Джефри Арчър
Ези печели (11)

11.
Алекс

Бруклин

Чукане на вратата по това време на нощта означаваше само едно нещо за Елена.

— Кой ли може да е? — каза Димитрий, докато ставаше.

Алекс не откъсна очи от телевизионния екран, докато Димитрий излизаше от стаята, така че никой от двамата не забеляза, че Елена трепери.

Димитрий погледна през шпионката на външната врата и видя двама елегантно облечени мъже с еднакви сиви костюми, бели ризи, сини вратовръзки и с шапки на главите. Дръпна резето и отвори.

— Добър вечер. Какво има?

— Добър вечер, сър — каза по-възрастният от двамата. — Аз съм Хамънд от Бреговата охрана. Това е колегата ми Рос Травис. — И му показа служебната си карта. Димитрий не каза нищо. — Доколкото разбрахме, на този адрес живее госпожа на име Карпенко?

— Регистрирана е тук — каза Димитрий, без да помръдва от мястото си.

— Това ни е известно — каза Травис. — Смятаме, че може да има информация, която може да се окаже полезна за нас.

— В такъв случай влезте — каза Димитрий, покани ги в дневната, отиде до телевизора и го изключи.

Алекс изгледа намръщено неканените гости. Очакваше с нетърпение да види дали Джеймс Кагни ще успее да се измъкне от къщата с помощта на майка си, без ФБР да го хване. Защо той нямаше такава майка?

— Господата са от Бреговата охрана — каза Димитрий на Елена на руски. — Не е нужно да говориш на английски, ако не искаш.

— Нямам какво да крия — отвърна Елена. — Какво има? — обърна се тя към двамата мъже, като се надяваше, че гласът й е спокоен.

— Вие ли сте мисис Елена Карпенко? — попита Хамънд.

— Да — с леко треперещ глас каза Елена.

Двамата отново се представиха. Алекс не можеше да откъсне очи от тях. Двамата сякаш бяха излезли от телевизора право в стаята.

— Няма от какво да се безпокоите, госпожо — каза Хамънд. Елена не изглеждаше много сигурна в думите му. — Просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Моля, седнете — каза Елена, отчасти и защото не й харесваше двамата да се извисяват над нея.

— Доколкото разбрахме, вие и синът ви сте избягали от Ленинград. Питахме се как сте успели, след като Съветският съюз охранява така ревниво границите си.

— Мисли, че може да си шпионка — каза Димитрий на руски.

Елена се разсмя, с което озадачи двамата мъже.

— Съпругът ми беше убит от КГБ — каза тя, а Травис извади бележник и започна да записва всяка нейна дума. Хамънд й зададе няколко въпроса, за които си личеше, че са грижливо обмислени.

— Можете ли да си спомните имената, чиновете и длъжностите на някои от офицерите от КГБ, за които сте готвили? — попита той.

— Никога не бих могла да ги забравя — отвърна Елена. — Особено майор Поляков, който беше началник на охраната на пристанището, макар че съпругът ми твърдеше, че бил на пряко подчинение на коменданта на пристанището.

Травис подчерта „комендант на пристанището“, обърна страницата и продължи да записва името и чина на всеки офицер, който Елена успя да си спомни.

— Само още два въпроса — каза Хамънд, отвори куфарчето си, извади план на пристанището и го разгърна на масата пред нея. — Можете ли да ни покажете къде работехте?

Елена сложи пръст върху офицерския клуб.

— Значи сте били далече от базата на подводниците — каза Хамънд и посочи другия край на пристанището.

— Да. Човек трябва да има специално разрешително за достъп, за да работи в онази част.

— Благодаря — каза Хамънд. — Много ни помогнахте.

Травис затвори бележника си и Елена предположи, че разговорът е приключил.

— Това ли е синът ви? — попита Хамънд и кимна към Алекс. Елена също кимна. — Чувам, че се справяш отлично в училище и си се надявал да учиш в Школата за чужди езици в Москва.

— Да — каза Алекс на руски с надеждата, че звучи като Джеймс Кагни.

— Питам се дали ще се съгласиш да разговаряш със специалист от Лангли — отвърна Хамънд също на руски.

— Че как! — каза Алекс, на когото цялото упражнение му харесваше толкова, колкото майка му го намираше за отвратително. — Особено ако това ще помогне убийците на баща ми да си получат заслуженото.

