Джефри Арчър
Ези печели (37)

37.
Саша

Лондон и Москва

Когато правителството обяви, че ще изпрати в Москва делегация от всички партии за обсъждане на англо-руските отношения след избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар, никой не се изненада, че Саша е избраният представител на лейбъристите.

Саша обаче не беше очарован, когато консерваторите избраха Фиона Хънтър за водач на делегацията. Чудеше се дали не го прави само защото нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да му се противопоставя при всяка удала се възможност.

— Колко време ще отсъстваш с онази ужасна жена? — попита Чарли, когато Саша й каза новината.

— Три, най-много четири дни. И няма да имаме много време за приятелски разговори и сближаване.

— Не се отпускай нито за миг, защото нищо няма да достави на Фиона по-голямо удоволствие от това да съсипе кариерата ти.

— Мисля, че в момента тя се интересува повече от изграждането на нейната собствена. Надява се да стане министър при следващото пренареждане на картите — каза Саша, докато излизаше от банята.

— Изобщо не се хващай на това — каза Чарли. — И преди да си ме изоставил, замислял ли си се за името на детето ни, което би трябвало да се роди след около месец и половина?

— Ако е момче, вече съм избрал името му — каза Саша и долепи ухо до корема й.

— Имам ли право на глас, или е решено?

— Решено е. Можеш да избираш между Константин, Сергей и Николас.

— Константин — без никакво колебание каза Чарли.

 

 

Фиона се качи в самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Москва в компанията на малка група цивилни помощници. Те седнаха в предната част на салона, докато Саша остана сам отзад. Искаше му се той да водеше делегацията, а не да бъде просто сянка.

След като сигналът за задължително закопчаване на коланите изгасна, той се облегна назад, затвори очи и се замисли за връщането си в Съветския съюз за първи път от близо двайсет години. Как ли се беше променила страната? Дали Владимир беше станал офицер от КГБ? Дали Поляков все още беше в Ленинград? Дали вуйчо му Коля беше профсъюзен водач на пристанището и дали щяха да му позволят да го види?

Когато след четири часа самолетът кацна на летище „Шереметиево“, Саша погледна през прозореца и видя малка делегация, която ги очакваше на пистата. Фиона слезе първа и се възползва от възможности да я снимат за пресата, на каквито не би могла да се надява у дома.

Тя бавно слезе по стълбата, като махаше на групата местни хора, събрани зад метална бариера, но те не отвърнаха на поздрава й. Едва когато се появи Саша избухнаха спонтанни аплодисменти и хората започнаха да му махат. Той тръгна неуверено към тях. Не можеше да повярва, че поздравите са за него, докато не видя плакат с думата КАРПЕНКО. Фиона не успя да скрие недоволството си, докато служителят на посолството излизаше напред да я посрещне.

Докато Саша вървеше към групата, в ръцете му тикнаха няколко букета. Той се опита да отговори на множеството въпроси, с които го засипваха.

— Ще се върнете ли да поведете страната?

— Какви са шансовете и тук да имаме свободни избори?

— Поласкан съм, че изобщо знаете името ми — каза Саша на една млада жена, която не би могла да е родена по времето, когато той беше избягал от Съветския съюз.

Огледа се и видя, че Фиона се качва в лимузината на посланика с британско знаменце.

— Мога ли да взема автобус до града? — попита той.

— Всеки от нас ще бъде горд да ви закара до хотела ви — каза един млад мъж, който стоеше пред тълпата. — Аз съм Фьодор — продължи той — и се питах дали бихте се съгласили да говорите на една среща тази вечер. Изглежда, че това ще е единственото ви свободно време преди началото на конференцията утре.

— За мен ще е чест — отвърна Саша и се зачуди дали няма да събере по-голяма публика в Москва, отколкото беше успял в Работническия клуб в Рокстън.

По пътя към града в кола, която нито по вид, нито по звучене показваше, че може да достигне целта си, Саша научи от Фьодор, че речите му често се отразяват в „Правда“ и че дори са го показвали от време на време по телевизията като част от политиката на новия режим за отваряне към света.

Саша беше изненадан, макар да знаеше много добре, че ако властите смятат, че има и най-малка вероятност той да се върне в Русия и да участва в избори, кранчето бързо ще бъде затворено. Горбачов като че ли се справяше доста добре. Докато оставаше новост, която Комунистическата партия може да използва като пропагандно средство да покаже как философията й се разпространява по света, Саша беше в безопасност. Направо можеше да ги чуе: „Не забравяйте, че Карпенко е излязъл от пристанището на Ленинград, спечелил е стипендия в Кеймбридж и е влязъл в английския парламент. Нима това не е достатъчно доказателство, че системата ни работи?“.

