Джефри Арчър
Ези печели (44)

44.
Саша

Лондон, 1999

— Възнамерява ли уважаемият джентълмен да посети другия си избирателен район в близко бъдеще?

Саша се усмихна, а други направо се разсмяха на подмятането. Беше подготвил добре отговора си.

— Мога да кажа на уважаемия депутат, че нямам планове да посещавам Русия в близко бъдеще. С нетърпение обаче очаквам да видя премиерата на „Лебедово езеро“ в Кралската опера в изпълнение на балета на Болшой театър. — За малко да добави, че това е най-добрият балет на света, но се сдържа.

— Мистър Кенет Кларк — каза говорителят.

— Съветвам уважаемия джентълмен при следващото му посещение в Москва да посочи на президента Елцин, че за страна, представяща се за демокрация, има още много какво да се желае по въпроса за спазването на човешките права.

Този път одобрителните викове бяха силни, и не на шега.

Саша отново се изправи.

— Ако уважаемият депутат бъде така добър да ми посочи конкретни примери, можете да бъдете сигурни, че ще ги проверя. За членовете на Камарата обаче може би ще е интересно да научат, че господин Борис Немцов, бившият вицепремиер на Русия, седи в галерията за видни гости и съм сигурен, че е чул въпроса.

Саша погледна нагоре и се усмихна на приятеля си, който, изглежда, се забавляваше на момента си на слава.

Когато въпросите към външния министър приключиха и говорителят призова да продължат с дневния ред, Саша бързо излезе от залата и отиде в Централното лоби, където се бяха разбрали да се видят с Немцов.

— Добре дошъл в Уестминстър, Борис — каза той, докато стискаше топло ръката на госта си.

— Благодаря — отвърна Немцов. — Беше удоволствие да те видя как отстояваш позицията си повече от добре. Макар че трябва да се съглася, че на спазването на човешките права у нас не се държи особено и колегите ми много ще се зарадват, когато им кажа, че съм чул въпросът да се повдига в британската Камара на общините.

— Имаш ли време да пийнем чай на терасата? — попита Саша.

— Чакам го с нетърпение цял ден — отвърна Немцов.

Саша поведе госта си по покритото със зелена пътека стълбище към терасата, откъдето се откриваше изглед към Темза.

— Е, какво те води в Лондон? — попита той и каза на появилия се веднага сервитьор: — Само чай, благодаря.

— Официално съм тук да се срещна с кмета на Лондон и да обсъдим екологичните проблеми на свръхнаселените градове, но основната ми цел е да се видя с теб и да те запозная със случващото се на политическия фронт в Русия.

Саша се облегна назад и заслуша внимателно.

— Както знаеш, президентските избори ще се проведат след година.

— Малко преди следващите общи избори във Великобритания — каза Саша.

Сервитьорът сложи на масата поднос чай и бисквити.

— Елцин вече обяви, че няма да участва в следващите избори, вероятно повлиян от сегашния си рейтинг на одобрение, който според социологическите проучвания е около четири процента.

— Това е наистина трудно за постигане — каза Саша, докато наливаше чая.

— Не и ако се будиш всяка сутрин с махмурлук и си пиян преди обед.

— Елцин има ли си помазан наследник?

— Доколкото знам, не. Но дори да имаше, едно такова помазване е равносилно на целувката на смъртта. Не, единственото наистина значимо име в момента е на лидера на Комунистическата партия Генадий Зюганов и повечето хора смятат, че връщането към миналото ще е истинска катастрофа, макар че тази възможност не може просто да се отхвърли. Честно казано, Саша, едва ли би имал по-добър шанс да станеш нашия следващ президент.

— Но може би моят рейтинг на одобрение също ще витае около четирите процента.

— Радвам се, че повдигна този въпрос — каза Немцов и извади листче от вътрешния си джоб. — Направихме неофициално проучване и се оказа, че в момента рейтингът ти е четиринайсет процента. Двайсет и шест процента от хората обаче дори не знаят кой си, а трийсет и един още не са решили. Така че сме окуражени. Ако се върнеш в Санкт Петербург и официално обявиш намерението си да се кандидатираш, мога да ти гарантирам, че процентите ще се променят тутакси.

