Беки Албъртали
С обич, Саймън (35)

35

Шоуто за таланти започва в седем и с Ник пристигаме тъкмо когато угасват светлините в салона за публиката. Брам и Гарет би трябвало да са ни запазили места в средата на един от задните редове и да ни чакат. Очите ми го откриват начаса. Целият се е извил в седалката и гледа към вратата. В мига, в който ме вижда, се усмихва.

Провираме се през редицата и аз сядам до него, с Ник и Гарет от двете ни страни.

— Това програма ли е? — пита Ник, навеждайки се през мен.

— Аха. Искаш ли я?

Гарет му подава един вече омачкан, направен на руло лист.

Ник преглежда списъка с номерата и аз знам, че търси Аби.

— Бас държа, че ще бъде първа, или последна — казвам.

Той се усмихва.

— Предпоследна.

А после осветлението в залата угасва напълно и приказките стихват, когато прожекторите над сцената грейват и Мади от ученическия съвет пристъпва към микрофона. Аз идвам по-близо до Брам. И понеже е толкова тъмно, плъзвам ръка върху коляното му. Усещам как той се раздвижва тихичко и преплита пръсти с моите. След това ги вдига и докосва устни до крайчеца на дланта ми.

За миг остава така. И ето че отново усещам пърхащо дръпване под пъпа си.

А после той отпуска преплетените ни ръце в скута си и ако това е да имаш гадже, нямам представа защо съм чакал толкова дълго.

На сцената се редуват момиче след момиче. Всичките са в къси рокли. И всичките пеят песни на Адел.

Ето че най-сетне идва ред на Аби и тя се появява иззад кулисите и издърпва тънък черен пюпитър до ръба на сцената. Поглеждам към Ник, но той не ме вижда. Взира се запленено напред, изпънал гръб, а върху устните му играе усмивка. Русокосо момиче от последния курс излиза, понесло цигулка и ноти. Подпира цигулката под брадичката си и поглежда към Аби. Която кима и си поема дълбоко дъх. Момичето засвирва.

Оказва се странна, почти печална версия на Time After Time. Движенията на Аби вдъхват живот на всяка нота. Никога досега не съм виждал някой да танцува сам, освен конфузните изпълнения по време на някой бар мицва. В началото ми е трудно да преценя каквото и да било. В група можеш да следиш за синхрон. Ала Аби сама контролира движенията си и всяко движение, всеки жест са сигурни, наситени, истински.

Не мога да не погледна към Ник, докато я съзерцава. През цялото време се усмихва тихичко в юмрука си.

Изпълнението на Аби и цигуларката е последвано от изненадани, одобрителни аплодисменти, а после завесата се спуска частично, докато подготвят сцената за последния номер. Изваждат барабани, така че, предполагам, ще бъде някаква група. Мади се появява и прави цял куп съобщения за различните начини, по които бихме могли да дарим пари на ученическия съвет. Иззад завесата се чуват нестройни звуци на китара, докато някой очевидно включва и настройва инструментите си.

— Кой е това? — питам Ник и той поглежда в програмата.

— Казват се „Емоджи“.

— Забавно.

Завесата се вдига и разкрива пет момичета с инструменти и първото, което забелязвам, са цветовете. Те всички носят дрехи с различни десени и ярки цветове, които имат странен пънк рок ефект. А после барабанистката поставя началото с бърз, нервен ритъм.

И именно тогава забелязвам, че барабанистката е Леа.

Буквално занемявам. Косата й пада под раменете, ръцете й се движат невъзможно бързо. А после се включват и останалите инструменти — Морган на синтезатора и Ана на бас китарата. Тейлър е вокалът.

И сестра ми Нора на соло китарата, изглеждаща толкова спокойна и уверена, че едва я разпознавам. В смисъл, направо занемявам. Дори не знаех, че отново свири.

Брам ме поглежда и се смее.

— Само да можеше да си видиш лицето.

Изпълняват кавър версия на Billie Jean на Майкъл Джаксън и изобщо не се шегувам. Версията им е наелектризираща. Момичета от публиката стават и започват да танцуват на пътеките между редовете. А после, без да спира, групата подхваща Just Like Heaven на „Кюър“.

Гласът на Тейлър е сладък и висок и се лее без усилие. Ала аз все още съм толкова зашеметен, че ми е трудно да го смеля.

Брам беше прав: хората наистина са като къщи с просторни стаи и малки прозорци. И може би това е нещо хубаво: начинът, по който никога не преставаме да се изненадваме един друг.

— Нора си я бива, а?