Когато стигнаха хотела, отвън на хапещия студ ги очакваше друга група. Саша стисна още много ръце и отговори на много въпроси. Накрая се регистрира и взе асансьора до стаята си. Хотелът може и да не беше „Савой“, но ясно си личеше, че сънародниците му най-сетне са възприели идеята, че ако в Москва ще идват чужденци, трябва да им се осигурят някои от нещата, които се смятат за даденост на Запад. Той взе душ и облече другия си костюм, чиста риза и червена вратовръзка, след което слезе долу. Фьодор го чакаше.

Саша седна отпред и отново се зачуди дали ще успеят да стигнат до целта си. Загледа се през прозореца, докато минаваха покрай Кремъл.

— Един ден ще живеете там — каза Фьодор, докато оставяха Червения площад зад гърба си и продължаваха по пустите улици.

— Колко хора очаквате на срещата? — попита Саша.

— Няма откъде да знаем, защото никога досега не сме правили нещо подобно.

Саша неволно се запита дали руският Алф ще успее да събере повече от десетина души и спящо куче. Насочи мислите си към това какво да каже на публиката си. Реши, че ако събирането е малко, след няколко встъпителни думи просто ще отговори на въпросите им и ще успее да се върне в хотела навреме за вечеря.

Когато колата спря пред работническия клуб, вече беше измислил няколко изречения. Слезе от колата и беше посрещнат от жена в традиционна носия, която му поднесе хляб и сол. Той й благодари и й се поклони, след което последва Фьодор по тясна алея до някаква задна врата. Щом влезе в сградата, чу да скандират името му: „Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!“. Когато стъпи на сцената, повече от три хиляди души се изправиха като един и продължиха да скандират.

Саша зяпна събралото се множество и осъзна, че младежкото му фукане, предназначено единствено за ушите на приятеля му Владимир, се е превърнало в сплотяваща идея за безброй хора, които никога не бе виждал и които поколения наред бяха мълчали, без да дават израз на истинските си мисли и чувства.

Речта му продължи повече от час, макар че в действителност той говори не повече от петнайсет минути, а през останалото време беше прекъсван от скандиране и аплодисменти. Когато най-сетне слезе от сцената, сградата почти се тресеше от виковете „Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!“.

Навън хората се бяха стълпили около колата и изминаха близо километър и половина, преди Фьодор да успее да превключи на втора. Саша подозираше, че ако се опита да опише случилото се на Чарли или Елена, няма да му повярват.

Открай време се беше надявал, че ще може да изиграе някаква, та било то и съвсем малка роля в събарянето на комунизма и установяването на перестройката, но сега за първи път повярва, че може и да доживее до този ден. Дали щеше да съжалява, че не е останал в родината си? Тези мисли още занимаваха ума му, когато влезе в хотела и бързо се върна в стария си свят. Първия човек, когото видя във фоайето, беше Фиона.

— Интересно ли мина вечерта ти? — попита той.

— От посолството ни бяха осигурили билети за Болшой. Звъняхме в стаята ти, но те нямаше. Къде беше?

И тя нямаше да му повярва, ако й кажеше — и може би по-важно, нямаше да поиска да му повярва.

— На гости на стари приятели — каза Саша, взе ключа от стаята си и я последва към асансьора. — На кой етаж? — попита, когато влязоха в кабината.

— На най-горния.

Той си помисли дали да не й каже, че в Съветския съюз това е най-лошият възможен етаж, но реши, че тя няма да го разбере. Натисна двете копчета и никой не проговори, докато не стигнаха до четвъртия етаж. Саша й пожела лека нощ.

— Утре не закъснявай за автобуса. Тръгва точно в девет и петнайсет — каза Фиона, докато вратата се отваряше.

Саша се усмихна. Тя открай време обичаше да командва.

— Руснаците са прочути с навика си да те карат да чакаш — каза той, докато излизаше в коридора.

Отключи вратата на стаята си, която сигурно беше два пъти по-малка от тази на Фиона. Единствената компенсация бе, че скритите микрофони сигурно бяха два пъти по-малко. Изведнъж си даде сметка, че не е хапвал нищо, и си помисли за румсървис, но само за момент. Облече си пижамата и си легна. Все още чуваше скандирането Кар-пен-ко, докато полагаше глава на възглавницата. Зави се и почти моментално потъна в сън.

 

 

Запита се дали не сънува настоятелното чукане, но когато то не спря, най-накрая се събуди. Погледна си часовника — 3:07. Нямаше как да е Фиона, нали? Измъкна се от леглото, наметна халат и с неохота тръгна към вратата.

— Кой е?

— Румсървис — отвърна зноен глас.

— Не съм поръчвал румсървис — каза Саша, след като отвори вратата.

— Няма ме в менюто, скъпи — отвърна дългокраката червенокоска, облечена също в пижама и халат, но от черна коприна и разкопчани. — Аз съм специалитетът за тази нощ — каза тя и вдигна бутилка водка в едната си ръка и две чаши в другата. — Улучих стаята, нали, скъпи? — измърка на перфектен английски.

