Беки Албъртали
С обич, Саймън (28)

28

Ала по-късно в съблекалнята ме осенява.

Мартин ван Бюрън. Осмият ни президент.

Обаче просто няма начин. Не е възможно.

Изпускам хавлията си на пода. Навсякъде около мен момичета свалят шапки, разпускат коси, сапунисват си лицата и закопчават торби за дрехи. Някъде рязко се отваря врата и отеква пронизителен смях.

Мислите ми препускат. Какво знам за Мартин? Какво знам за Блу?

Мартин е умен, очевидно. Достатъчно умен ли е, за да бъде Блу. Нямам представа дали Мартин е наполовина евреин. Искам да кажа, възможно е. Не е единствено дете, но предполагам, че е възможно да лъже за това. Не знам. Не знам. Няма никакъв смисъл. Защото Мартин не е гей.

И все пак някой смята, че е. Макар че едва ли би трябвало да приемам като особено достоверен източник някакъв анонимен задник, който ме нарече педал.

— Саймън, не! — казва Аби, появявайки се на прага.

— Какво?

— Измил си го! — Тя се взира за миг в лицето ми. — Е, предполагам, че все още се забелязва мъничко.

— Имаш предвид абсурдната сексапилност? — питам и тя се смее.

— Слушай. Току-що получих есемес от Ник. Чака ни на входа. Тази вечер ще те изведем.

— Какво? Къде?

— Все още не знам. Ала този уикенд мама е във Вашингтон, което означава, че къщата и колата са на мое разположение. Така че ще прекарате нощта на моя територия.

— Ще спим у вас?

— Аха — казва тя и аз забелязвам, че си е свалила грима и е по тесни дънки. — Така че върви да оставиш сестра си у вас. Каквото там трябва да направиш.

Поглеждам в огледалото и се опитвам да издърпам косата си надолу.

— Нора вече взе автобуса — казвам бавно. Странно е. Саймън в огледалото все още носи лещи. Все още е почти неразпознаваем. — Защо, казваш, го правим?

— Защото като никога нямаме репетиция. — Тя ме смушва с пръст в бузата. — И защото ти имаше адски странен ден.

Едва не се разсмивам. И идея си няма.

Докато отиваме към паркинга, Аби не престава да говори и да крои планове. Оставям думите й да ме заливат. Не мога да си избия това с Мартин от главата. Почти необяснимо е.

Би означавало, че той е написал онзи пост в тъмблр през август… за това, че е гей. И че Мартин е този, с когото си ниша от пет месеца. Почти мога да ги повярвам, но не мога да си обясня изнудването. Ако Мартин в действителност е гей, защо да въвлича Аби във всичко това?

— Мисля, че би трябвало да прекараме следобеда в „Литъл Файв Пойнтс“ — казва Аби, — след което определено отиваме в Мидтаун.

— Звучи добре.

Просто няма смисъл.

После обаче се замислям за следобедите в „Уафъл Хаус“ и вечерните репетиции и как бях започнал да го харесвам, преди всичко да отиде по дяволите. Изнудване с гарнитура от приятелство. Може би в това е бил целият смисъл.

Само че никога не изпитах чувството, че ме харесва. Нито за миг. Така че не може да е това. Мартин не може да е Блу.

Освен ако… Но не.

Защото не може да бъде шега. Блу не може да бъде шега. Просто не е възможно. Никой не би могъл да бъде толкова гаден. Нито дори Мартин.

Трудно ми е да си поема дъх.

 

Не може да бъде шега, защото не знам какво ще направя, ако е.

Не мога да миели за това. Господи. Съжалявам, но просто не мога.

Няма.

* * *

Ник ни чака пред училището и двамата с Аби удрят юмруци, когато се приближаваме.

— Доведох го — казва тя.

— А сега какво? — пита Ник. — Ще минем през нас, за да си вземем нещата, а после ти ще дойдеш да ни вземеш с колата?

— Това е планът — казва Аби. Завърта раницата си отпред, разкопчава най-мъничкото джобче и вади ключовете на колата си. След това накланя глава на една страна. — Говорихте ли с Леа?

Двамата с Ник се споглеждаме.

— Още не — отвръща Ник и сякаш се смалява.

