Беки Албъртали
С обич, Саймън (7)

7

Сряда е Ден за смяна на пола^[1], което на практика означава един куп южняци, които се обличат като травестити.

През първия час гледаме „Дванайсета нощ“, защото всички учители по английски са комедианти. В класната стая на господин Уайз има един разкривен, овехтял диван, който мирише мъничко на бира, и съм почти сигурен, че след края на часовете някои ученици се промъкват тук, за да правят секс и да оставят телесните си течности навсякъде по него. От тези дивани е. Ала ние до един се борим със зъби и нокти за това да седим на него в час, защото, предполагам, всичко е за предпочитане пред това да седиш на чин.

Днес диванът е завзет от футболисти, облечени като мажоретки, и по-точно, Ник, Гарет и Брам. Това е обичайното изпълнение на спортистите за Смяна на пола. В „Крийкууд“ имаме общо едва двайсетина мажоретки, така че не знам как успяват да отговорят на търсенето на униформи. Може би всяка от тях има по десет резервни. Кой знае за какво си харчи парите това училище.

Трябва да призная обаче, че има нещо страхотно в гледката на прасци на футболисти и захабени гуменки, подаващи се от плисирани полички на мажоретки. Не мога да повярвам, че Брам Грийнфийлд се е маскирал. Брам от нашата маса за обяд. Той е тихо тъмнокожо хлапе, за което се предполага, че е страшно умно, но никога не съм го чувал да казва каквото и да било, освен ако не е принуден. Настанил се е в ъгъла на дивана и потърква палеца на единия си крак в другия и досега не съм го забелязал, но всъщност е очарователен.

Господин Уайз вече е пуснал филма, когато Аби нахлува в стаята. Покрай задълженията й като мажоретка, участието й в училищната пиеса и всички комитети, на които е член, Аби винаги има причина да закъснява за първия час, ала никога не й правят забележка за това. Което адски дразни Леа, особено защото седящите на дивана винаги на драго сърце й правят място при себе си.

Тя поглежда тайфата на дивана и избухва в смях. И Ник е толкова абсурдно доволен от себе си. Изражението му е съвсем същото, както в деня, когато намери динозавърска кост, заровена под детската площадка на началното училище.

Е, оказа се, че е кост от пиле, но все пак.

— За бога! — казва Аби, докато се пъхва на чина до мен. Носи официален костюм, с вратовръзка и дълга изкуствена брада като на Дъмблъдор. — Защо не сте се маскирали!

— Аз нося фиби — изтъквам аз.

— Е, да, ама изобщо не се забелязват. — Тя се обръща към Леа. — А ти си с рокля.

Леа я поглежда и свива рамене, без да обяснява нищо. Леа винаги се облича особено женствено за Деня за смяна на пола. Това е нейният начин да бъде бунтовна.

Ето как стоят нещата. Щях да оставя проклетите фиби в чекмеджето на Алис, където ги намерих, ако мислех, че ще ми се размине. Всички обаче знаят, че вземам участие в тези неща. Иронично, разбира се. Но все пак. Би било странно очебийно, ако не си сложех поне нещо от гардероба на противоположния пол. Интересно как в крайна сметка онези, които наистина се вживяват в смяната на пола, са най-атлетичните, най̀ хетеро типове. Предполагам, че се чувстват достатъчно сигурни в своята мъжественост, за да не ги е грижа.

Всъщност ненавиждам, когато хората казват подобни неща. Имам предвид, аз също се чувствам сигурен в своята мъжественост. Да бъдеш сигурен в своята мъжественост, не е същото като да бъдеш хетеро.

Предполагам, че ми е странно да се обличам като момиче. Онова, което никой, дори Блу, не знае, е, че някога да се преобличам означаваше много за мен. Не знам как да го обясня или да го наместя в главата си, но не съм забравил усещането от допира на коприна и въздух до краката ми. Винаги съм знаел, че съм момче, и никога не съм искал да бъда друго освен момче. Ала когато бях по-малък, се случваше да се събудя през някоя априлска нощ, след като бях сънувал, че е Хелоуин. Всеки октомври изпробвах костюма си поне дузина пъти, а през ноември непрекъснато си представях как отново го изваждам от гардероба. Никога обаче не прекрачих тази граница.

Не знам. В силата на тези чувства има нещо смущаващо. Спомням си ги толкова ясно. И сега не съм в състояние да понеса даже идеята да нося женски дрехи. Не ми харесва дори да мисля за това. През голяма част от времето ми е трудно да повярвам, че онова съм бил аз.