— Признавам, че се колебая — каза Саша. — Миналата седмица „Таймс“ писа в уводната си статия, че ако лейбъристите спечелят следващите избори, което изглежда много вероятно, аз може да съм следващият външен министър.

— Честно казано, изобщо не се изненадвам, след като видях представянето ти в Камарата днес следобед и как си наясно с толкова много теми. Все пак ще посоча, че президент на Русия е много по-голяма награда за човек, роден и израснал в Санкт Петербург.

— Прав си. Но не мога да позволя колегите ми да го научават. Освен това трябва да съм сигурен, че имам реален шанс за успех, преди да се откажа от всичко, за което работих толкова усилено.

— Това е напълно разбираемо — каза Немцов, — но няма да можем да преценим шансовете ти, докато не разберем кой е основният ти противник.

— Но ти беше вицепремиер — каза Саша. — Защо ти не се кандидатираш?

— Защото моят рейтинг не е много по-добър от този на Елцин. Сигурен съм обаче, че с моята подкрепа можеш да спечелиш.

— Радвам се да го чуя. Но Владимир си остава проблем. В края на краищата той беше заместник-кмет на Санкт Петербург и идеята да се кандидатирам за президент няма да му хареса.

— Няма защо да се тревожиш за Владимир. Той напусна Санкт Петербург минути преди да бъде арестуван за злоупотреба с обществени средства. Отпраши към Москва и за последно са го виждали в Кремъл.

— Какво прави там?

— Носят се слухове, че работи в тясно сътрудничество с Елцин, но никой не е сигурен като какъв точно.

— Владимир се интересува само от едно нещо — да стане шеф на ФСС.

— Чудно ми е кого ли си мислят, че са заблудили, когато закриха КГБ и го възродиха като Федерална служба за сигурност. Старите мутри вършат старата работа, дори в същата стара сграда — каза Немцов. — Но ако Владимир успее да постигне целта си, по-добре да не си създаваш враг в негово лице. Всъщност, ако е на твоя страна, това би помогнало на каузата ти.

— Ако е на моя страна, това само би навредило на каузата ми — каза Саша. — Не бих могъл да постигна нищо значимо, ако той непрекъснато наднича зад рамото ми. Владимир би се противопоставил яростно на промените, които бих искал да направя като президент.

— Но в политиката понякога се налага да правиш компромиси…

— Компромисите са за онези, които нямат кураж, морал и принципи.

— Саша, не е нужно да убеждаваш мен, че си подходящият човек за поста, но първо трябва да се погрижим да те изберат.

— Съжалявам, че съм толкова негативен, но не бих искал да стана президент и да открия, че някой друг дърпа конците.

— Разбирам. Но щом заемеш поста, ще можеш да срежеш въпросните конци. Не забравяй, няма власт без пост.

— Разбира се, че си прав — отвърна Саша. — Ще ти кажа веднага щом взема решение.

— И кога ще е това?

— Скоро, Борис. Има един-двама души, с които трябва да се посъветвам, преди да взема окончателно решение.

— Майка ти със сигурност ще настоява да се кандидатираш, нали? В края на краищата баща ти определено би искал да те види като президент.

— Тя е единствената в семейството, която е стопроцентово против тази идея — засмя се Саша. — Твърдо вярва в принципа „по-добре врабче в ръката“…

— А какво мисли жена ти?

— Изчаква.

— Ето това е нещо, което всеки политик на света разбира.

Саша се разсмя.

— Но ще ме подкрепи, ако смята, че наистина искам поста, и вярва, че мога да го спечеля.

— А дъщеря ти?

— В момента Наташа се интересува единствено от Брад Пит.

— Някакъв начинаещ политик ли?

— Не, американски актьор. Наташа е убедена, че би се влюбил в нея на мига, ако се срещнат. И не разбира защо служител от Външното министерство не може да го уреди. „Колко важен си всъщност, татко?“ Все това ме пита.

Немцов се разсмя.