— Де да беше толкова лесно — рече Хамънд. — Боя се, че нещата не са като по телевизията, където всяка вечер решават всички проблеми на света в рамките на по-малко от час, между рекламите.

Елена се усмихна.

— Бихме направили всичко, за да ви помогнем.

— Имате ли някакви въпроси към нас? — попита Хамънд.

— Да — каза Алекс. — Как се става П-човек^[1]?

— Те работят за ФБР — каза Травис. — Ако искаш да влезеш в Бреговата охрана, трябва да наблегнеш здравата на училището и да си вземеш всички изпити.

Хамънд стана и стисна ръката на Елена.

— Благодаря още веднъж за сътрудничеството ви, госпожо. Ще се свържем със сина ви, когато му дойде времето.

Алекс веднага включи отново телевизора, а Димитрий, който беше мълчал през цялото време, изпрати двамата мъже до външната врата. На Алекс му се стори странно, че двамата не зададоха нито един въпрос на Димитрий, но насочи вниманието си отново към филма.

— Прав беше, Димитрий — каза Травис, след като излязоха на тротоара. — Тя е истинска находка. И още по-важното е, че момчето може да се окаже идеален кандидат, макар че е все още млад.

— Така е — съгласи се Хамънд. — Може би е време да му кажеш за Площада на играчите.

— Вече го направих — каза Димитрий. — Така че трябва да сложите човек там в събота сутринта.

— Ще го направим — каза Хамънд. — В такъв случай ни остава само да се надяваме, че ще се открият един друг.

— Няма начин да се пропуснат. Ще са като магнит и железни стружки.

Хамънд се усмихна.

— Кога се връщаш в Ленинград?

— Веднага щом намеря кораб, който си търси трети помощник-капитан. Не се безпокойте, ще ви държа в течение. А сега по-добре да се връщам, преди да са заподозрели нещо. — Димитрий стисна ръцете на двамата, затвори вратата и се върна в дневната, където откри, че Елена вече си е легнала, а Алекс не може да се откъсне от Джеймс Кагни.

Той се вгледа внимателно в младежа и се зачуди дали рискът не е прекалено голям.

 

 

На следващата сутрин Елена и Димитрий станаха в шест и, естествено, заговориха за снощните посетители.

— Може ли да им се вярва? — попита Елена, докато вадеше две яйца от врящата вода.

— В сравнение с КГБ са същински ангелчета. Но не забравяй, че могат както да подобрят, така и да направят на пух и прах шансовете ви да станете американски граждани — каза Димитрий.

В същия момент Алекс нахълта в кухнята и викна:

— Аз съм агент Карпенко! Арестувани сте.

— По какво обвинение? — попита Димитрий.

— Незаконно варене на алкохол в мазето на този имот.

Димитрий и майка му избухнаха в смях.

— В такъв случай по-добре си изпий млякото, преди да тръгнеш на училище — каза Елена. — Аз също трябва да побързам, ако искам да си запазя работата.

— Тази работа не е достатъчно добра за теб, мамо. Би трябвало да работиш в истински ресторант, а не в жалка пицария.

— Засега става — каза Елена. — И не е жалка.

— Истинските готвачи не правят пици.

— Правят, ако това е единствената работа в града.

 

 

Алекс с нетърпение очакваше срещата със специалния агент от ЦРУ. На следващата сутрин взе от библиотеката книгата „ЦРУ и ролята му в модерния свят“ и я прочете два пъти от кора до кора. Имаше безброй въпроси, които да зададе на истински агент.

Следващата събота, докато вървеше към пазара, ги видя за първи път. Мъже и жени на различна възраст и от различни националности, които имаха едно общо помежду си — страстта към шаха. Спомни си, че Димитрий му беше споменал за Площада на играчите, и реши да ги види лично. Всички бяха навели глави, изучаваха усърдно дъските и очакваха следващия ход на противниците си.

Алекс не беше играл шах, откакто бе пристигнал в Америка, и подобно на страдащ от абстиненция наркоман се присъедини към зяпачите, като бързо минаваше от една дъска към друга, докато не стигна до някакъв пълен мъж на средна възраст с джинси и пуловер, който седеше сам. Никой от другите играчи като че ли нямаше желание да седне срещу него. Алекс реши, че има само един начин да разбере защо.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Алекс.

— Иван — отвърна мъжът. — Но преди да седнеш, имаш ли долар за губене? Защото това ще се случи, когато те бия.

Алекс имаше един долар — два всъщност, дадени му от Елена заедно със списъка неща, които трябваше да напазарува за уикенда.

