Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Simon vs. the Homo Sapiens Agenda = Love, Simon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Беки Албъртали

Заглавие: С обич, Саймън

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2018 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 20.11.2018

Редактор: Преслава Колева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-272-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13374

История

  1. — Добавяне

9

Харесва му да си представя как си фантазирам за секс.

Това е нещо, което вероятно не би трябвало да прочета точно преди да си легна. Лежа в мрака и чета това изречение отново и отново. Нервен съм и буден, и напълно шашнат — само от един имейл. И корав от възбуда. Което е доста особено.

Адски е объркващо. По един хубав начин. Блу обикновено е толкова предпазлив с всичко, което пише.

Харесва му да си ме представя как си фантазирам за секс!

Мислех, че само аз имам подобни мисли за нас.

Чудя се какво ли би било да го видя наистина, след всичкото това време. Дали изобщо ще трябва да говорим? Или направо ще започнем да се целуваме? Мисля, че мога да си го представя. Той е в стаята ми и сме съвсем сами. Сяда на леглото до мен и се обръща, за да ме погледне със синьо-зелените си очи. Очите на Кал Прайс. А после взема лицето ми в шепите си и ето че изведнъж ме целува.

Вземам лицето си в шепи. Е. Лявата ми ръка го прави. Дясната е заета с друго.

Представям си го. Той ме целува и то изобщо не прилича на целувките с Рейчъл, Ана или Кери. Дори не е в същата стратосфера. По цялото ми тяло пулсира наелектризиращо усещане, мозъкът ми е като в мъгла и май мога да чуя ударите на сърцето си.

Трябва да бъда наистина, ама наистина тих. Нора е от другата страна на стената.

Езикът му е в устата ми. Ръцете му се плъзгат под ризата ми и той прокарва длани по гърдите ми. Толкова съм близо. Поти непоносимо е. Господи. Блу.

Цялото МИ ТЯЛО се превръща в желе.

* * *

В понеделник Леа ме засича, докато влизам в училище.

— Здрасти — казва. — Нора, ще ти го открадна.

— Какво има? — питам.

Училищният двор е полегат и има циментова ивица, която се извива около него. Част от нея е достатъчно ниска, че да служи като полица за дупето ти.

Леа избягва очите ми.

— Записах ти диск с музика — казва и ми подава диск в прозрачна пластмасова кутийка. — Можеш да го качиш на айпода си, когато се прибереш у вас. Все тая.

Обръщам кутийката в ръцете си. Вместо списък с песните, Леа е съчинила нещо, което прилича на хайку.

С бръчки по врата

и посивял, кофти е,

но вече си стар.

— Леа, толкова е красиво.

— Аха, окей. — Тя се изтяга назад, подпирайки се на ръце. — Между нас всичко наред ли е?

Аз кимам.

— Имаш предвид за…

— За това, че ме зарязахте заради мача.

— Наистина съжалявам, Леа.

Крайчетата на устните й подскачат.

— Голям късметлия си, че имаш рожден ден.

След което изважда конусовидна парти шапка от чантата си и я ми я нахлупва.

— Съжалявам, че реагирах толкова крайно.

* * *

На обяд има гигантска торта и когато отивам на масата, всички носят парти шапки. Такава е традицията. Никой не получава торта, ако не носи шапка. Гарет май се е прицелил в две парчета, нахлупил си е два конуса, които стърчат като рога от двете страни на главата му.

— Сааааймън — пропява Аби с нисък, дрезгав оперен глас. — Протегни ръце и затвори очи.

Правя го и нещо почти безтегловно тупва в шепата ми. Отварям очи и виждам лист хартия, сгънат като папийонка и оцветен в златисто.

Няколко души от съседните маси ни поглеждат и аз усещам, че се усмихвам широко, и се изчервявам.

— Да си я сложа ли?

— О, да — казва Аби. — Нямаш избор. Златна папийонка за златния ти рожден ден.

— За кое?

— Златния ти рожден ден. Седемнайсет години на седемнайсети — обяснява Аби. След това вирва драматично брадичка и протяга ръка. — Никълъс, лепенката.