— Същата работа е и у дома. Синът ми иска да е барабанист в местна джазова банда и не проявява абсолютно никакъв интерес към влизане в университета.

Биг Бен удари четири пъти.

— По-добре да се връщам при колегите, преди да са се досетили защо всъщност съм дошъл в Лондон — каза Немцов.

— Благодаря, че ми отдели толкова много време, Борис. И за подкрепата ти — каза Саша, докато прекосяваха заедно Централното лоби.

— Всеки път, когато те виждам, Саша, се убеждавам все повече, че ти си подходящият човек за следващ президент.

— Благодарен съм за подкрепата ти и ще ти кажа веднага щом реша.

— Ако се върнеш в Санкт Петербург, може и да се изненадаш колко голямо ще бъде посрещането — каза Немцов.

 

 

— Радвам се, че не се налага аз да вземам това решение — каза Чарли.

— Но все пак го правиш, скъпа — отвърна Саша. — Защото изобщо не бих и помислил за такова рисковано начинание без твоята благословия.

— Замислял ли си се колко много имаш за губене?

— Разбира се, че съм се замислял. И тъй като Лейбъристката партия със сигурност ще спечели следващите избори, лесно мога просто да изчакам и да се надявам да стана външен министър. Много по-големият риск е да напусна Камарата, да се върна в Русия и цяла година да водя предизборна кампания, а накрая някой да ми отмъкне наградата.

— Особено ако въпросният някой е не друг, а старият ти приятел Владимир.

— Докато е приближен на Елцин, по-вероятно ще се озове в затвора, отколкото в Кремъл.

— Тогава нека ти задам един прост въпрос — каза Чарли. — Ако ти предложа на поднос и двете позиции, президент на Русия и британски външен министър, коя би избрал?

— Президент на Русия — без колебание отвърна Саша.

— Значи имаш отговора — каза Чарли. — Както и моя. Иначе ще прекараш остатъка от живота си в питане: „А какво ли щеше да стане, ако…?“.

— Мислиш ли, че трябва да се посъветвам още с някой, преди да взема подобно окончателно решение?

Чарли се замисли дълго и сериозно.

— Няма смисъл да питаш майка си, защото и двамата много добре знаем какво е мнението й. Нито пък дъщеря ти, която мисли за съвсем други неща. Все пак бих искала да чуя мнението на Алф Райкрофт. Той е мъдър стар мошеник, който те познава от повече от двайсет години и има рядката способност да мисли нестандартно. И още по-важното, винаги ти мисли само най-доброто.

 

 

— На какво дължа великата чест, господин министър? — попита Алф, докато водеше Саша към дневната.

— Имам нужда от съвета ти, Алф.

— Тогава сядай. Едва ли ще ни притесняват, тъй като жена ми излезе да върши добри дела. Мисля, че днес е помощник-библиотекар в болницата.

— Тя е истинска светица.

— Също като Чарли. Истината е, че и двамата сме спечелили от лотарията на брака. Е, с какво мога да ти помогна, младежо?

— Аз съм на четирийсет и шест — каза Саша. — Наричаше ме младеж, когато дойдох за първи път в избирателния район преди повече от двайсет години. Сега никой не ме нарича така.

— Изчакай да стигнеш до моите години и ще си благодарен, ако някой те нарече така. И тъй, когато се обади и ми каза, че искаш да обсъдим личен въпрос, не ми беше трудно да се досетя какво те тормози.

— И до какво заключение стигна?

— Естествено, бих искал да станеш външен министър. Така бих могъл да прекарам остатъка от дните си в разказване на момчетата от клуба по крикет как пръв съм забелязал потенциала ти.

— Това си е самата истина — засмя се Саша.

— Още когато те интервюирахме за първи път за мястото в Мерифийлд разбрах, че си специален. Така че това, което ще кажа, Саша, може и да те изненада. Мисля, че трябва да напуснеш Камарата на общините, да се върнеш в Русия и да осъществиш съдбата си, ако изразът не е твърде драматичен.

— Този път залогът е много голям — каза Саша.