Сложно е, защото, колкото и да обичам Леа, присъствието й променя всичко. Тя ще бъде кисела и заядлива заради Ник и Аби. Няма да одобри Мидтаун. И не знам как да го опиша, но понякога стеснителността й е заразителна.

Ала Леа ненавижда да се чувства изключена.

— Може би само ние тримата — казва Ник предпазливо, навеждайки очи надолу.

Усещам, че му е гадно заради това.

— Окей — казвам.

— Окей — съгласява се Аби. — Да вървим.

* * *

Двайсет минути по-късно вече съм на задната седалка в колата на майката на Аби, а под краката ми има купчинка книги.

— Сложи ги, където им намериш място. — Аби среща очите ми в огледалото за обратно виждане. — Чете ги, докато чака да ме вземе. Или когато аз шофирам.

— Леле. На мене ми се додрайфва дори само ако чета на телефона си в колата — казва Ник.

— Повдига ти се — поправям го и сърцето ми се свива.

— Чуйте го само, господин Лингвист.

Ник се обръща в седалката си, за да ми се ухили.

Аби излиза на магистралата и се слива с движението без никакъв проблем. Дори не изглежда напрегната. Минава ми през ума, че тя като нищо е най-добрият шофьор от всички нас.

— Знаеш ли къде отиваме? — питам.

— Да — отвръща Аби.

Двайсет минути по-късно спираме на паркинга на „Зесто“. Никога не ходя в „Зесто“. Имам предвид, почти никога не идвам в същинската Атланта. Вътре е топло и шумно, пълно с хора, които ядат бургери и подобни неща. Само че мен изобщо не ме е грижа, че е януари. Поръчвам си шоколадов сладолед с „Орео“ и през десетте минути, които ми отнема да го изям, отново се чувствам почти нормално. Докато се върнем в колата, слънцето вече залязва.

След това отиваме в „Дъщерята на боклукчията“. Който се намира точно до кафене „Аурора“.

Няма обаче да мисля за Блу. Страшно харесвам „Дъщерята на боклукчията“. Ник се заплесва по някакви книги върху източните философии, а Аби си купува чифт чорапогащи. Аз се размотавам между щандовете, мъчейки се да не срещам погледите на плашещи на вид момичета с розови прически ирокез.

Не мисля за кафене „Аурора“ и не мисля за Блу.

Не мога да мисля за Блу.

Просто не съм в състояние да мисля, че Блу би могъл да бъде Мартин.

Стъмнило се е, но не е късно и Аби и Ник искат да ме заведат в някаква феминистка книжарница, в която очевидно има много ЛГБТ литература. Така че започваме да разглеждаме по рафтовете и Аби вади ЛГБТ книжки с картинки, за да ми ги покаже, а Ник се размотава наоколо с неловък вид. Аби ми купува книга за гей пингвини, а после се разхождаме още малко по улицата. Само че застудява, а ние отново започваме да огладняваме, така че се качваме в колата и се отправяме към Мидтаун.

Аби като че ли знае точно къде отиваме. Свива в една странична уличка и паркира успоредно, сякаш не е нищо особено. След това се връщаме забързано до ъгъла и излизаме на главната улица, Ник трепери в тънкото си яке и Аби прави физиономия и подхвърля:

— Ама момчетата от Джорджия са едни.

После обаче обвива ръка около него и разтърква неговата с длан, докато вървим.

— Стигнахме — заявява най-сетне, когато спираме пред място, на име „Уебстърс“.

Има голям вътрешен двор с коледни светлинки и знамена с цветовете на дъгата и въпреки че дворът е празен, паркингът е претъпкан.

— Това да не е гей бар? — питам.

Аби и Ник се ухилват.

— Добре — казвам, — как обаче ще влезем?

Аз съм метър и седемдесет и пет. На Ник не му расте брада, а Аби носи цял куп плетени гривнички. Никого не бихме могли да излъжем, че сме навършили двайсет и една години.

— Ресторант е — обяснява Аби. — Ще вечеряме.

„Уебстърс“ се оказва претъпкан с типове, носещи шалове, якета и тесни дънки. И те всички са сладки и мъничко смущаващи. Повечето имат пиърсинги. В дъното има бар, откъдето се носи хип-хоп, а келнери, понесли халби с бира и кошнички с пилешки крилца, се провират през тълпата.

