Джефри Арчър
Ези печели (1)

1.
Александър

Ленинград, 1968

— Какво ще правиш като завършим? — попита Александър.

— Надявам се да постъпя в КГБ — отвърна Владимир. — Но те изобщо няма да ме погледнат, ако не вляза висше. А ти?

— Смятам да стана първия демократично избран президент на Русия — отговори Александър със смях.

— Ако успееш — напълно сериозно каза Владимир, — ще ме назначиш за шеф на КГБ.

— Не одобрявам непотизма — каза Александър, докато излизаха от училищния двор на път към къщи.

— Какво значи непотизъм? — попита Владимир.

— Произлиза от италианската дума за племенник и се свързва с папите от седемнайсети век, които често облагодетелствали роднините си и близките си приятели.

— Че какво лошо има в това? — каза Владимир. — Просто сменяш папите с КГБ.

— Ще ходиш ли на мача в събота? — попита Александър, за да смени темата.

— Не. Откакто „Зенит“ стигна полуфиналите, няма начин някой като мен да си намери билет. Но като шеф в пристанището баща ти със сигурност ще получи две места на трибуната.

— Не и докато продължава да отказва да влезе в партията — отвърна Александър. — А когато го питах за последно, той изобщо не беше оптимист, че ще уреди билет, така че вуйчо Коля е единствената ми надежда.

Докато вървяха, Александър изведнъж си даде сметка, че и двамата избягват темата, която непрекъснато се въртеше в главите им.

— Кога според теб ще разберем? — попита Владимир.

— Нямам представа — отвърна Александър. — Предполагам, че учителите са съвсем наясно, че за последно имат някаква власт над нас, и им харесва да гледат как страдаме.

— Ти няма за какво да се тревожиш — каза Владимир. — Единственият проблем в твоя случай ще е дали ще получиш ленинска стипендия за езиковата школа в Москва, или ще ти предложат място в Математическия факултет на Държавния университет. А аз не съм сигурен дали изобщо ще вляза да уча висше. А ако не вляза, шансовете ми да постъпя в КГБ са нулеви. — Той въздъхна. — Сигурно ще работя на доковете до края на живота си, а баща ти ще ми е шеф.

Александър предпочете да премълчи. Влязоха в блока, в който живееха, и започнаха да се качват към апартаментите си.

— Иска ми се да живеех на първия етаж, а не на деветия.

— Много добре знаеш, че на долните три етажа живеят единствено партийни членове. Но съм сигурен, че когато влезеш в КГБ, и ти ще слезеш долу.

— До утре — каза Владимир, без да обръща внимание на подмятането на приятеля си, и продължи да изкачва оставащите четири етажа.

Докато отваряше вратата на малкия семеен апартамент на петия етаж, Александър си спомни за една статия, която бе чел наскоро в едно списание. Според нея в Америка царяла такава престъпност, че всички имали поне по две ключалки на входните врати. Може би единствената причина и в Съветския съюз да не е така беше, че никой нямаше нищо, което да си струва да се открадне.

Отиде направо в стаята си — знаеше, че майка му няма да се прибере, преди да е приключила смяната й на пристанището. Извади от чантата си няколко разграфени листа, молив и една доста опърпана книга и ги сложи на малката масичка в ъгъла, след което отвори „Война и мир“ на страница 179 и продължи да превежда думите на Толстой на английски. „Когато семейство Ростови седнаха да вечерят, Николай изглеждаше разсеян, и не само заради…“

Докато проверяваше всеки ред за правописни грешки и за да види дали не може да намери по-подходяща дума на английски, чу входната врата да се отваря. Коремът му започна да къркори и той се запита дали майка му не е успяла да отмъкне нещо от офицерския клуб, където работеше като готвачка. Затвори книгата и отиде при нея в кухнята.

Елена му се усмихна топло. Той седна на дървената пейка до масата и попита с надежда:

— Има ли нещо специално за вечеря, мамо?

Тя се усмихна пак и започна да изпразва джобовете си — голям картоф, два пащърнака, половин самун стар хляб и голямата награда за вечерта — пържола, вероятно останала от обяда на някой офицер. Истински пир, помисли си Александър — особено в сравнение с онова, което щеше да вечеря приятелят му Владимир. Е, винаги има някой, който е по-зле от теб.