— Такъв е бил и за Уинстън Чърчил, когато преминал на страната на консерваторите, защото със сигурност никога нямаше да стане премиер, ако беше останал с лейбъристите.

— Но аз прекарах последните трийсет години в тази страна — каза Саша. — Така че в сравнение със смяната на пейките пътят до Москва е доста дълъг.

— Ленин не е мислел така, а не забравяй, че е бил в Швейцария в началото на революцията.

— По-добър пример не можеш ли да измислиш? — разсмя се Саша.

— Ганди е практикувал право в Южна Африка, когато е усетил революцията във въздуха и се върнал в Индия, за да стане неин духовен водач. Съветът ми, Саша, е да се върнеш в родината си, защото сънародниците ти ще видят в теб онова, което аз видях преди двайсет години — почтен, честен човек с непоколебими убеждения. И ще прегърнат тези убеждения с облекчение и ентусиазъм. Но моето мнение е просто дрънкане на един старец.

— Което го прави още по-важно — каза Саша. — Защото не е онова, което очаквах да чуя.

 

 

Саша винаги посещаваше с удоволствие руското посолство и една от причините за това беше, че никой не можеше да организира по-добро парти от посланика Юрий Фокин. Отминали бяха дните, в които сградата беше заобиколена от непристъпни бариери и малцина знаеха какво се случва зад затворените й врати.

Саша помнеше времето, когато ако попиташ руски дипломат колко е часът, той ще ти отговори според московското време. Сега посланикът с готовност отговаряше на всеки зададен му въпрос. Човек само трябваше да реши за себе си дали чува истината.

Този път обаче Саша не отиваше в посолството, за да се наслади на спокойна и весела вечер. Това щеше да е последната му възможност да прецени какви са му шансовете, ако реши да се кандидатира за президент. Сред гостите щеше да има неколцина руснаци, които можеха да повлияят на решението му по един или друг начин, и той искаше задължително да разговаря с всеки от тях. Останалите гости щяха да са различни политици, бизнесмени и хрантутници, готови да присъстват на всяко парти, стига напитките да се леят и да има достатъчно мезета, за да не им се налага да вечерят след това.

Шофьорът на Саша зави надясно от Кенсингтън и спря пред бариерата, водеща в Кенсингтън Палас Гардънс — район, известен повече като Ембаси Роу — дълга права улица с елегантни къщи, които рядко се обявяваха за продан.

Дежурният отдаде чест и вдигна бариерата веднага щом видя министерската кола. Минаха покрай посолствата на Индия, Непал и Франция, преди да стигнат това на Русия. Един прислужник се втурна да отвори задната врата на лимузината. Саша слезе, благодари му и тръгна към посолството.

Сградата можеше спокойно да бъде английска извънградска къща от началото на века със своето преддверие с дъбова ламперия, голям часовник в шкаф и портрети на исторически личности. На Саша винаги му беше забавно, че човек никъде не можеше да види портрета на някой цар и дори на Ленин или Сталин. За една от великите империи на света историята сякаш беше започнала през 1991 година.

Когато влезе в салона, забеляза, че някои от гостите прекъсват разговорите си и се обръщат да го погледнат — нещо, с което все още не беше свикнал и се чудеше дали някога ще свикне.

Огледа претъпканото помещение и бързо откри четири от целите си. Единият от тях, Анатолий Савников — официално дипломатически аташе, а реално шеф на руските тайни служби в Лондон — бъбреше с Фиона. Ако не се намираха в руското посолство, Саша би си помислил, че се опитва да я сваля. Несъмнено в помещението имаше поне още десетина шпиони, които беше по-трудно да бъдат идентифицирани. Правилото на Външно министерство беше съвсем просто — приеми, че всички са шпиони.

Огледа се и видя посланика да води задълбочен разговор с редактора на „Дейли Телеграф“ Чарлз Мур. Явно трябваше да изчака преди да размени няколко думи с Юрий — думи, които вече бяха внимателно обмислени.