— Само тримата ли сте? — пита салонният управител, отпускайки ръка върху рамото ми само за миг, но то е достатъчно, за да накара стомаха ми да изпърха. — Ей сега ще ви намерим маса, миличък.

Отдръпваме се настрани и Ник взема едно меню, за да го разгледаме. Всички неща, които сервират тук, са с двусмислени имена. Пикантни наденички. Сочни кренвирши. Горещи бухти. Аби не може да престане да се киска. Непрекъснато трябва да си напомням, че това е ресторант. Без да искам, улавям погледа на секси тип в тясна риза с V-образно деколте; побързвам да извърна очи, но сърцето ми думка.

— Отивам до тоалетната — казвам, защото съм почти сигурен, че ще се взривя, ако остана тук още малко.

Тоалетните са надолу по един коридор след бара и съм принуден да си проправя път през цял куп хора, за да стигна до тях. Когато отново излизам, тълпата е още по-гъста. Две момичета танцуват с бири в ръце, групичка мъже се смеят, цял куп хора стискат питиета или се държат за ръка.

Някой ме потупва по рамото.

— Алекс?

Обръщам се.

— Не съм…

— Не си Алекс — казва типът, — но имаш косата на Алекс.

И с тези думи вдига ръка и прокарва пръсти през нея.

Седнал е на високо столче на бара и не изглежда много по-голям от мен. Има руса коса, много по-светла от моята. Като на Драко. Носи риза с къс ръкав и обикновени дънки, страшно е сладък и според мен вероятно е пиян.

— Как се казваш, Алекс? — пита ме и се плъзва от бар столчето. Когато се изправя, виждам, че е с почти цяла глава по-висок от мен; мирише на дезодорант. Има изключително бели зъби.

— Саймън — отговарям.

— Простичкият Саймън срещна продавач на пайове^[1] — изкикотва се той.

Определено е пиян.

— Аз съм Питър — представя се и аз си помислям: Питър, Питър, който яде тиква^[2].

— Не мърдай — казва. — Ще ти взема нещо за пиене — Слага ръка на лакътя ми, обръща се към бара и ето че изведнъж стискам истинска чаша за мартини, пълна с нещо зелено. — Като ябълки.

Отпивам малка глътка и то не е ужасно.

— Благодаря — казвам и пърхащото усещане ме завладява напълно.

И аз не знам. Това е толкова различно от всичко, което е нормално за мен.

— Имаш невероятни очи.

Питър ми се усмихва. А после започва песен със силен, думкащ бас. Той отваря уста, за да добави нещо, но думите му са напълно погълнати от шума.

— Какво?

Той прави стъпка към мен.

— Учиш ли?

— О. Да.

Сърцето ми думка. Стои толкова близо, че чашите ни се докосват.

— И аз. В „Емъри“ съм. Предпоследен курс. Задръж.

Изпразва остатъка от чашата си на една глътка и отново се обръща към бара. Извивам врат към множеството и се опитвам да открия Ник и Аби. Настанили са ги на една маса в другия край на помещението и те ме наблюдават с притеснен вид. Аби забелязва, че ги гледам, и ми маха трескаво. Ухилвам се и й махам в отговор.

А после ръката на Питър отново е върху моята и той ми подава яркооранжев шот, като лекарство против настинка. Само че едва съм преполовил ябълковата си напитка, така че я обръщам наведнъж и му връщам празната чаша. А после той чуква своя шот с лекарство против настинка в моя и го пресушава.

Аз отпивам от моя, който има вкус на оранжада, а Питър се смее и подръпва пръстите ми.

— Саймън. Пил ли си шот досега?

Поклащам глава.

— Ооо. Добре. Отмяташ глава назад и просто… — Той демонстрира с празната си чаша. — Окей?

— Окей — отвръщам и ето че в тялото ми започва да се разлива едно топло, щастливо чувство.

Изпивам шота на две глътки и успявам да не изплюя нищо. Усмихвам се широко на Питър и той взема празната ми чаша, а после улавя другата ми ръка и преплита пръсти в моите.

— Сладък Саймън. Откъде си?

— Шейди Крийк — отвръщам.