— Боя се, че не си — отвърна Саша на перфектен руски. — Но ще те помоля да дойдеш отново в седем и половина, защото забравих да си поръчам събуждане на рецепцията. — Усмихна й се мило, добави: „Лека нощ, скъпа“, и затвори вратата.

Легна си, като си мислеше, че от КГБ трябва още да поработят върху проучването на целите си. Някой беше трябвало да им каже, че никога не си е падал по червенокоси. Макар че бяха познали с водката.

 

 

На следващата сутрин Саша беше сред първите качили се в автобуса и се изненада, когато Фиона изостави свитата си и седна до него.

— Добро утро, другарко министър — подразни я той. — Надявам се, че сте спали добре.

— Всъщност изкарах лоша нощ — почти прошепна Фиона. — Срещнах в салона един очарователен млад мъж, Джералд, който ми каза, че работел в посолството. Качи се в стаята ми малко след полунощ и трябваше да затръшна вратата в лицето му. Боя се обаче, че малко бях прекалила с шампанското.

— В това няма нищо лошо — каза Саша. — Ти си привлекателна необвързана жена, защо да не се насладиш на компанията на колега извън работно време? Това едва ли би предизвикало интерес у някого освен у неколцина перверзници от записващия център в Кремъл.

— Не се тревожа за секса, а за това, което може да съм казала след него — каза Фиона.

— Какво може да си казала? — попита Саша, който се наслаждаваше на всеки миг от разговора им.

Фиона скри лице в шепи и прошепна:

— Че Тачър е диктатор без чувство за хумор. Че Джефри Хол е толкова прогнил, че направо вони. И може да съм му казала имената на двама-трима от кабинета, които имат връзки със секретарките си.

— Колко нетипично за теб да си толкова недискретна, Фиона. Но едва ли бих казал, че подобни неща са новини, заслужаващи да се появят на първа страница.

— Но са, когато си ги казала, докато лежиш в обятията на офицер от КГБ.

— Не можеш да си сигурна в това.

— Знам, че в посолството не работи никой на име Джералд. Ако историята стигне до пресата, с мен ще е свършено.

— Може би не свършено, макар че вероятно би отложило повишението, за което намеква пресата. Но само ако великата Маргарет бъде най-сетне свалена, което надали ще се случи в близко бъдеще. Но защо ми казваш всичко това?

— О, я стига, Саша. Всички знаят, че имаш отлични контакти със Съветския съюз. Да не би да си си помислил и за миг, че снощната ти изява е останала незабелязана? Явно имаш влиятелни приятели в КГБ.

— Уви, нямам. Може и да не си забелязала, Фиона, но те са лошите.

— Госпожо министър? — обади се един от помощниците й, който беше спрял на почтително разстояние от тях.

— Ей сега идвам, Гъс — каза Фиона, обърна се към Саша и прошепна: — Ако можеш да помогнеш с нещо, ще съм ти вечно благодарна.

„А всички знаем каква е идеята ти за вечност“, помисли си Саша, докато автобусът спираше на Червения площад.

Фиона слезе начело на малкия си отряд и беше посрещната от руския си колега, който по поведението й никога не би познал, че нещо я тревожи. „Впечатляващо“, помисли си Саша, докато я следваше.

Поведоха делегацията през огромни железни порти с релефни изображения от обсадата на Москва. Двама униформени гвардейци застанаха мирно, докато англичаните минаваха между тях.

След това продължиха по широко стълбище с червена пътека до втория етаж, където имаше огромна пищно украсена зала, а в нея дълга дъбова маса с кожени столове с високи облегалки, които спокойно биха могли да красят дворец — може би го бяха правили някога.

Гостите бяха поканени да заемат местата си. Табелката с името на Саша беше третата от края. След като седнаха, делегатите бяха оставени да чакат известно време, преди руснаците да влязат и да се настанят от другата страна на масата.

Домакинът им изнесе дълга предсказуема реч, която не се нуждаеше от превод. Саша остана с чувството, че отговорът на Фиона не отговаря на обичайните й стандарти. Не че това означаваше нещо. Черновата на финалното комюнике вече беше написана и то щеше да излезе в следобеда на последния ден на конференцията, независимо какво щеше да се каже през следващите два дни.

За сутрешната сесия се разделиха на работни групи, които обсъждаха обмена на студенти, визовите ограничения и гостуването на колекцията Уолпол от Ермитажа, която да бъде изложена в Хътън Хол. Руснаците като че ли се тревожеха единствено за това дали ще си получат обратно картините.

Саша го забеляза през обедната почивка — седеше сам в другия край на залата.

Беше с тъмнозелена униформа, окичена с ордени, а златните му еполети показваха, че се е издигнал бързо по стълбицата. Саша би познал навсякъде тези пресмятащи студени сини очи.