Ник държи три парчета тиксо на върха на пръстите си от кой знае колко време. Честна дума, той е като малката й дресирана маймунка.

Аби ми залепя папийонката и ме смушква с пръст в бузите, нещо, което прави странно често, защото очевидно бузите ми са очарователни. Каквото и да означава това.

— Веднага щом си готов — обажда се Леа.

Държи пластмасов нож и купчинка чинии и като че ли полага усилие да не поглежда към Ник или Аби.

— Готов съм и още как.

Леа разрязва тортата на съвършени парчета и наистина, ефектът е, сякаш някой е отприщил вълни от магически вкуснотии в атмосферата. Познайте чия маса изведнъж става най-популярната в столовата.

— Без шапка няма торта — обясняват правилата Морган и Ана в другия край на масата.

Няколко хлапета си правят шапки от залепени салфетки, а един тип си нахлупва кафяв плик за храна на главата като готварска шапка. Хората нямат срам, когато става дума за торта. Прекрасно е да го види човек.

Самата торта е съвършена, от което разбирам, че я е избрала Леа: наполовина шоколад и наполовина ванилия, защото никога не мога да си избера любима и покрита с любимата ми глазура. Която не е червена. Леа знае, че според мен тя има прекалено червен вкус.

Леа е наистина страхотна за рождените дни.

Отнасям остатъка от тортата на репетицията и госпожица Олбрайт ни позволява да си направим пикник с торта на сцената. И като казвам „пикник с торта“, имам предвид хлапетата от пиесата, надвесени над кутията като лешояди и тъпчещи се с шепи.

— Господи, мисля, че току-що качих две кила — казва Ейми Еверет.

— Ооо — казва Тейлър. — Предполагам, че съм късметлийка, че имам толкова бърз метаболизъм.

Сериозно, такава е Тейлър. В смисъл, дори аз знам, че хората имат пълно основание да те убият, когато приказваш подобни неща.

И като стана дума за предизвикани от торта произшествия: Мартин Адисън се е проснал на сцената с лице в празната кутия.

Госпожица Олбрайт го прекрачва.

— Добре, да се залавяме за работа. Извадете моливите. Искам да си запишете това в сценариите си.

Нямам нищо против писането. Сцената, която репетираме, се разиграва в кръчма, така че си записвам да не забравя да се държа като пиян. Жалко, че това не са бележките, върху които ще ни изпитват. Това определено би повишило оценките на някои хора.

Репетираме без почивка, но аз не съм във всички сцени, така че всъщност имам доста свободно време. В лявата част на сцената има подвижен подиум, отместен след репетицията на хора. Настанявам се близо до него и отпускам лакти на коленете си. Понякога забравям колко е приятно просто да си седиш и да гледаш какво се случва.

Мартин е на авансцената вляво и разказва някаква история на Аби, придружавайки я с цял куп нервни жестове. Тя клати глава и се смее. Май все пак не се е отказал.

И ето че изведнъж пред мен изниква Кал Прайс и побутва крака ми с върха на гуменката си.

— Хей. Честит рожден ден.

О, да, този рожден ден наистина си го бива.

Настанява се на подвижния подиум, на около крачка от мен.

— Ще празнуваш ли?

Окей. Не искам да лъжа. Но и не искам да му кажа, че плановете ми са да бъда със семейството си и заедно да четем пожеланията за рождения ми ден във фейсбук. Все пак е понеделник, нали така? Не се очаква да правя нещо особено готино в понеделник.

— Ами предполагам — казвам най-сетне. — Мисля, че ще имаме сладоледена торта „Орео“ — добавям.

Просто трябваше да го кажа.

— Звучи готино. Надявам се, че си си оставил място.

Никаква видима реакция при споменаването на „Орео“. Не че това непременно означава нещо.

— Ами добре. — Кал се плъзва напред. Опитвам се да го накарам с мислите си да не стане. Той става. — Приятно изкарване.

А после слага ръка върху рамото ми за частица от секундата. Почти не вярвам, че се е случило.

Адски сериозен съм. Рождените дни са страхотни.