Седна, извади банкнотата от джоба си и я показа.

— А сега да видя вашата.

Мъжът се засмя.

— Ще я видиш, ако ме биеш. — И премести пешката пред десния офицер две позиции напред.

Алекс тутакси разпозна често използвания от Борис Спаски дебют и отговори, като премести с една позиция пешката пред царицата си.

Безспорният шампион на Брайтън Бийч го погледна, преди да премести десния си кон пред пешките. След още няколко хода Иван си даде сметка, че ще трябва да се съсредоточи, ако иска да победи младия си съперник.

Двамата изобщо не забелязаха, че около тях започва да се струпва малка тълпа, която се питаше дали е възможно „шампионът“ да изгуби за първи път от месеци. След още четирийсет минути зяпачите заръкопляскаха, когато Алекс каза: „Шах и мат“.

— Две от три? — предложи мъжът, докато му подаваше един долар.

— Съжалявам, сър, но трябва да тръгвам — отвърна Алекс. — Имам да изпълнявам задачи за майка ми.

Начинът, по който произнесе „майка ми“, накара Иван да каже следващите си думи на руски.

— Тогава ела утре по обед и ми дай шанс да си върна изгубения долар.

— С удоволствие — отвърна Алекс, стана и стисна ръката на мъжа с ясното съзнание, че няма да успее да го изненада втори път.

Не знаеше колко точно е часът, но беше сигурен, че майка му вече се е прибрала. Тръгна забързано към пазара, откъдето купи зеленчуците и свинските котлети от списъка. Бързо беше научил на кои сергии да отива за най-доброто месо и свежи зеленчуци, но въпреки това много му харесваше да се пазари с продавачите, преди да купи каквото и да било — нещо, което всеки руснак правеше, откакто се ражда, с изключение на майка му.

След като купи килограм картофи, които бяха последни в списъка, Алекс тръгна да се прибира.

Нямаше да спре, ако не я беше видял да го гледа през витрината. Поколеба се за момент, после тръгна към магазина, сякаш от самото начало бе имал това намерение.

— Трябва ми колан — каза Алекс първото нещо, което изникна в главата му.

— Това не е единственото, което ти трябва — отвърна момичето, докато избираше почти нов кафяв кожен колан и му го подаваше. Алекс се опита да й даде спечелените си пари. — Задръж ги — каза тя. — С тях можеш да ме заведеш на кино утре вечер.

Алекс остана без думи. Никога не беше канил момиче на среща, а сега момиче канеше него. Кагни определено не би го одобрил.

— „Имало едно време на Запад“ с Хенри Фонда — каза момичето.

Хари никога не беше чувал за Хенри Фонда.

— А, да — каза той. — И аз се канех да го гледам.

— Е, значи ще го гледаш. С мен. Ще те чакам в шест и половина при „Рокси“. Не закъснявай.

— Няма — отвърна той, като се чудеше къде ли е „Рокси“.

Обърна се да си тръгне, но момичето го спря.

— Забрави колана.

Алекс го взе, пусна го в торбата и излезе небрежно от магазина. Щом зави на ъгъла, се затича и спря едва когато стигна до вкъщи.

— Къде беше? — попита майка му, когато той влезе в кухнята. — Минава шест.

Той се зачуди дали да й каже за Иван и партията шах (тя щеше да одобри), за спечеления долар (нямаше да одобри), за втората му среща с момичето от магазина за втора употреба (не беше сигурен каква ще е реакцията й) и за това, че ще ходи на кино с нея (пак не беше сигурен). Елена отвори хартиената торба и извади кожения колан.

— Откъде взе това?

Алекс щеше да й каже, но не можеше да си спомни името на момичето.

 

 

На следващата сутрин Алекс се върна на Площада на играчите, но едва след като майка му отиде на работа.

Иван вече седеше зад една дъска и потропваше нетърпеливо с пръсти по масата. Вдигна стиснати юмруци още преди Алекс да е седнал. Алекс избра дясната му ръка и Иван я отвори. Бяла пешка. Той завъртя дъската и зачака Алекс да направи първия си ход.

Час по-късно за събралите се около масата беше ясно, че не могат да избират между двамата играчи. Иван спечели първата игра и Алекс трябваше да му даде трудно спечеления долар преди дъската да се обърне отново за решаващата партия. Тя се оказа най-дългата.