— Добре — казва той и се досещам, че не е чувал за него, но се усмихва и сяда на бар столчето си и ме притегля по-близо. Очите му са някак лешникови и това някак ми харесва. И сега ми е по-лесно да говоря, и то е по-лесно, отколкото да не говоря, и всичко, което казвам, е правилното нещо, и той кима, и се смее, и притиска дланите ми. Разказвам му за Аби и Ник, към които се опитвам да не поглеждам, защото всеки път когато го направя, очите им започват да ми крещят. А после Питър ми разказва за своите приятели и заявява:

— Господи, трябва да се запознаеш с тях. Трябва да се запознаеш с Алекс.

Така че купува и на двама ни по още един шот е оранжево лекарство против настинка, след което ме хваща за ръка и ме повежда към голяма кръгла маса в ъгъла на стаята. Приятелите на Питър са голяма група, състояща се главно от мъже, и те всички са сладки, и всичко се върти.

— Това е Саймън — казва и обвива ръка около мен, и ме прегръща странично. Представя ми всички и аз начаса забравям имената им, с изключение на Алекс. Когото Питър ми представя с думите: — Запознай се със своя двойник.

Ала всъщност е доста озадачаващо, защото Алекс изобщо не прилича на мен. Имам предвид, и двамата сме бели. Но дори прословуто еднаквите ни коси са напълно различни. Неговата е нарочно разчорлена. Моята просто си е разчорлена. Ала Питър не престава да мести поглед между нас и да се киска и някой сяда в нечий скут, за да ми освободи стол, а някой друг ми подава бира. Искам да кажа, навсякъде е пълно с питиета.

Приятелите на Питър са шумни и забавни и аз се смея толкова силно, че се разхълцвам, но дори не помня на какво се смея. А ръката на Питър ме прегръща здраво около раменете и в един момент, съвсем неочаквано, той се навежда и ме целува по бузата. Сякаш съм попаднал в някаква странна, различна вселена. Сякаш имам гадже. И ето че започвам да им разказвам за Мартин и имейлите, и как ме изнудваше, и сега като се замисля, това всъщност е адски смешна история. И всички се заливат от смях и единственото момиче на масата казва: „Господи, Питър. Той е очарователен“. И аз се чувствам невероятно.

Ала после Питър се привежда към мен и устните му са до ухото ми, и той казва:

— В гимназията ли си?

— Предпоследен курс.

— В гимназията — повтаря. Ръката му все още е около мен. — На колко си години?

— На седемнайсет — прошепвам, чувствайки се неловко.

Той ме поглежда и поклаща глава.

— О, миличък — казва и се усмихва тъжно. — Не. Не.

— Не? — повтарям.

— С кого си тук? Къде са приятелите ти, сладък Саймън?

Посочвам към Ник и Аби.

— А — казва той.

Помага ми да се тирани и ме държи за ръка, и ето че стаята се олюлява, но незнайно как се озовавам седнал в стол. До Аби и срещу Ник, пред един недокоснат чийзбургер. Студен, но простичък и съвършен, без никакви зеленища и с цял куп пържени картофки.

Довиждане, сладки Саймън — казва Питър и ме прегръща, а после ме целува по челото. — Върви и бъди седемнайсетгодишен.

След това се отдалечава, залитайки, а Аби и Ник изглеждат така, сякаш не са сигурни дали да се смеят, или да изпаднат в паника. Господи, обичам ги. Ама наистина, обичам ги. Обаче вътре в мен всичко се люлее.

— Колко изпи? — попита Ник.

Опитвам се да преброя на пръсти.

— Забрави. Не искам да знам. Просто хапни нещо.

— Страшно ми харесва тук — заявявам.

Виждам — казва Аби и натъпква пържен картоф в устата ми.

* * *

— Ама видяхте ли му зъбите? — питам. — Имаше най-белите зъби, които съм виждал някога. Бас държа, че използва онези работи. „Крест“.

— Шини за избелване — казва Аби.

Обвила е ръка около кръста ми, а Ник е обвил ръка около другия ми кръст. Имам предвид, около същия кръст. А моите ръце са около раменете им, защото ТОЛКОВА СТРАШНО МНОГО ги обичам.

— Определено шини за избелване. — Аз въздъхвам. — Той е в колежа.

— И ние така чухме — казва Аби.

Такава съвършена нощ. Всичко е съвършено. Дори вече не е студено навън. Петък вечер е и ние не сме в „Уафъл Хаус“, и не играем „Асасинс Крийд“ в мазето на Ник, и не страдаме за Блу. Навън сме и сме живи, и всички във Вселената са тук в този миг.