— Нещо ново? — попита Елена, докато белеше картофа.

— Всяка вечер ме питаш едно и също, мамо. И все ти казвам, че ще получа отговор най-рано след месец, ако не и повече.

— Просто баща ти много ще се гордее с теб, ако спечелиш ленинска стипендия. — Тя остави картофа и отдели обелките настрана. Нищо нямаше да бъде изхвърлено. — Знаеш ли, ако не беше войната, баща ти щеше да учи висше.

Александър го знаеше много добре, но винаги се радваше да му напомнят как татко му бил мобилизиран като млад ефрейтор по времето на обсадата на Ленинград. И макар че една немска танкова дивизия атакувала неговия участък непрекъснато в продължение на деветдесет и три дни, той не напуснал поста си, докато германците не се отказали и не се оттеглили.

— Заради което бил награден с медал „За отбраната на Ленинград“ — автоматично каза Александър.

Майка му му беше разказвала тази история поне сто пъти, но тя така и не му омръзваше, макар че баща му никога не говореше за това. И сега, почти двайсет и пет години по-късно, след връщането си на пристанището, той бе повишен в главен бригадир и имаше 3000 подчинени. Макар че не беше партиен член, дори от КГБ признаваха, че е най-подходящият човек за тази работа.

Външната врата се отвори и се затръшна, оповестявайки пристигането на баща му. Александър се усмихна, когато той влезе в кухнята. Висок и едър, Константин Карпенко беше красив мъж, който още можеше да накара младите жени да се заглеждат по него. Имаше гъсти мустаци, Александър си спомняше как ги галеше като малък — нещо, което не правеше вече от няколко години.

Константин се отпусна тежко на стола срещу сина си.

— Вечерята ще е готова след половин час — каза Елена, докато режеше картофа на малки кубчета.

— От днес нататък вкъщи ще говорим само на английски — каза Константин.

— Защо? — попита Елена. — Никога не съм виждала англичанин и не мисля, че някога ще видя.

— Защото ако искаме Александър да спечели стипендията и да иде в Москва, трябва да владее отлично езика на враговете ни.

— Но англичаните и американците са се сражавали на същата страна като нас през войната, татко.

— На същата страна, да — каза баща му. — Но само защото ни смятаха за по-малкото зло. — Александър се замисли над думите му, а баща му стана и добави: — Какво ще кажеш за един шах, докато чакаме? — Александър кимна. Това беше любимата му част от деня. — Нареди дъската, докато си измия ръцете.

— Защо поне веднъж не го оставиш да победи? — прошепна Елена, след като Константин излезе от кухнята.

— Няма начин — отвърна Александър. — Той ще разбере и ще си изпатя.

Отвори чекмеджето на кухненската маса и извади старата дъска и кутията с фигурите. Един от офицерите се беше изгубил и вместо него използваха бакелитовата солница.

Александър игра с десния кон още преди баща му да се е върнал. Константин седна и игра с пешката пред царицата си. После попита:

— Как мина мачът?

— Бихме с три на нула — отвърна Александър и премести коня към царицата.

— Браво, още една категорична победа — каза Константин. — Макар че си най-добрият вратар, който училището е имало от години, все пак е по-важно да спечелиш стипендията. Още нямаш новини, така ли?

— Никакви — отвърна Александър и направи следващия си ход. Баща му се замисли как да отговори. — Татко, успя ли да намериш билет за мача в събота?

— Не — каза баща му, без да откъсва поглед от дъската. — По-лесно е да намериш девственица на Невски проспект, отколкото билет.

— Константин! — сгълча го Елена. — На работа можеш да се държиш като докер, но не и у дома.

Константин се ухили на сина си.

— Но вуйчо ти Коля обеща два билета на трибуната, а тъй като на мен не ми се ходи… — Александър почти подскочи от радост, а баща му направи следващия си ход, доволен, че е разсеял сина си.

— Ако беше станал партиец, можеше да си уредиш колкото си искаш билети — каза Елена.

— Много добре знаеш, че нямам намерение да ставам. Quid pro quo^[1]. От теб съм го научил — каза Константин и погледна сина си над масата. — Не забравяй, че винаги ти искат нещо в замяна, а аз нямам намерение да продавам приятелите си заради два билета за футболен мач.