Отиде при търговския министър Леонид Бубка с надеждата, че той може да се издаде, но Бубка сменяше темата всеки път, когато в разговора се появеше думата „избори“. Саша не се отказа лесно, но Бубка продължи да блокира всеки негов опит да отбележи точка с майсторство, на което би завидял и Лев Яшин. Когато старият му приятел Иля Резинев, вторият секретар в посолството, докосна лакътя му, Саша дискретно се дръпна настрани и го заслуша внимателно.

— Чу ли кого са назначили за директор на ФСС? — тихо попита Иля.

— Не ми казвай. Нима Владимир най-сетне е успял?

— Боя се, че да — потвърди Иля.

— Старото КГБ с ново име — каза Саша. — Ръководено от същата шайка, облечена в костюми вместо униформи. Кого е трябвало да изнудва този път?

— Като че ли Елцин — каза Иля. — Владимир му обещал, че който и да го смени като президент на следващите избори, ще се погрижи срещу него и семейството му никога да не бъдат повдигнати обвинения в корупция и измама.

— В такъв случай първото, което бих направил аз, ако стана президент, би било да изхвърля Владимир и ясно да дам да се разбере, че никой извършил сериозно престъпление срещу държавата не може да се надява на имунитет.

— Ако го направиш, Саша, ще се наложи да построиш още много затвори.

— Ако се налага.

— Само внимавай на кого го казваш, защото заместникът му е тук тази вечер.

— Кой е той?

— Високият як мъж, който разговаря с Фиона Хънтър.

Саша погледна над рамото му и видя как един мъж подава на Фиона визитката си. Човек, когото трябваше да избягва. Обърна се и видя, че посланикът стои сам до камината и пали пура.

— Извинявай, Иля. Трябва да поговоря насаме с шефа ти. Благодаря за информацията, беше много ценна.

Саша бързо прекоси помещението.

— Добър вечер, Юрий. Поредното чудесно парти.

Застана до стената, за да е сигурен, че на посланика ще му се наложи да обърне гръб на гостите си, така че само най-твърдо решените или нетактичните да се осмелят да ги прекъснат.

— Забелязах те на представлението на Болшой миналата седмица — каза посланикът. — Остават си една от най-добрите ни експортни стоки.

— Гуданов беше великолепен — призна Саша.

— Имаме проблем с него и искам да го обсъдя с теб, но сега не е времето. Е, Саша, взе ли вече решението си?

— Преди да отговоря на този въпрос, Юрий, много ще ми бъде интересно да разбера какви са шансовете ми според теб.

— Както много добре знаеш, нямам право да изразявам лично мнение. Аз съм само скромен говорител на правителството, на което служа. Но — каза Юрий, минавайки на руски, — ако бях комарджия, какъвто не съм, разбира се, бих заложил малка сума, че догодина по това време шеф ще ми бъдеш ти.

— Само малка сума ли?

— Посланиците винаги трябва да внимават със залозите — каза Юрий без дори намек за усмивка.

Саша се разсмя и се запита колко ли други политици са чували от него същите тези думи.

— И имам една малка молба — каза Юрий. — Ще съм ти задължен, ако ми кажеш решението си преди да направиш официално изявление.

— Ако реша да се кандидатирам, ще се погрижа да получиш изявлението ми преди да е стигнало до пресата.

— Благодаря — каза Юрий. — Трябва да те помоля и за още едно нещо, преди…

— Посланик, какво фантастично парти — каза един мъж, който явно не беше забелязал, че двамата са увлечени в разговор и може би не искат да ги прекъсват.

— Благодаря, Пиърс — отвърна посланикът. — Радвам се, че дойде.

Моментът беше отминал и Саша се изниза, тъй като редакторът на „Дейли Мирър“ не беше сред четиримата, с които трябваше да разговаря. Тръгна бавно към изхода, като спираше да размени по няколко думи с другите гости и обръщаше особено внимание на онези, които го заговаряха на руски, тъй като границите на избирателния му район можеше и да се променят. Погледна назад към салона и видя, че мъжът, когото избягваше, се взира в него.

