обвинения.

— Какво ви кара да мислите, че синът ми е замесен?

Мисис Алън отвори чантата си, извади един сив чорап и го тикна в ръцете му.

— Може да е на всекиго — каза той и й върна чорапа.

— Но не е. Грижливата майка е зашила етикет с името от вътрешната страна. Може би ще погледнете отново?

Мъжът с неохота взе чорапа, погледна вътрешната му страна и видя етикет с името ТРЕМЛЕТ, избродирано с червен конец върху тънка бяла ивица.

— Предполагам, че и другият е у вас.

— Разбира се, че е у мен. Но не мога да реша дали да го дам на полицията, или…

— Един чорап не е никакво доказателство.

— Може би. Но ако синът ви е невинен, дъщеря ми няма да може да го разпознае при очната ставка, нали? Разбира се, освен ако всички останали не са червенокоси.

— Колко? — попита Тремлет.