— Но ние от години не сме стигали до полуфиналите за купата — каза Александър.

— И сигурно няма да стигнем отново, докато съм жив. Но ще е нужно нещо много по-голямо от това, за да вляза в партията.

— Владимир иска да влезе в комсомола — каза Александър, след като направи следващия си ход.

— Изобщо не съм изненадан — каза Константин. — Иначе няма да има никакъв шанс да постъпи в КГБ, което е естествената среда за неговата порода.

Думите му отново откъснаха вниманието на Александър от играта.

— Защо винаги си толкова суров с него, татко?

— Защото е лайно, също като баща си. Никога не споделяй тайни с него, защото КГБ ще ги научи още преди да си се прибрал вкъщи.

— Той не е чак толкова умен — отвърна Александър. — Честно казано, ще е късметлия, ако успее да влезе да учи висше.

— Може и да не е умен, но е коварен и безскрупулен, а това е опасна комбинация. Повярвай ми, той ще продаде и майка си за билет за финала, може би дори за полуфинала.

— Вечерята е готова — каза високо Елена.

— Да го пишем реми? — предложи Константин.

— Категорично не, татко. След още шест хода си мат и го знаеш.

— Стига сте се дърлили. Слагайте масата — каза Елена.

— Кога за последно успях да те бия? — попита Константин, докато вдигаше царя си.

— На деветнайсети ноември миналата година — отвърна Александър.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

Александър сложи солницата на масата и прибра фигурите в кутията, а баща му свали три чинии от лавицата над мивката. Александър отвори кухненското чекмедже и извади три ножа и три вилици, всичките различни. Спомни си абзаца от „Война и мир“, който беше превел преди малко. Вечерите на Ростови редовно бяха от пет блюда, като всяко вървеше с различни прибори, сребърни. Семейството имаше и прислужници с ливреи, които стояха зад всеки стол и поднасяха ястията, приготвяни от тримата готвачи, които сякаш никога не излизаха от кухнята. Но Александър беше сигурен, че Ростови не биха могли и да мечтаят за по-добър готвач от майка му — в противен случай тя нямаше да работи в офицерския клуб.

„Един ден…“ — каза си той, докато приключваше със слагането на приборите и сядаше срещу баща си. Елена се присъедини към тях с голямото лакомство за вечерта, което беше разделено между тримата, но не поравно. Дебелата пържола беше нарязана на три парчета. Тя, заедно с пащърнака и картофа, бяха „репатрирани“ (дума, която беше научила от Александър) от офицерските остатъци. „Пести, за да имаш“, казваше тя и на двата езика.

— Довечера имаме събрание в църквата — каза Константин, докато вземаше вилицата си. — Едва ли ще се забавя много.

Александър наряза месото си и задъвка бавно, като преглъщаше всяко парче със залък хляб и глътка вода. Остави пащърнака за накрая. Блудкавият му вкус не му харесваше. Във „Война и мир“ само прислужниците ядяха пащърнак. Тримата продължиха да разговарят на английски, докато се наслаждаваха на вечерята.

Константин допи чашата си вода, избърса уста с ръкав, стана и излезе от кухнята, без да каже нито дума.

— Можеш да се връщаш при книгите си, Саша. Аз ще се оправя — каза Елена.

Александър с радост се подчини. Върна се в стаята си, направи една малка корекция на текста, обърна на следващата страница и продължи да превежда шедьовъра на Толстой. „Французите настъпваха към Москва…“

 

 

Константин излезе от блока и тръгна по улицата, без да подозира за човека, който се взираше надолу към него.

Неспособен да се съсредоточи върху домашните си, Владимир зяпаше безцелно през прозореца. Забеляза другаря Карпенко да излиза от сградата. Това се случваше за трети път тази седмица. Къде отиваше по това време? Може би трябваше да разбере. Бързо се измъкна от стаята си и мина на пръсти по коридора. Чу хъркане от дневната и надникна. Баща му беше заспал в стария фотьойл, на пода до него имаше празна бутилка водка. Владимир тихо открехна входната врата, излезе, затвори я също така тихо, след което се втурна по стъпалата надолу. Излезе на улицата, погледна наляво и видя как Карпенко завива на ъгъла. Затича се след него и забави крачка едва когато стигна до пряката.