Часовникът в преддверието удари веднъж и му напомни, че след половин час има гласуване в Камарата. След няколко минути партито щеше да остане без политици от различните партии, тъй като трябваше да се върнат за задължителното гласуване — не че Саша имаше някаква представа какъв точно закон ще приемат.

Докато излизаше от посолството, колата му се материализира от нищото и Артър изскочи да му отвори задната врата. Саша тъкмо се канеше да се качи, когато чу познат глас.

— Саша! — Той се обърна и видя Фиона да бърза надолу по стълбите. — Ще ме качиш ли?

— Разбира се — каза Саша и се дръпна, за да може старата му неприятелка да се настани до него на задната седалка.

— Добър вечер, Артър.

— Добър вечер, мис Хънтър.

— Много ми се иска да можех да остана още малко — каза Фиона, докато колата потегляше, — но шефът няма да е доволен, ако пропусна задължително гласуване. Но по-важното е какво ще отговориш на единствения въпрос, който си задаваха всички на партито?

— И какво казваха те за шансовете ми? — попита Саша, прибягвайки до стария политически трик да отговаря на въпроса с въпрос — макар да знаеше, че Фиона няма да се върже.

— Всички говорещи английски бяха на твоя страна, както и половината руснаци, макар че един от тях — тя бръкна в чантата си и извади визитка, — Иван Доноков, определено не ти е приятел. Зададе ми много странен въпрос — дали си живял някога в Америка. — Саша я погледна объркано. — Казах му, че доколкото знам, не си. После го попитах какво мисли за шансовете ти, ако решиш да излезеш на ринга.

— И той какво отговори?

— Призна, че си може би един от сериозните състезатели, но каза, че на сцената щял да излезе и един черен кон.

— А каза ли името на коня? — попита Саша, като се мъчеше да скрие безпокойството си.

— Смятал, че един твой стар приятел, Владимир…

— Той не ми е приятел — каза Саша. — Както и да е, единственият му интерес беше да стане шеф на ФСС и след като вече постигна целта си, няма да поглежда по-надалече, а само ще се стреми да си запази мястото.

— Доноков не беше на това мнение. Той е сигурен, че Владимир също поглежда през Червения площад към Кремъл.

— Но това просто не е реалистично.

— Защо да не е, ако има подкрепата на Елцин?

— Защо му е на Елцин изобщо да помисля да подкрепя такъв човек?

— Изглежда, че дъщерята и зетят на Елцин ще бъдат арестувани и обвинени в измама и той някак е успял да направи така, че проблемът да изчезне. Чух, че видеозаписът на момиче на повикване, извършващо характерните си услуги на бюрото на главния прокурор, си заслужавал да се види.

— Но това не е причина да подкрепиш кандидатурата на човек, който е напълно неподходящ за президент.

— Саша, как би се почувствал ти, ако си президент и има опасност дъщеря ти да влезе в затвора?

— Бих настоявал за спазването на закона.

— Наистина ти вярвам — каза Фиона, — което само доказва какви щастливци ще бъдат, ако изберат теб. Но склонен ли си също да жертваш Външното министерство, когато има вероятност да останеш с празни ръце?

— Доноков каза ли каква е неговата позиция? — попита Саша, отново отговаряйки на въпроса с въпрос.

— Не. Но няма съмнение, че щом е заместник-директор на ФСС, ще подкрепи шефа си.

— В Русия нещата не стават по този начин. А каза ли какво е мнението му за шансовете ми? — попита Саша, продължавайки да ръфа същия кокал.

— Не, но каза, че ако не се кандидатираш, няма да има никакво съмнение кой ще е следващият президент.

— В такъв случай не мога да се сетя за по-добра причина да се кандидатирам — каза Саша, сваляйки гарда си. Нито за миг не беше помислял, че Владимир може да се окаже сериозен претендент, но приемаше, че ако наистина се кандидатира, състезанието ще бъде жестоко, защото борбата беше единственият спорт, в който Владимир наистина го биваше.

— Ако наистина решиш да се кандидатираш — каза Фиона, — мога само да се надявам да спечелиш. Много ще липсваш на Камарата и от теб би станал адски добър външен министър. Но Русия е много по-голямо предизвикателство. И ако станеш президент, отношенията със Запада ще се подобрят моментално, което може да бъде само от полза за всички, включително за руския народ.