Ник се навежда към мен.

— Знаел си за това?

— От месеци работя с нея. Настоя да не ти казвам.

— Сериозно? Защо?

— Защото знаеше, че ще го направиш на голям въпрос.

Това е толкова в стила на семейството ми. Всичко е тайна, защото всичко е голяма работа. Всичко е като някакво разкриване.

— Родителите ми ще откачат, че са го пропуснали.

— Няма страшно. Доведох ги.

Ник посочва от другата страна на пътеката и аз ги виждам да седят няколко реда пред нас, доближили глави. След това забелязвам и хлабавия кок от руса коса до майка ми. Странно, но почти изглежда така, сякаш би могло да бъде Алис.

Нора се усмихва със своята мъничка усмивка, косата й е разпусната и вълниста, и в гърлото ми е заседнала буца.

— Изглеждаш толкова горд — прошепва Брам.

— Да, странно е.

А после ръката на Нора застива върху грифа, Тейлър престава да пее, всички инструменти затихват, с изключение на Леа, върху чието лице се е появило ядосано, решително изражение. И ето че тя се впуска в най-страхотното, най-жестокото барабанно соло, което съм чувал някога. Очите й са съсредоточени, бузите — зачервени и изглежда толкова хубава. Никога няма да ми повярва, ако й го кажа.

Обръщам се към Брам, но той гледа към Гарет и по бузите му виждам, че се усмихва широко. А после Гарет поклаща глава и се усмихва, и казва:

— Не искам да го чувам, Грийнфийлд.

Песента свършва, хората викат и аплодират, а лампите светват. Множеството се понася към изхода и ние го оставяме да ни подмине. Аби идва право при нас. А после някакъв тип с кестенява коса и къса червена брада се плъзва в празния ред пред нас и ми се усмихва.

— Ти очевидно си Саймън.

Аз кимвам, объркан. Изглежда ми познат, но не съм сигурен откъде.

— Здрасти. Аз съм Тео.

— Тео като… Тео на Алис?

— Нещо такова — отвръща той с широка усмивка.

— Тя тук ли е? — Очите ми автоматично се насочват към редицата, където седяха родителите ни, но тя вече е празна. — Приятно ми е да се запознаем — добавям.

— И на мен. Алис е във фоайето, но ме изпрати със съобщение до теб и, ъ, Брам.

Двамата с Брам се споглеждаме; Ник, Аби и Гарет ни гледат с интерес.

— Добре — продължава Тео. — Алис искаше да ти кажа, че родителите ви възнамеряват да ви поканят в място, на име „Варсити“, и от теб се очаква да отговориш, че не можеш да отидеш. Вълшебните думички, от които се нуждаеш за това, са, че трябва да си наваксаш с домашните.

— Какво? Защо?

— Защото — обяснява той, кимайки — очевидно е нужен половин час, за да стигнеш до там, и още половин, за да се върнеш, плюс времето, нужно, за да си поръчаш храна и да я изядеш.

— Което напълно си заслужава — информирам го. — Пробвал ли си портокаловото им смути?

— Не съм — признава си Тео. — Макар че, в интерес на истината, през целия си живот съм прекарал общо пет часа в Атланта. Засега.

— Но защо не иска да отида?

— Защото ти дава два часа вкъщи, без надзор.

— О.

Бузите ми пламват. Ник изпръхтява.

— Аха. — Тео се ухилва за миг на Брам. — Е, предполагам, че ще се видим след малко.

Отправя се към преддверието, а аз поглеждам към Брам. В очите му има пакостлив поглед, който съвсем не е в негов стил.

— О, знаел си за това?

— Не — отвръща той, — но напълно го подкрепям.

— Малко плашещо е сестра ти да нагласи нещо такова.

Той се усмихва и прехапва устни.

— Но и мъничко страхотно — признавам.

Така че се отправяме към преддверието и аз се насочвам право към Алис. Брам се държи назад заедно с Ник, Аби и Гарет.

— Не мога да повярвам, че си тук.

— Е — отвръща тя, — малкият Ник Айзнър ме светна, че ще се случи нещо голямо. Съжалявам обаче, че пропуснах пиесата миналата седмица, братле.

— Няма проблем. Запознах се с Тео — казвам, понижавайки глас. — Готин е.

— Да, да.

Тя се усмихва смутено.

— Кой е твоят?

— Сивият суитшърт с цип, до Ник.

— Лъжа. Шпионирам го във фейсбук — казва тя и ме прегръща. — Очарователен е.

— Знам.