Надникна иззад ъгъла и загледа как другарят Карпенко влиза в църквата „Св. апостол Андрей“. „Ама че загуба на време“, помисли си Владимир. Православната църква не се приемаше особено добре от КГБ, но пък не беше и забранена. Тъкмо се канеше да тръгне към къщи, когато от сенките се появи друг мъж, когото Владимир никога не беше виждал.

Владимир тръгна крадешком към църквата, като внимаваше да остане незабелязан. Видя как още двама мъже идват от другата посока и бързо влизат вътре, след което замръзна, когато чу стъпки зад себе си. Прескочи каменната ограда, залегна, изчака стъпките да го подминат, след което се запромъква между надгробните камъни към задната страна на църквата и входа, използван единствено от хористите. Натисна дръжката на вратата и изруга, когато тя не се отвори.

Огледа се и забеляза притворен прозорец точно над себе си. Не можеше да стигне до него, така че стъпи на една каменна плоча и скочи. При третия опит успя да се хване за перваза и с огромни усилия се набра, промуши слабото си тяло през отвора и скочи на пода от другата страна.

Тръгна на пръсти, стигна до олтара и се скри зад него. След като сърцето му почти се успокои, надникна и видя десетина мъже, насядали на пейките и потънали в разговор.

— И кога ще споделиш идеята си с работниците? — попита един от тях.

— Следващата събота, Степан — каза Константин. — На профсъюзното събрание. Никога няма да имам по-добра възможност да ги убедя да се присъединят към нас.

— И никой ли няма представа какво си намислил? — попита друг.

— Не. Единственият ни шанс за успех е в изненадата. Не е нужно КГБ да научава какво сме намислили.

— Но те със сигурност имат шпиони и научават всяка твоя дума.

— Наясно съм с това, Михаил. Но единственото, което ще успеят да направят, ще е да докладват на шефовете си, че имаме силна подкрепа за създаване на независим профсъюз.

— Не се съмнявам, че хората ще те подкрепят, но никаква риторика не може да спре куршум — обади се четвърти.

Неколцина от останалите закимаха.

— След като говоря в събота — каза Константин, — КГБ няма да посмее да направи подобна глупост. Защото ако го направят, хората ще се вдигнат като един и те никога няма да успеят да върнат духа в бутилката. Но Юрий е прав — продължи той. — Всички говорите за големите рискове за каузата, в която вярвам отдавна, така че ако някой иска да размисли и да напусне групата, сега е времето да го направи.

— Няма да намериш Юда сред нас — обади се друг глас, докато Владимир се мъчеше да не се изкашля.

Всички събрали се станаха като един, за да признаят Карпенко за свой водач.

— В такъв случай ще се видим в събота сутринта. Дотогава трябва да си мълчим.

Докато мъжете си стискаха ръцете и си тръгваха, сърцето на Владимир биеше бясно.

Не помръдна от мястото си, докато най-сетне не чу как голямата врата се затръшва и ключът се завърта в ключалката. После забърза обратно към ризницата, качи се на едно столче и се промъкна навън, като увисна на перваза и скочи на земята като опитен борец — единствената дисциплина, в която Александър не можеше да се сравнява с него.

Нямаше нито миг за губене. Втурна се в обратната на Карпенко посока — към една улица, която не бе обозначена с табела, но на която живееха само високопоставени партийци. Знаеше къде точно живее майор Поляков, но се запита дали му стиска да почука на вратата му в този час. Всъщност по което и да било време на денонощието.

Спря и впери поглед в къщата. Куражът му се стопяваше с всеки момент. Накрая успя да събере достатъчно смелост да пристъпи към вратата и тъкмо се канеше да почука, когато отвори човек, който изобщо не изглеждаше изненадан.

— Какво искаш, момче? — остро попита майорът и сграбчи неканения си посетител за ухото.

— Имам информация. Миналата година, когато дойдохте в училище да набирате кандидати, ни казахте, че информацията е злато.

— Гледай да си струва — каза Поляков и вмъкна момчето вътре, без да пуска ухото му. Затръшна вратата и добави: — Слушам те.