— Здрасти — казвам на някого.

Усмихвам се на всички, с които се разминаваме.

— Саймън. Господи — казва Аби.

— Добре — заявява Ник. — Ти ще седиш отпред.

— Какво? Защо?

— Защото не мисля, че Аби се нуждае от повръщаното ти по тапицерията на майка й.

— Няма да повърна — казвам, ала в мига, в който думите излизат от устата ми, стомахът ми се свива по начин, който не предвещава нищо добро.

Така че сядам отпред и открехвам прозореца, а студеният въздух е бръснещ и освежаващ върху лицето ми. Затварям очи и облягам глава назад. А после отварям рязко очи.

— Чакайте, къде отиваме?

Аби намалява, за да пусне някаква кола да мине пред нас.

— Вкъщи — отвръща. — Колидж Парк.

— Ама аз си забравих тениската. Може ли да минем през нас?

— В съвсем обратната посока е.

— Мамка му — казвам.

Мамка му мамка му мамка му.

— Мога да ти заема някоя тениска. Сигурна съм, че имаме някои дрехи на брат ми.

— Освен това ти си с тениска — изтъква Ник.

— Нееее. Не е, за да я нося.

— А за какво тогава? — пита Аби.

— Не мога да я нося — обяснявам. — Би било странно. Трябва да я сложа под възглавницата си.

— Защото това не е странно — казва Ник.

— Тениската е на Елиът Смит. Знаехте ли, че той се намушкал с нож, когато сме били на пет години? Ето защо никога не отидох на някой от концертите му. — Затварям очи. — Вярвате ли в живота в отвъдното? Ник, евреите вярват ли в рая?

— Окей — заявява Ник.

Двамата с Аби си разменят погледи в огледалото за обратно виждане, а после Аби се прехвърля в дясната лента. Завива към магистралата и когато се качва на нея, осъзнавам, че отиваме на север. Обратно към Шейди Крийк. Обратно, за да вземем тениската ми.

— Аби, споменавал ли съм ти, че ти си абсолютно най-страхотният човек в цялата Вселена? Господи. Толкова те обичам. Обичам те повече, отколкото те обича Ник. — Аби се усмихна. Ник се закашля, а аз се чувствам мъничко нервен, защото не мога да си спомня дали е тайна, че Ник обича Аби. Вероятно би трябвало да продължа да говоря. Аби, ами ако ми станеш сестра? Нуждая се от нови сестри.

— Какво им има на старите ти сестри? — пита тя.

Ужасни са — заявявам. — Нора вече никога не си е вкъщи, а Алис си има гадже.

— И защо това да е ужасно? — пита Аби.

— Алис си има гадже? — пита Ник.

Ама те трябва да си бъдат Алис и Нора. Не бива да се променят — обяснявам.

— Не им е позволено да се променят? — Аби се смее. — Но ти се променяш. Различен си от онзи, който беше преди пет месеца.

— Не съм различен!

— Саймън. Току-що те видях как свали някакъв случаен тип в гей бар. Носиш очна линия. И си пиян като дърво.

— Не съм пиян.

Ник и Аби се споглеждат в огледалото и избухват в смях.

— И не беше някакъв случаен тип.

— Не беше ли? — пита Аби.

— Беше случаен тип от колежа — напомням.

— А!

* * *

Аби спира на алеята пред нас и минава на неутрална предавка, а аз я прегръщам и казвам:

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти. — Тя разрошва косата ми. — Добре. Няма да се бавя. Не мърдайте от тук.

Пътеката малко се люлее, но не е толкова зле. Отнема ми около минута да се оправя с ключа. Лампата в преддверието е угасена, но телевизорът работи и предполагам, че очаквах родителите ми да са заспали, те обаче са се свили по пижами на дивана, с Бийбър, сгушен между тях.

— Какво правиш вкъщи, хлапе? — пита татко.

— Трябва да си взема тениска — казвам, но ми се струва, че това май не прозвуча добре, така че опитвам отново: — С тениска съм, но трябва да си взема тениска, която да занеса у Аби, защото тя е една особена тениска и не е голяма работа, обаче имам нужда от нея.

— Добре… — казва мама и обръща очи към татко.

— „Наркомрежа“ ли гледате? — питам. Сложили са го на пауза. — О, Господи. Това правите, когато не съм вкъщи. Гледате телевизионни сериали.