А после страничната врата се отваря и момичетата от „Емоджи“ излизат във фоайето. Нора буквално изписква, когато ни вижда.

— Алис! — възкликва и се хвърля към нея. — Какво правиш тук? Защо не си в Кънектикът?

— Защото ти си рок звезда — отвръща Алис.

— Не съм рок звезда.

Нора грейва в усмивка.

Родителите ми носят друг доволно гигантски букет и прекарват следващите пет минути, възторгвайки се от уменията й на китарата. А после идва ред да се възторгват и от останалите от „Емоджи“ и Аби, така че ние се сливаме в една голяма група. И ето че Нора си приказва с Тео, родителите ми се ръкуват с Брам, а Тейлър и Аби се прегръщат. Всичко се превръща в една сюрреалистична, прекрасна сцена.

Приближавам се до Леа и тя се усмихва широко и свива рамене. Така че аз я прегръщам с всичка сила.

— Ти си върхът — заявявам. — Нямах представа.

— Позволиха ми да взема назаем училищните барабани. Учех се сама.

— От колко време?

— Около две години.

Взирам се в нея. Тя прехапва устни.

— Предполагам, че съм страхотна?

— ДА — потвърждавам и съжалявам, но просто трябва да я прегърна отново.

— Добре.

Дърпа се мъничко, но усещам, че се усмихва.

Целувам я по челото и тя цялата почервенява. Когато Леа се изчервява, е толкова яко.

А после родителите ми се приближават, за да предложат да го отпразнуваме с вечеря във „Варсити“.

— Май ще е по-добре да си наваксам с домашните — казвам аз.

— Сигурен ли си, хлапе? — пита татко. — Искаш ли да ти донесем портокалов шейк?

— Или два — казва Алис и се усмихва широко.

* * *

Алис ми казва да не си изключвам телефона, за да може да ми прати съобщение, когато си тръгнат към къщи.

— И не забравяйте шейка.

— Саймън. Мисля, че на това му се казва и вълкът сит, и агнето цяло.

— От големите — настоявам.

Сигурно поне стотина души отиват към паркинга. Аз ще се прибера с Брам. Има твърде много хора, за да се държим за ръце. Като се има предвид, че това е Джорджия. Така че вървя до него, оставяйки разстояние между нас. Просто две момчета, излезли заедно в петък вечер. Само дето въздухът около нас сякаш пращи от електричество.

Брам е паркирал на горното ниво на паркинга. Отключва колата си от върха на стълбището и аз се приближавам към мястото до шофьора. В същия миг колата до мен се събужда шумно за живот и ме стряска. Чакам я да излезе, за да отворя вратата, но шофьорът не помръдва. А после поглеждам през прозореца и виждам, че е Мартин.

Очите ни се срещат. Изненадан съм, че е тук, защото днес не беше на училище. Което означава, че не съм го виждал, откакто ми писа.

Той прокарва ръка през косата си и устните му се извиват.

Аз просто го гледам.

Не съм отговорил на имейла му. Все още.

Не знам.

Ала навън е студено, така че се мушвам в колата и се заглеждам през прозореца как Мартин излиза на заден ход.

— Топло ли ти е? — пита Брам и аз кимам. — Е, предполагам, че отиваме у вас.

Звучи притеснено и аз също ставам неспокоен.

— Съгласен ли си?

— Да. — Очите му се обръщат към мен. — Имам предвид, да.

— Добре. Да — казвам и сърцето ми задумква.

* * *

Да пристъпя в преддверието заедно с Брам, е като да видя мястото за първи път. Боядисаният дървен скрин до едната стена, преливащ от каталози и рекламни брошури. Леко плашеща рисунка в рамка на „Алвин и катериците“, която Нора нарисува в детската градина. Чувам приглушеното тупване, когато Бийбър скача от дивана, последвано от дрънчене и дращене, докато се носи към нас.

— Здравей — казва Брам и прикляква. — Знам кой си.

Бийбър го приветства възторжено, ближейки го по лицето, и Брам се засмива от изненада.

— Имаш такъв ефект върху нас — обяснявам.

Той целува Бийбър по носа и ме последва в дневната.

— Гладен ли си? — питам го. — Жаден?

— Не, благодаря.

— Вероятно имаме кока-кола. — Ужасно искам да го целуна и не знам защо го отлагам. — Искаш ли да погледаме нещо?

— Става.

Поглеждам го.

— Аз пък не искам.

Той се смее.

— Тогава да не го правим.

— Искаш ли да видиш стаята ми?

Онази палава усмивка отново се появява върху устните му. Може би все пак е в неговия стил. Може би все още го опознавам.