Владимир прилежно съобщи всичко, което беше подслушал в църквата. Когато приключи, железните клещи на ухото му се смениха с ръка на рамото.

— Позна ли някой друг освен Карпенко? — попита Поляков.

— Не, но той спомена имената Юрий, Михаил и Степан.

Поляков си записа.

— Ще ходиш ли на мача в събота.

— Не, всички билети са продадени и баща ми не успя да…

Също като фокусник началникът от КГБ извади билет от вътрешния си джоб и го връчи на най-пресния си новобранец.

 

 

Константин тихо затвори вратата на спалнята, за да не събуди жена си. Събу се, съблече се и си легна. Ако излезеше рано сутринта, нямаше да му се налага да обяснява на Елена какво е кроил със съмишлениците си и по-важно, какво е планирал за събранието в събота. По-добре беше тя да си мисли, че е излязъл да пие или дори че има любовница, отколкото да я товари с истината. Знаеше, че тя непременно ще се опита да го убеди да не говори на събранието.

Направо чуваше как Елена му напомня, че в края на краищата животът им не е чак толкова лош. Че живеят в хубав блок, че тя е готвачка в офицерския клуб, а Александър ще спечели стипендия за университета. Какво повече можеха да искат?

Знаеше какво би й отговорил — един ден всеки да гледа на подобни привилегии като на нещо подразбиращо се.

Лежеше буден и съставяше наум речта, която не можеше да рискува да запише на хартия.

Стана в пет и половина, като отново се постара да не събуди жена си. Наплиска лицето си с ледена вода, но не се обръсна, облече работния комбинезон и груба рубашка без яка, след което нахлузи износените си подковани ботуши. Измъкна се тихо от стаята и взе кутията с обяда си от кухнята — кренвирш, твърдо сварено яйце, лук и два резена хляб и сирене. Единствено членовете на КГБ можеха да си позволят по-добра храна.

Отвори и затвори тихо входната врата, слезе по изронените стъпала и излезе на пустата улица. Винаги изминаваше пеша шестте километра до работата си, като избягваше претъпкания автобус, който караше работниците до и от пристанището. Ако искаше да се надява да оцелее след събота, трябваше да е във форма, подобно на добре трениран войник на бойното поле.

Всеки път, когато се разминаваше с работник по улицата, Константин го поздравяваше с шеговито козируване. Някои отвръщаха по същия начин, други кимаха, а малцина, подобно на лоши самаряни, извръщаха погледи. Тези спокойно можеха да си татуират номерата на партийните книжки на челата си.

След час Константин стигна при портала на пристанището и се регистрира. Като бригадир идваше пръв и си тръгваше последен.

Закрачи по дока, като обмисляше първата си задача за деня. Една подводница, пътуваща за Одеса в Черно море, току-що беше пристигнала на док 11, за да зареди гориво и провизии, преди да продължи по пътя си, но това щеше да стане най-рано след час. Единствено най-доверените хора можеха да припарят до док 11 тази сутрин.

Мислите му се зареяха към снощната среща. Имаше чувството, че нещо не е наред, но не можеше да каже какво точно. Нещо или някой, запита се той, докато огромният кран в отсрещния край на дока започна да вдига тежкия си товар и бавно да го завърта към чакащата на док 11 подводница.

Кранистът беше подбран внимателно. Можеше да спусне контейнер в трюма на кораб само на сантиметри от останалите. Но не и днес. Днес той прехвърляше варели с гориво на подводница, която трябваше да остане потопена дни наред, но и тази задача изискваше абсолютна точност. Поне в едно имаха късмет — тази сутрин нямаше никакъв вятър.

Константин се опита да се съсредоточи и отново повтори речта си наум. Беше сигурен, че всичко ще мине добре, стига някой от колегите му да не си отвори устата. Усмихна се.

Кранистът се увери, че е преценил разстоянията до сантиметър. Товарът беше идеално балансиран и напълно неподвижен. Кранистът изчака още момент преди да бутне дългия тежък лост напред. Големите щипки се отвориха и трите варела гориво се стовариха върху дока. С точност до сантиметър. Константин Карпенко беше погледнал нагоре, но със закъснение. Загина на място. Ужасен инцидент, за който нямаше виновник. Човекът в кабината на крана знаеше, че трябва да изчезне преди пристигането на първата смяна. Върна стрелата на крана на мястото й, изключи двигателя, излезе от кабината и заслиза по стълбата към земята.