— Много мило от твоя страна, Фиона. И след като вече зная кой е най-вероятният ми противник, не бих се отказал от някои от твоите характерни умения.

— Ще приема това като комплимент — каза Фиона, докато колата влизаше през служебния вход в двора на Стария дворец. Докато Саша слизаше от колата, звънецът зазвъня, двамата се разделиха и всеки тръгна по пътя си.

„Каква ирония“, помисли си Саша, докато влизаше в лобито на мнозинството. За вземането на решението му бе помогнало не онова, което беше научил на партито, а информацията, дошла от най-неочаквания източник, при това на задната седалка на колата му.

 

 

Когато Саша каза на Елена, че възнамерява да се върне в Русия и да се кандидатира за президент, тя сякаш изобщо не го чу.

— Разбира се, мамо, ще те разбера, ако не искаш да дойдеш с мен.

— Разбира се, че ще дойда с теб — тихо каза тя.

Отначало Саша се изненада, после се зарадва и накрая се натъжи, когато тя му каза каква е причината да размисли.

— Толкова съжалявам — каза той и я прегърна. — Вуйчо Коля беше прекрасен човек и двамата сме му толкова задължени.

— Роднините ме попитаха дали ще бъдеш така добър да произнесеш реч на погребението му.

— Разбира се, че ще го направя. Предай им, че за мен ще е чест.

— Жена му ми каза какви са били последните думи на Коля — въздъхна Елена. — „Кажи на Саша, че ако е син на баща си, от него ще стане чудесен президент.“

 

 

Саша направи кратко изявление пред журналистите в лобито в десет сутринта на следващия ден.

Депутатът Саша Карпенко се оттегля от поста си във Външно министерство. Освен това подава оставка като представител на Мерифийлд, тъй като възнамерява да се върне в родната си Русия и да се кандидатира за президент на предстоящите избори.

Премиерът отговори малко по-късно от Даунинг стрийт:

— Правителството губи изключителен служител и силен парламентарист. Надявам се и вярвам същите тези умения да му послужат, когато се върне в родната си страна. И ако бъде избран на високия пост, към който се стреми, всички можем да очакваме една положителна нова ера в англо-руските отношения.

Лорд Коен беше сред първите, които му се обадиха.

— Саша, ако търсиш кой да оглави кампанията ти, още съм на разположение.

— Не бих могъл да намеря по-добър, Бен, това е сигурно.

Бившият заместник-премиер на Русия му се обади на следващия ден, докато Саша се бръснеше.

— Много се зарадвах на новините — каза Немцов. — Медиите направо полудяха и според първото публикувано проучване в сутрешните вестници се ползваш с двайсет и девет процента одобрение.

— А как се представя Владимир?

— Два процента, а само преди седмица бяха четири.

Може би най-големият шок за Саша бяха обажданията от множество държавни глави и премиери от цял свят през следващите четирийсет и осем часа. Всички те му казваха съвсем не завоалирано само едно — искаше ми се да имах право на глас.

Руският посланик му се обади вечерта преди полета за Санкт Петербург.

— Саша, от два дни се мъча да се свържа с теб, но винаги ми дава заето. Да не би да съм пропуснал нещо? — Саша се разсмя. — Шефовете ми ме инструктираха да се погрижа пътуването ти до Санкт Петербург да мине колкото се може по-гладко. Ще пратим кола да откара теб и семейството ти до летището и инструктирах „Аерофлот“ да затворят салона за първа класа, така че никой да не те безпокои.

— Благодаря, Юрий, много мило от твоя страна, тъй като ще трябва да работя върху две важни речи.

— Е, коя новина искаш да чуеш първо, добрата или лошата?

— Добрата — отвърна Саша.

— Само петдесет процента от руските жени смятат, че изглеждаш по-добре от Джордж Клуни.

Саша отново се разсмя.

— А лошата каква е?

— Няма да ти хареса да научиш кой е новоназначеният премиер на Елцин.