Накрая Иван и Алекс се съгласиха на реми. Станаха и си стиснаха ръцете, с което си спечелиха спонтанните аплодисменти от наобиколилите ги простосмъртни.

— Искаш ли да спечелиш малко истински пари, хлапе? — попита Иван, след като тълпата се разотиде.

— Само ако е законно — отвърна Алекс. — Все още съм с временна виза и не искам да ме върнат в Съветския съюз, ако открият, че съм извършил някакво престъпление.

— Не бива да допускаме подобно нещо, нали? — ухили се Иван. — Да идем да пийнем кафе и ще ти обясня какво имам предвид.

Иван отведе протежето си до другия край на площада, където пресякоха улицата и отидоха при малка закусвалня. Той влезе, поздрави мъжа зад тезгяха със: „Здрасти, Лу“, и тръгна към явно обичайното си сепаре. Алекс се настани срещу него.

— Какво да бъде? — попита Иван.

— Същото като вас — отвърна Алекс с надеждата, че не е прекалено очевидно, че за първи път влиза в подобно заведение.

— Две кафета — каза Иван на сервитьорката, след което се зае да обяснява на Алекс как могат да изкарат допълнително пари следващия уикенд.

— И аз коя роля ще играя? — попита Алекс.

— Ти ще си слепецът, а аз ще ти казвам ходовете на противника ти.

— Но вие сте добър колкото мен, ако не и по-добър.

— Няма да бъда, когато приключа с теб. Пък и ти си само на седемнайсет.

— Почти на осемнайсет.

— Но изглеждаш на петнайсет, което ще накара играчите да се почувстват още по-сигурни, че могат да те бият.

— Кога започваме? — попита Алекс.

— Следващата събота сутринта, точно в единайсет.

— Мога ли да помоля за една услуга?

— Разбира се. Вече сме партньори.

— Мога ли да си получа долара обратно?

— Защо?

— Довечера ще водя момиче на кино и се очаква аз да взема билетите.

 

 

Алекс цъфна пред киното петнайсет минути преди уговорения час. Крачеше нервно по тротоара, като от време на време спираше, за да разгледа плаката. Чудеше се как ли човек може да срещне красавица като Клаудия Кардинале, когато някой го потупа по рамото.

Рязко се завъртя и видя Ади. Усмихваше му се. Хвана го за ръка и го поведе към касата.

— Два билета за „Имало едно време на Запад“ — каза тя и се дръпна, за да му позволи да плати. Урок номер едно в наръчника по ухажване. След това отново го хвана за ръката и го въведе в полутъмния салон.

Макар че филмът изглеждаше свързан с онова, което си беше наумила Ади, Алекс откри, че не може да откъсне поглед не от Клаудия Кардинале, а от Хенри Фонда. Искаше му се да ходи като него, да говори като него, дори да се облича като него. Реши, че ще трябва да гледа филма отново през седмицата, когато няма да се разсейва, защото вече не искаше да е Джеймс Кагни.

Алекс не искаше Ади да разбере, че това е първото му ходене на кино, така че когато мъжът пред него прегърна приятелката си през раменете, последва примера му. Ади се сгуши в него. Алекс се беше загледал във филма, когато тя протегна ръка, придърпа го към себе си и той преживя първата си целувка. Нямаше място за втора, защото секунди по-късно на екрана се появи думата КРАЙ и светлините в салона се включиха.

— Да пийнем по една кола — предложи Алекс. — Знам една чудесна малка закусвалня наблизо.

— Звучи добре — рече Ади.

Този път Алекс я хвана за ръката и я поведе през площада към закусвалнята, в която го беше завел Иван по-рано през деня. Той влезе, махна на човека зад тезгяха, поздрави го със: „Здрасти, Лу“, и се насочи право към масата на Иван, сякаш беше редовен клиент.

— Две коли, моля — каза той, когато се появи сервитьорката.

През следващия половин час Алекс научи много повече за Ади, отколкото тя за него. Всъщност знаеше цялата история на живота й, когато сервитьорката дойде отново и ги попита дали искат по още една кола. Щеше да каже да, но парите му бяха свършили.

Ади не спря да говори през цялото време, докато Алекс я изпращаше до дома й. Когато стигнаха, тя се надигна на пръсти, прегърна го през врата и го целуна. Втора целувка. Много различна целувка.

Той си тръгна към къщи замаян, промъкна се тихо, за да не буди майка си, и си легна.