На дока го очакваха трима работници. Той се усмихна на другарите си, без да забележи петнайсетсантиметровото назъбено острие, докато то не се заби в корема му и не беше завъртяно няколко пъти. Другите двама го притиснаха към земята и го задържаха, докато най-сетне не престана да пъшка. Вързаха ръцете и краката му и го бутнаха във водата. Той се появи три пъти на повърхността, преди най-сетне да изчезне. Тази сутрин не се беше регистрирал официално, така че щеше да мине известно време преди някой да забележи отсъствието му.

 

 

Погребението на Константин Карпенко беше в църквата „Св. апостол Андрей“. Събралите се бяха толкова много, че се тълпяха и на улицата много преди хорът да влезе в нефа.

Свещеникът, който отслужи опелото, описа смъртта на Константин като трагичен инцидент. Но пък, от друга страна, той бе може би един от малцината, които вярваха на официалното комюнике на дирекцията на пристанището, излязло едва след като беше получило одобрение от Москва.

В предните редици стояха дванайсет души, които знаеха, че не става въпрос за инцидент. Те бяха изгубили водача си и обещанието за подробно разследване от КГБ нямаше да помогне на каузата им, защото тези разследвания обикновено се точеха най-малко две години, преди да излязат със заключенията си — а дотогава моментът щеше да е отминал.

Единствено семейството и най-близките приятели застанаха до гроба, за да отдадат последната си почит към покойния. Елена хвърли шепа пръст върху ковчега, докато го спускаха бавно в земята. Александър се мъчеше да сдържи сълзите си. Елена плачеше, но отстъпи назад и хвана сина си за ръка — нещо, което не беше правила от години. Той изведнъж си даде сметка, че въпреки младостта си вече е глава на семейството.

Вдигна очи и видя Владимир в тълпата. Двамата не бяха разговаряли от смъртта на баща му. Когато погледите им се срещнаха, най-добрият му приятел бързо извърна очи. Думите на баща му отекнаха в ума на Александър. „Той е коварен и безскрупулен, а това е опасна комбинация. Повярвай ми, той ще продаде и майка си за билет за финала, може би дори за полуфинала.“ Владимир не се беше сдържал да не се похвали на Александър, че си е намерил билет за мача, макар че не каза кой му го е дал и какво е направил, за да го получи.

Александър можеше само да се пита докъде ли е готов да стигне Владимир, за да постъпи в КГБ. И в този момент осъзна, че двамата вече не са приятели. След няколко минути Владимир се изниза като Юда в нощта. Беше направил всичко, освен да целуне бащата на Александър по бузата.

Елена и Александър останаха коленичили до гроба много след като всички се разотидоха. Когато най-сетне се изправи, Елена се питаше какво ли е направил съпругът й, че да предизвика подобен гняв. Единствено партийците с най-промити мозъци можеха да приемат официалното твърдение, че кранистът се е самоубил след трагичния инцидент. Дори генералният секретар на партията Леонид Брежнев се беше включил в измамата — говорителят на Кремъл беше обявил, че другарят Константин Карпенко бил награден посмъртно със званието Герой на Съветския съюз и че вдовицата му ще получава държавна пенсия.

Елена вече беше насочила вниманието си към другия мъж в живота й. Беше решила, че ще се премести в Москва, ще си намери работа и ще направи всичко по силите си, за да помогне за кариерата на сина си. Но след дълга дискусия с брат си Коля с неохота прие, че ще трябва да остане в Ленинград и да се опитва да продължи живота си, сякаш не се е случило нищо. Щеше да е късметлийка дори ако запази сегашната си работа, защото КГБ имаше пипала, простиращи се много отвъд незначителното й съществуване.

 

 

В събота на полуфиналите за Купата на Съветския съюз „Зенит“ би „Одеса“ с 2:1 и се класира за срещата с „Торпедо Москва“ за финала.

Владимир вече се опитваше да измисли какво трябва да направи, за да се сдобие с билет.