Вратата на класната стая се отваря и Мартин Адисън застава на прага, очертан от ярката светлина в коридора. Успял е да си намери униформа на мажоретка и дори си е направил труда да натъпче гърдите си със странно реалистичен бюст. Мартин е наистина висок, така че количеството разголена кожа си е направо неприлично.

Някой от задните редове подсвирква.

— Изглеждаш секси, Адерал^[2].

— Получавате закъснение, господин Адисън — казва господин Уайз и не знам, може би се влияя от Леа, но не мога да не си помисля, че не е справедливо, дето Аби също не получи закъснение.

Мартин вдига ръце към касата на вратата, сякаш виси от катерушка, и горната част на униформата му се вдига още по-високо. Няколко от момичетата се кискат и Мартин се ухилва широко и се изчервява. Кълна се, това хлапе е готово на всичко за малко евтин смях. Но предполагам, че това всъщност е гениално, защото не съм срещал друг нърд, който да е толкова обичан от популярните хлапета. Е, да не се лъжем. Те живеят за това да се заяждат с него. Но не е злобно. Той им е нещо като талисман.

— Не е нужно да бързате да си сядате, господин Адисън — казва господин Уайз.

Мартин придърпва горната част на униформата си надолу, намества си бюста и излиза от стаята.

* * *

В петък коридорът със стаите по математика и точни науки е покрит със сено. Слоят под краката ми сигурно е дебел поне десет сантиметра, а от шкафчето ми стърчат няколко сламки. От земята сякаш се вдига прах и дори светлината изглежда различна.

Тази година темата е „Музика“ и от всички жанрове на света предпоследният курс избра кънтри. Само в Джорджия. Поради което нося бандана и каубойска шапка. Проклетият му училищен дух.

Е, добре. Седмицата на бала е тъпа, а от кънтри музиката може да те хване срам, но направо се влюбвам в сеното. Макар да означава, че Ана и Тейлър Метерних, и всички останали астматици днес ще пропуснат часовете по точни науки и математика. То просто преобразява всичко. Коридорът изглежда като друга вселена.

Когато отивам на обяд в столовата, едва не се задавям. Заради първокурсниците е. Те са очарователни и абсурдни и господи, боже мой. Не мога да престана да се смея. Техният жанр е емо и на практика ме посреща море от перчеми и гривни, и сълзи. Снощи направо умолявах Нора да се появи с черна перука, очна линия и в — името на всичко свято — поне тениска на „Май Кемикъл Романс“. Тя ме изгледа така, сякаш бях предложил да отиде на училище гола.

Зървам я в другия край на столовата. Къдравата й руса коса е пълна противоположност на всичко емо. Явно обаче се е навила да се развихри с очната линия, вероятно след като е видяла всички останали да го правят. Тя е същински хамелеон.

Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, което веднъж настоя да се маскира като кофа за боклук.

Мартин е на масата до нашата, облечен в гащеризон. Сериозно, той притежава гащеризон. Опитва се да улови погледа ми, но аз извръщам рязко очи. Да избягвам Мартин, вече се е превърнало в рефлекс.

Настанявам се между Леа и Гарет, които продължават да се дрънкат през мен.

— Кой, по дяволите, е това? — пита Леа.

— Ти сериозно ли не си чувала за Джейсън Алдийн? — казва Гарет.

— Сериозно не съм.

Гарет пляска с ръце по масата. Аз го имитирам, правейки същото, и той ми отправя леко смутена усмивка.

— Здрасти. — Ник се настанява срещу мен и отваря плика с обяда си. — Мислех си… защо не отидем на мача тази вечер?

— Майтапиш се — казва Леа.

Ник я поглежда.

— Ами гофретите? — продължава тя.

Винаги ходим в „Уафъл Хаус“^[3], когато има мач.

— Какво за тях? — пита Ник.

Леа е навела глава надолу, така че очите й изглеждат малко страшно, а устните й са свити в тънка линия. За миг всички мълчат.

И вероятно не избирам най-подходящия момент, но предполагам, че не мисля за Леа.

— Аз ще отида на мача — заявявам.

Защото съм почти сигурен, че Блу ще бъде там. Харесва ми мисълта да седя на една и съща трибуна с Блу.

— Сериозно? — казва Леа. Усещам очите й върху себе си, макар че упорито гледам право напред. — И ти ли, Бруте?

— На това му се вика да преувеличиш… — понечва да каже Ник.

— Млъквай — прекъсва го Леа.

Гарет се изсмива нервно.