Владимир се усмихна и тръгна към него. Когато доближи на около метър, спря досущ като боксьор срещу противника си в средата на ринга, в очакване да види кой от двамата ще замахне пръв.

Саша вече беше подготвен за началния гамбит, макар да подозираше, че Владимир също е работил доста върху своя, тъй като тази среща със сигурност не беше случайна.

— Трябва да кажа, че съм изненадан, че си намерил време да присъстваш на такова маловажно събитие, Владимир.

— При други обстоятелства не бих си направил труда, но от доста време с нетърпение очаквам да се срещна с теб, Саша.

— Трогнат съм, че Аполон е благоволил да слезе от планината.

— Първо искам да ти честитя за успеха ти, откакто избяга от страната — каза Владимир, без да обръща внимание на алюзията. — Трябва обаче да те посъветвам да не посещаваш Ленинград. Старият ти приятел полковник Поляков може да те чака. А той не е от хората, които вярват в прошката и забравянето.

— Е, до какви замайващи висини си достигнал? — попита Саша в опит и той да нанесе удар.

— Аз съм прост полковник от КГБ с назначение в Дрезден.

— Несъмнено добър трамплин към по-високи постове.

— Което е и причина да искам да те видя. Някои от хората ми бяха на срещата ти снощи. Изглежда, че ако се върнеш и се кандидатираш за президент, може да се окажеш сериозен противник — нещо, което си искал открай време.

— Но господин Горбачов вече ме изпревари, така че няма причина да се връщам. Пък и вече съм англичанин.

Владимир се разсмя.

— Ти си руснак, Александър, и винаги ще си останеш руснак. Точно както каза на обожателите си снощи. А и Горбачов няма да остане вечно на поста си. Всъщност може да си отиде по-скоро, отколкото си дава сметка.

— Какво намекваш?

— Че не е зле да поддържаме връзка. Никой не знае по-добре от теб, че в политиката най-важното е уцелването на точния момент. В замяна искам само да бъда назначен за шеф на КГБ. Което е не повече от онова, което ми обеща преди толкова много години.

— Много добре знаеш, че не съм давал такива обещания, Владимир. А и моите възгледи за непотизма не са се променили от последния път, когато обсъждахме темата — каза Саша. — А и онова беше, когато още бяхме приятели.

— Вече не можем да бъдем приятели, Александър, но това не пречи да имаме общи интереси.

— Ще приема думата ти и дори ще ти дам шанс да я докажеш — отвърна Саша.

— Какво имаш предвид?

— Момчетата ти са записали министъра снощи.

— Да, тъпата кучка беше много недискретна.

— Тя е само заместник-министър и може да се окаже много по-полезна по-нататък.

— Но тя дори не е член на партията ти.

— Разбирам, Владимир, че това е концепция, която сигурно ти е трудно да приемеш.

Владимир не отговори веднага, но накрая изправи рамене.

— Записът ще бъде в хотелската ти стая след час.

— Благодаря. И кажи на хората си да си осъвременят досиетата. Никога не съм си падал по червенокоси.

— Казах им, че само си губят времето с теб. Ти си неподкупен, което ще направи работата ми много по-лесна, когато ме назначиш за шеф на КГБ.

Владимир се отдалечи, без да каже довиждане, а Саша щеше да се върне при малката си група, ако друг не му беше пресякъл пътя.

— Не ме познавате, мистър Карпенко — каза един мъж, който изглеждаше на неговата възраст и беше с костюм, който очевидно не беше шит в Москва. — Аз обаче следя кариерата ви със значителен интерес.

В Англия Саша щеше да се усмихне и да му повярва, но в Русия… изгледа го мълчаливо и изпълнен с подозрение.

— Аз съм Борис Немцов и мисля, че ще откриете, че между нас има няколко общи неща. — Саша продължаваше да мълчи. — Член съм на Думата и вярвам, че и двамата имаме високо мнение за един човек — каза Немцов и хвърли поглед към Владимир.

— Врагът на моя враг е мой приятел — каза Саша и стисна ръката на Немцов.

— Надявам се, че след време ще бъдем приятели. В края на краищата ще има други конференции и официални срещи, на които ще можем да се срещаме и да разговаряме, без някой да отваря досие.

— Мисля, че някой вече е отворил досие — каза Саша. — Така че нека му дадем възможност да направи първия си запис. Не съм съгласен с вас — извика той достатъчно силно, та всички присъстващи да се обърнат към тях.

— В такъв случай няма какво повече да обсъждаме — отвърна Немцов и ядосано се отдалечи, без да каже нито дума повече.

На Саша му се искаше да се усмихне на отдалечаващата се фигура, но устоя на изкушението.

Владимир се взираше в двамата, но Саша се съмняваше, че са го заблудили.