Стената покрай стълбището е осеяна с фотографии в рамки и Брам поспира пред всяка от тях.

— Прословутият костюм на боклукчийска кофа.

— Най-блестящият миг на Нора. Забравих, че знаеш за това.

— А това си ти с рибата, нали? Очевидно страшно се вълнуваш.

На снимката аз съм на шест или седем години, почервенял от слънцето, и от един канап в ръката ми, протегната възможно най-далече от тялото, се поклаща току-що уловена риба. Изглеждам така, сякаш всеки миг ще избухна в ужасени сълзи.

— Открай време обичам риболова — заявявам.

— Не мога да повярвам колко си рус.

Когато стигаме до върха на стълбището, той улавя ръката ми и я стиска.

— Наистина си тук — казвам, клатейки глава. — Това е то.

Отварям вратата и се опитвам да изритам някакви дрехи настрани, докато влизаме.

— Съжалявам за… всичко това.

До празния кош за пране има купчинка мръсни дрехи и купчинка чисти дрехи до празния гардероб. Навсякъде се въргалят книги и листове. Празно пликче от солети, лаптопът ми и пластмасова ръка на робот. Раница върху стола пред бюрото. Обложки на плочи в рамки висят накриво по стените.

Ала леглото ми е оправено. Така че се настаняваме върху него, опрели гърбове на стената и протегнали крака напред.

— Когато ми пишеш — пита той, — къде си?

— Обикновено тук. Понякога на бюрото.

— Аха — казва той и кима.

И тогава аз се навеждам и го целувам леко по шията, точно под челюстта. Той се обръща към мен и преглъща.

— Здрасти — казвам.

Той се усмихва.

— Здрасти.

И тогава го целувам истински и той ме целува в отговор и заравя пръсти в косата ми. И ето че се целуваме така, сякаш е дишане. Стомахът ми пърха необуздано. Незнайно как се озоваваме в хоризонтално положение, ръцете му обгръщат тялото ми.

— Това ми харесва. — Гласът ми е задъхан. — Трябва да го правим по-често. Всеки ден.

— Окей.

— Нека никога не правим нищо друго. Никакво училище. Никакво ядене. Никакви домашни.

— Щях да ти предложа да изгледаме някой филм.

Усмихва се и аз също се усмихвам.

— Никакви филми. Мразя филмите.

— Така ли?

— Аха. Защо ми е да гледам как някой друг се целува — отвръщам, — когато бих могъл да целувам теб?

Предполагам, не може да спори с това, защото ме притегля по-близо и ме целува настойчиво. И ето че съм корав и знам, че той също е. Това е вълнуващо, странно и напълно ужасяващо.

— За какво си мислиш? — пита Брам.

— За майка ти.

— Нееее — смее се той.

Но всъщност наистина е така. И по-точно за нейното правило: Всеки Път, Включително И Орален. Защото едва сега ми хрумва, че това правило би могло да се отнася до мен. В един момент. Рано или късно.

Целувам го лекичко по устните.

— Наистина искам да те изведа някъде — казва той. — Ако не мразеше всички филми, какво би искал да гледаме?

— Каквото и да е.

— Но вероятно любовна история, нали? Нещо саймъновско с щастлив край.

— Защо никой никога не вярва, че съм циник?

— Хмм — смее се той.

Оставям тялото ми да се отпусне върху неговото, заровил глава в извивката на шията му.

— Аз обичам да няма край. Харесвам неща, които не свършват.

Той ме прегръща по-силно и ме целува по главата, и ние оставаме да лежим така.

Докато телефонът не избръмчава в задния джоб на дънките ми. Алис. Слязохме от магистралата. Подготви се.

Прието. Благодаря ти, Пол Ривиър^[1].

Подпирам телефона върху гърдите на Брам, докато пиша.

После го целувам за миг и ние ставаме и се протягаме. След това и двамата прекарваме известно време в банята. Докато семейството ми се прибере обаче, седим в двуместния фотьойл в дневната, с купчинка учебници между нас.

— О, здравейте — казвам, вдигайки поглед от тетрадката си. — Как беше? Между другото, Брам намина, за да учим заедно.

— И съм сигурна, че сте свършили добра работа — казва мама.

Аз стисвам устни, а Брам се прокашля тихичко.

По изражението й се досещам, че предстои разговор. Неловко обсъждане на правилата. Нещо, което ще бъде превърнато в голяма работа.

Ала може би то наистина е голяма работа. Може би е огромна, колосална, страхотна работа.

И може би искам да бъде така.