— Пропуснах ли нещо? — Аби се появява насред възцарилото се плътно, неловко мълчание и се настанява до Ник. — Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред.

Ник я поглежда и бузите му като че ли порозовяват.

— Добре — казва тя и се усмихва широко. Аби не носи каубойска шапка. Аби носи цял куп каубойски шапки една върху друга. — Е, вълнувате ли се за мача довечера?

Леа се изправя рязко, блъскайки стола си назад, и си тръгва, без да каже нито дума.

* * *

Мачът започва в седем, но в шест има парад. След училище отивам у Ник и се връщаме в училището с колата му.

— Е, май попаднахме в черния списък на Леа — казвам, докато свиваме по улицата, отвеждаща до „Крийкууд“. Пълна е с паркирани коли, което означава, че на паркинга вече няма места. Предполагам, че доста хора си падат по американския футбол.

— Ще й мине — отвръща той. — Това свободно място ли е?

— Не, това е пожарен кран.

— Да му се не види. Леле, ама че е претъпкано.

Мисля, че Ник за първи път идва тук да гледа американски футбол. На мен определено ми е за първи път. Отнема ни още десет минути, докато си намерим място, където Ник да паркира, защото той мрази да блокира някого. В крайна сметка сме принудени да извървим един милион мили под дъжда, за да стигнем до училището — ето че все пак имало някаква полза от каубойските шапки.

За първи път забелязвам лампите на стадиона. Искам да кажа, те открай време са си тук и вероятно все някога съм ги виждал запалени. Но никога не съм си давал сметка колко са ярки. Блу ги обича. Чудя се дали вече е част от тълпата, която се мотае около игрището. Плащаме няколко долара, получаваме билети и ето че сме вътре. Духовият оркестър свири малко странна, но адски готина подборка от песни на Бионсе, придружена от скован мъничък танц. И честно казано, въпреки дъжда и факта, че това е мачът по случай бала, разбирам защо на Блу му харесва. Усещането е такова, сякаш всичко може да се случи.

— Ето ви и вас! — Аби се втурва към нас и прегръща здраво първо единия, а после и другия. — Току-що ви пратих съобщения и на двамата. Искате ли да участваме в парада?

С Ник се споглеждаме.

— Окей — казвам аз.

Ник свива рамене.

В крайна сметка последваме Аби до учителския паркинг, където членовете на ученическия съвет са се събрали около платформата на предпоследния курс. Издигнали са я върху плоско ремарке с рамка в задната част и има адски кънтри излъчване. Цялата повърхност е покрита с бали сено, по-високи в задната част, а бордюрът на рамката е покрит с гирлянди от сплетени червени бандани. Всичко е обрамчено от коледни светлинки. От колонките на нечий айпод се носи поп кънтри.

Естествено, Аби е в центъра на всичко. Тя ще бъде на платформата заедно е още няколко мажоретки, облечени в къси дънкови поли и вълнени ризи, навити така, че да разкриват коремите им. Има и няколко момчета с гащеризони, включително един тип, който седи на балите сено и се преструва, че свири на акустична китара. Ухилвам се на Ник, защото нищо не го дразни повече от това някой да се преструва, че свири на китара. Особено някой, който дори не си дава труда да прокарва пръсти по грифа.

Мади, едно от момичетата от ученическия съвет, ни подрежда в редици зад платформата, а после някой ни подава по стиска сламки, които да дъвчем.

— И ще трябва да припявате — заявява Мади с напълно сериозно изражение. — Ще ни оценяват и по ентусиазъм.

Аз измърморвам нещо нечленоразделно на Ник, който изпръхтява. Не можеш да направиш кой знае колко, докато си стиснал сламки между зъбите си.

Мади придобива паническо изражение.

— О, господи, слушайте всички. Промяна в плана. Никакви сламки. Всички да извадят сламките. Добре, добре. И бъдете шумни. Не забравяйте да се усмихвате.

Платформата потегля през паркинга и се подрежда зад някакво рокендрол чудовище, дело на второкурсниците. Тръгваме след него, водейки се по Мади, която ни дава знак кога да скандираме и надава възторжени възклицания, когато нещата поутихнат. Парадът напуска пределите на училището и прави малка обиколка наоколо, преди да излезе на алеята около футболното игрище. Облени сме от светлини, хората ни ръкопляскат и викат възторжено и ми е трудно да повярвам, че с Ник сме в центъра на всичко това. Имам чувството, че би трябвало да направя някакъв коментар, който да подчертае абсурдността на положението, но ако трябва да съм честен? Не е лошо поне веднъж да не бъда циник.