Не мога да престана да се смея.

— Саймън. Татко изглежда едновременно объркан и строг, и развеселен. — Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?

— Аз съм гей — казвам и се кискам.

От мен просто извира кискане.

— Добре, седни — заявява татко и аз се каня да се пошегувам, но той продължава да ме гледа и аз се настанявам на облегалката на двуместния фотьойл. — Ти си пиян.

Изглежда мъничко слисан. Аз свивам рамене.

— Кой шофира? — пита ме.

— Аби.

— Тя пи ли?

— Татко, я стига. Не. — Той разперва ръце. — Не! Господи.

— Ем, искаш ли да…

— Да.

Мама се надига и отмества Бийбър от краката си. А после става от дивана, излиза в преддверието и аз чувам как входната врата се отваря и затваря.

— Отиде да говори с Аби? Сериозно? Дори не ми вярвате?

— Е, не съм сигурен дали би трябвало да ти вярваме, Саймън. Появяваш се в десет и половина, очевидно пиян и явно дори не мислиш, че това е проблем, така че…

— Значи, според теб проблемът е, че не се опитвам да го скрия. Проблемът е, че не ви лъжа.

Баща ми се изправя внезапно и аз го поглеждам и си давам сметка, че е адски ядосан. Което е толкова необичайно, че ме прави нервен, но едновременно с това и мъничко безстрашен, така че казвам:

— Повече ли ти харесва, когато ви лъжа? Вероятно сега ти е кофти, че вече не можеш да се подиграваш с онези, които са гей, бас държа, че мама не ти позволява, нали?

— Саймън.

Прозвучава като предупреждение.

Изкисквам се, но го прозвучава някак рязко.

Онзи конфузен момент, в който осъзнаеш, че си си правил гей шеги пред сина си гей през последните седемнайсет години.

Възцарява се ужасна, напрегната тишина. Татко просто ме гледа.

Най-сетне мама се връща в стаята и в продължение на минута мести поглед между нас двамата, преди да заяви:

— Изпратих Аби и Ник да си вървят.

— Какво? Мамо! — Изправям се прекалено рязко и стомахът ми се обръща. — Не. Не. Тук съм само за да си взема тениската.

— О, мисля, че тази вечер ще си останеш вкъщи — казва мама. — С баща ти трябва да си поговорим за минутка. Защо не отидеш да си сипеш чаша вода. Ние ей сега ще дойдем.

— Не съм жаден.

— Не беше молба — отсича мама.

Те майтапят ли се? Какво, очаква се да си седя тук и да си пия водата, докато те говорят за мен зад гърба ми? Затръшвам вратата на кухнята.

В мига, в който водата докосва устните ми, я изгълтвам толкова бързо, че почти забравям да дишам. Стомахът ми кипи. Мисля, че водата само влошава положението. Преплитам ръце върху масата и заравям глава в лакътя си. Толкова съм уморен.

Родителите ми идват няколко минути по-късно и сядат на масата до мен.

— Пи ли вода? — пита татко.

Побутвам празната чаша към него, без да вдигам глава.

— Добре — казва той, а после замълчава за миг. — Хлапе, трябва да говорим за последствията.

Аха, защото нещата и така не са достатъчно скапани. Хората в училище мислят, че съм някаква шега, има едно момче, в което не мога да престана да бъда влюбен, и то като нищо ще се окаже някой, когото не мога да понасям. И съм почти сигурен, че тази нощ ще драйфам.

Но, да. Те искат да говорим за последствията.

— Обсъдихме го и… предполагаме, че това е първото ти провинение? — Аз кимам в ръцете си — В такъв случай с майка тя се съгласихме да те накажем за две седмици, считано от утре сутринта.

Вдигам рязко глава.

— Не можете да го направите.

— Не можем?

Пиесата е следващия уикенд.

— О, прекрасно си даваме сметка — казва татко — Можеш да ходиш на училище и на репетиции, и на всичките си представления, но след това ще се прибираш право вкъщи. А лаптопът ти ще се премести в дневната за една седмица.

— И още сега ще прибера телефона ти.

Мама протяга ръка съвсем делово.

— Това е толкова прецакано — казвам, защото какво друго би могъл да кажеш, обаче, честно, дори не ме е грижа.