 

 

— Получих ново повишение — ликуващо каза Елена на следващата сутрин, когато Алекс се появи за закуска. — Сега ми плащат по долар и половина на час. Смятам да кажа на Димитрий, че е време да започнем да участваме в плащането на наема.

— Ние ли? — отвърна Алекс. — Мамо, много добре знаеш, че аз не допринасям с нищо. Но това може да се промени, ако ми позволиш да изкарвам малко допълнително пари през уикенда.

— Как?

— На пазара винаги се намира някаква работа — каза Алекс. — Особено през уикендите.

— Ще ти позволя да си потърсиш работа през почивните дни, но само ако ми гарантираш, че това няма да ти попречи на училището. Няма да си простя, ако не влезеш в Нюйоркския университет.

— Това не е попречило на баща ми…

— Баща ти би искал да влезеш в университет точно толкова, колкото и аз — каза тя, без да обръща внимание на прекъсването му. — И ако се дипломираш, кой знае какво можеш да постигнеш, особено в Америка!

Алекс реши, че моментът не е подходящ да обяснява на майка си какво точно е намислил за себе си след завършване на училище.

 

 

Макар че се трудеше здравата в училище през седмицата, Алекс с нетърпение очакваше съботите и възможността да изкара малко истински пари.

— Би ли почистил? — попита Елена, докато си обличаше палтото. — Не искам да закъснявам за работа.

След като изми чиниите, Алекс също тръгна на работа, като изпитваше облекчение, че вече няма да му се налага да обяснява откъде са допълнителните пари. Когато приближи Площада на играчите, чу подвикванията на играещите баскетбол в съседните дворове. Спря и ги погледа няколко минути, като се възхищаваше на уменията им. Искаше му се американците да играеха футбол — още нещо, за което не беше помислил, докато влизаше в онзи контейнер. Нямаше представа, че в американския футбол няма вратари. Пропъди тази мисъл от главата си и продължи през тревната площ, запазена за шахматистите.

Първото, което видя, беше Иван — разкрачен, с ръце на кръста, облечен в раздърпан пуловер и избелели джинси, с черен шал около врата.

— Закъсня — каза той на руски и го изгледа свирепо.

— Това е просто игра — отвърна Алекс. — Защо не ги накараме да почакат?

— Не е игра — изсъска Иван. — А бизнес. Никога не закъснявай, когато става въпрос за бизнес. Така даваш предимство на противника.

И без да каже нито дума повече, тръгна към шестте шахматни дъски, наредени една до друга с празен стол зад всяка от тях.

Иван плесна с ръце и след като привлече вниманието на тълпата, заговори със силен и ясен глас:

— Този младеж е готов да играе срещу всеки шестима от вас. — Един-двама потенциални опоненти се заслушаха по-внимателно. — И за да станат нещата по-интересни, ще бъде с вързани очи. Аз ще му казвам всеки ход на противника и ще чакам инструкциите му.

— Какъв е облогът? — попита някой от тълпата.

— Три към едно. Залагате един долар и ако го биете, ще ви платя три.

Неколцина претенденти моментално пристъпиха напред. Иван събра парите и записа имената им в малък бележник, преди да ги настани на столовете. Няколко души изглеждаха разочаровани, че не са били избрани.

— А странични облози може ли? — извика един от тях.

— Разбира се. Залогът е същият, три към едно. Само ми кажете за кой играч залагате. — В малкия бележник влязоха още няколко имена. — Край на залаганията — обяви Иван, след като и последният присъстващ заложи, отиде при Алекс, който се взираше в шестте дъски, свали шала си и завърза с него очите му, като го стегна с възел отзад.

— Обърни го, за да е с гръб към дъските — настоя един неверник.

Алекс се обърна още преди Иван да успее да отговори.

— Първо ти — каза Иван и посочи нервния младеж, който седеше зад първата дъска. — Пешка на C3 — каза високо и зачака инструкциите на Алекс.

— Пешка на D5 — каза младежът.

Иван кимна на по-възрастния мъж, който се взираше във втората дъска през дебелите стъкла на очилата си.

— Пешка на ЕЗ — каза той и продължи към третата дъска, след като Алекс отговори.

Зяпачите се скупчиха около играчите и загледаха внимателно шестте дъски, като си шепнеха. Четвърта дъска се предаде през първите трийсет минути, а след още час беше останал само един противник.

Избухнаха аплодисменти, когато мъжът зад трета дъска събори царя си. Иван махна шала от очите на Алекс, който се обърна към тълпата и се поклони.