Като че ли се чувствам част от нещо.

В мига, в който парадът свършва, Аби и мажоретките се втурват към тоалетната, за да си облекат униформите, а ние с Ник вдигаме очи към трибуните. Лицата се смесват в размазано петно и е трудно да разпознаем някого. Мъничко е стряскащо.

— Момчетата от отбора са ей там — казва Ник най-сетне и посочва наляво, към един от най-горните редове. Последвам го по циментовите стъпала и сме принудени да се промушваме покрай разни хора, за да стигнем до тях. Господи. Тъкмо когато си помислиш, че вече си се сблъскал с всички неловки моменти. След което възниква проблемът с намирането на места за сядане. Гарет се сбутва до Брам, за да ни направи място, но аз все така съм принуден едва ли не да седя в скута на Ник, а това определено няма да го бъде. Начаса скачам, нервен и смутен.

— Окей — заявявам, — ще отида да седна при театралния клуб.

Забелязвам яркорусата, съвършено сресана коса на Тейлър до стъпалата два-три реда пред нас. Седи заедно с Емили Гоф и още няколко от останалите. Няколко от останалите, между които и Кал Прайс. Сърцето ми забива учестено. Знаех си, че Кал ще бъде тук.

Измъквам се от моя ред и поемам по стъпалата, чувствайки се така, сякаш погледите на целия стадион са върху мен. След това се протягам под перилата и докосвам Кал по рамото.

— Как е, Саймън? — казва той.

Харесва ми, че ме нарича Саймън. Много от момчетата ми викат Спиър и аз нямам нищо против, но не знам. Честно, мисля, че както и да ме наричаше Кал Прайс, щеше да ми харесва.

— Хей — отвръщам. — Може ли да се присъединя към вас?

— Определено. — Той се плъзва настрани върху пейката. — Има предостатъчно място.

И действително е така… няма да се наложи да седя в скута му. Което всъщност е за съжаление.

В продължение на цяла минута се опитвам да измисля какво да кажа. В мозъка ми сякаш се е спуснала мъгла.

— Не мисля, че някога съм те виждал на мач — подхвърля Кал и отмята перчема от очите си.

И сериозно. Просто не мога. Защото перчемът на Кал. Очите на Кал. Фактът, че очевидно ме забелязва достатъчно, за да знае, че не ходя по мачове.

— Това ми е за първи път — казвам.

Защото, естествено, че трябва да кажа най-девственото нещо, изричано някога.

— Добре. — Толкова е спокоен. Дори не се е обърнал към мен, защото е в състояние да говори и едновременно с това да гледа мача. — Обичам да ходя, когато имам възможност. Опитвам се да ходя поне на мача за бала.

Мъча се да измисля начин да му задам въпроса, който не бива да му задавам. Може би ако спомена нещо за мириса на въздуха, просто за да видя как ще реагира. Но ако го направя и Кал действително е Блу, незабавно ще разбере, че аз съм Жак. А не мисля, че съм готов за това.

Обаче съм толкова невероятно, умопобъркващо, абсурдно любопитен.

— Хей.

Неочаквано някой се плъзва до мен на пейката. Мартин. Автоматично се дръпвам, за да му направя място.

— Адерал — изпръхтява някой зад нас и разрошва косата му.

Мартин му се ухилва. След това приглажда косата си — или поне се опитва — и задъвква устната си.

— Какво става, Спиър?

— Нищо — отвръщам и сърцето ми се свива.

Той извива тялото си към мен, очевидно е в настроение за приказки. Дотук беше с разговора с Кал. Дотук беше с въздуха, ухаещ на възможности.

— Ами за това с Аби.

— Да?

— Поканих я на бала — казва той страшно тихо — и тя ме отсвири.

— Окей, хмм. Съжалявам. Адски кофти.

— Знаеше ли, че вече има кавалер?

— Ъм, да, май знаех. Съжалявам — повтарям.

Вероятно би трябвало да поговоря с него за това.

— Какво ще кажеш следващия път да ме предупредиш, за да не се излагам?

Изглежда толкова нещастен и аз се чувствам странно виновен. Въпреки че той ме изнудва, аз се чувствам виновен, което е малко сбъркано.

— Не мисля, че са гаджета — казвам.

— Все тая — отвръща той и аз го поглеждам.

Не знам дали се отказва от Аби, или какво. И ако го направи, какво ще стане с имейлите? Може би ще си ги запази като коз срещу мен и занапред.

Не мога да си представя нищо по-ужасно от това.