— Ще имаме ли шанс да си върнем парите? — попита един от изгубилите.

— Разбира се — каза Иван. — Елате след два часа и за да бъде още по-интересно, партньорът ми ще играе на десет дъски.

Алекс се опита да скрие безпокойството, което изпитваше.

— Да вървим, хлапе — рече Иван, след като тълпата се разпръсна. — И да опитаме онази пица, която обеща майка ти.

Когато влязоха в пицария „Марио“, беше ясно, че Елена вече не мие чинии. Стоеше зад голяма дървена маса и месеше тесто, за да стане гладко и равномерно. Беше толкова умела в работата си, че правеше по един нов блат на всеки деветдесет секунди.

След това друг готвач проверяваше поръчките, преди да покрие блата с избраните от клиента добавки. После пицата се поемаше с нещо като плоска дървена лопата и се поставяше в открита пещ на дърва от трети готвач, който я вадеше три минути по-късно и я поставяше на очакващата я чиния. Алекс изчисли, че приготвят по една гореща пица на всеки шест минути. Американците очевидно не обичаха да чакат.

Когато вдигна очи и видя сина си, Елена се усмихна.

— Това е Иван — каза Алекс. — Работим заедно на пазара.

Елена посочи една от малкото незаети маси.

— Колко изкарахме? — попита Алекс, след като седнаха.

Иван си погледна бележника и прошепна:

— Деветнайсет долара.

— Значи ми дължиш девет и петдесет — каза Алекс и протегна ръка.

— Не толкова бързо, хлапе. Не забравяй, че следобед ни чака по-голямо предизвикателство. Ще си уредим сметките в края на деня.

— Ако някой от тях е добър колкото онзи на трета дъска, може и да изгубим някоя партия.

— Което няма да е лошо — отвърна Иван, докато сервитьорката поставяше две пици и кола пред тях.

— Как така?

— Ако губиш от време на време, баламите се връзват още повече. Това е слабостта на комарджиите. Ако видят, че някой друг печели, се убеждават, че следващия път ще успеят и те — каза Иван и задъвка голямо парче пица. — Да не забравим да благодарим на майка ти — каза той, като си погледна часовника.

Алекс погледна към Елена, която не беше престанала да върти перфектни блатове, откакто бяха влезли.

Зачуди се колко ли време ще мине преди тя да започне да командва тук.

— Така — рече Иван. — А сега да се връщаме на работа.

 

 

Когато се върна за вечеря, Алекс с изненада видя, че Димитрий не седи на обичайното си място.

— Предложили са му работа на товарен кораб до Ленинград — обясни Елена. — Наложи му се да тръгне спешно.

— Хрумвало ли ти е понякога, че Димитрий е прекалено добър, за да е истински?

— Аз съдя за хората по постъпките им — каза Елена и повдигна вежди. — А той не би могъл да е по-добър с нас.

— Съгласен съм. Но защо му е да проявява такъв интерес към двама руснаци, които като едното нищо може и да са престъпници?

— Но ние не сме престъпници.

— Но той нямаше откъде да го знае. Или е имал? И дали беше просто случайност, че дойде при нас на палубата още първата вечер на кораба?

— Но той е руснак, също като нас — възрази Елена.

— Не също като нас, мамо. Не е роден в Русия, а в Ню Йорк. И мога да ти кажа още нещо. Родителите му са живи и здрави.

Елена се обърна към него.

— Какво те кара да твърдиш това?

— Защото когато ти помага с миенето на чиниите, понякога сваля часовника си, а на него е гравирано „Честит 30-и рожден ден, с обич, мама и татко“ и има дата, четиринайсети февруари шейсет и осма. Само преди една година. Така че може би…

— Може би трябва да си припомниш, че без помощта на Димитрий нямаше да имаме покрив над главите и ти никога не би постъпил в университет — каза тя, повишавайки тон на всяка следваща дума. — Така че ще го кажа само веднъж. Ще престанеш да шпионираш Димитрий, защото в противен случай може да станеш досущ като Владимир — самотен сбъркан индивид без никакъв морал и приятели.

Алекс бе толкова шокиран от думите на майка си, че за известно време изгуби дар слово. Наведе глава, извини се и й каза, че никога повече няма да повдига въпроса. След като тя тръгна на работа, той отново се замисли за избухването й. Беше права. Димитрий едва ли можеше да направи нещо по-добро за тях. Но онова, което не бе казал на майка си, беше, че се страхува, че Димитрий работи за КГБ.