Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Simon vs. the Homo Sapiens Agenda = Love, Simon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Беки Албъртали

Заглавие: С обич, Саймън

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2018 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 20.11.2018

Редактор: Преслава Колева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-272-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13374

История

  1. — Добавяне

27

Което не означава, че ще престана да мисля за това.

Прекарвам целия неделен следобед в стаята си, превключвайки между „Смитс“ и „Кид Къди“, надути докрай, и дори не ме е грижа какво ще си помислят родителите ми. Да се чудят колкото си искат, изобщо не ме интересува. Опитвам се да накарам Бийбър да остане в леглото до мен, но него не го свърта на едно място, така че го изхвърлям в коридора. Обаче той започва да скимти.

— Нора, вземи Бейбър — изкрещявам над музиката, но тя не отговаря, така че й го пращам в есемес.

Нейният отговор: Направи го ти. Не съм вкъщи.

Къде си? Изобщо не ми харесва това ново положение на нещата, в което Нора никога не си е вкъщи.

Не ми отговаря, а аз се чувствам прекалено натежал и апатичен, за да отида да попитам мама.

Взирам се във вентилатора на тавана. Блу очевидно няма да ми каже кой е, което означава, че сам ще трябва да го открия. От няколко часа прехвърлям през ума си един и същи списък с улики.

Името на бивш президент и не особено известен комиксов герой. Наполовина евреин. Отлична граматика. Лесно му прилошава. Девствен. Не е по купоните. Харесва супергероите. Обича „Рийс“ и „Орео“ (тоест не е идиот). Разведени родители. По-голям брат на зародиш. Баща му живее в Савана и е учител по английски. Майка му е епидемиолог.

Проблемът е, че започвам да си давам сметка, че не знам почти нищо за никого. В смисъл, общо взето, знам кой е девствен. Представа обаче си нямам за повечето родители, дали са разведени, какво работят. Знам, че родителите на Ник са лекари. Идея си нямам обаче какво работи майката на Леа, а за баща й нищо не знам, защото тя никога не говори за него. Нямам си идея и защо бащата и братът на Аби все още живеят във Вашингтон. А това са най-добрите ми приятели. Винаги съм се мислил за любопитен, но очевидно съм любопитен само за глупости.

Сега, като се замисля, това е направо ужасно.

Какъв смисъл обаче. Дори ако незнайно как разгадая мистерията, това няма да промени факта, че Блу просто не се интересува. Открил е кой съм. И сега всичко е развалено и аз не знам какво да направя. Казах му, че ще разбера, ако не го привличам. Опитах се да прозвучи така, сякаш не ме е грижа.

Само че не разбирам. И определено ме е грижа.

Всъщност това е отвратително.

* * *

В понеделник от дръжката на шкафчето ми виси найлоново пликче и първата ми мисъл е, че е бандаж. Предполагам, че си представям как някакъв тъп спортист ми дава потния си бандаж като грандиозен жест на унижение и гаднярщина. Не знам. Може би започвам да ставам параноик.

Така или иначе, не е бандаж. А памучна тениска с логото на албума „Фигура 8“ на Елиът Смит. Върху нея има бележка, на която пише: Предполагам, Елиът разбира, че би отишъл на концертите му, ако можеше.

Написана е върху синьо-зелена хартия със съвършено прав почерк — няма и следа от наклон. И естествено, не е забравил второто „т“[1] в Елиът. Защото е Блу. Не би го забравил.

Тениската е размер М, страшно мека и напълно, удивително съвършена. В продължение на един безумен миг си мисля, че ще отида в някоя тоалетна и ще я облека още сега.

Спирам се обаче. Защото все още е странно. Защото все още не знам кой е той. И по някаква причина от мисълта той да ме види в нея се чувствам страшно неловко. Така че я оставям грижливо сгъната в пликчето, след което го прибирам в шкафчето си. И цял ден се рея в неспокойна, блажена мъгла.

А после отивам на репетиция и настъпва земетръсна промяна. И аз не знам. Има нещо общо с Кал. Той тъкмо излиза от залата, за да отиде до тоалетната, когато се появявам, и поспира на прага за минутка. Усмихваме се един на друг и продължаваме по пътя си.

Не е нищо. Дори не е споделен момент. Ала в гърдите ми изригва гняв. Честно, усещам го осезаемо. Само защото Блу е проклет страхливец. Ще окачи шибана тениска на шкафчето ми, но не му стиска да ме заговори на живо.

Всичко развали. И ето го сега това очарователно момче със страхотен перчем, което може би дори ме харесва, а всичко е напълно безсмислено. Никога няма да изляза с Кал. Вероятно никога няма да имам гадже. Прекадено съм зает, мъчейки се да не съм влюбен в някой, който не е истински.

* * *

Остатъкът от седмицата е изтощително, неясно петно. Вече репетираме по още един час всяка вечер, което означава, че вечерям на крак до кухненския плот, мъчейки се да не ръся трохи по учебниците си. Татко казва, че му липсвам тази седмица, което в действителност означава, че му е тъжно, задето се налага да запише „Ергенът“, вместо да го гледаме заедно. Нямам вести от Блу, а аз също не съм му писал.

Петък е важен ден, предполагам. Една седмица преди премиерата е и ще изиграем „Оливър!“ в пълни сценични костюми през учебния ден: пред тези от първия и последния курс — сутринта, и пред втори и трети курс — следобед. Трябва да сме в училище цял час по-рано, за да се приготвим, което означава, че Нора е принудена да се размотава в театралната зала. Кал обаче й намира работа и тя изглежда доволна да лепи снимки на актьорския състав по стените на преддверието заедно със снимки от филмовата версия с Марк Лестър и адски увеличен списък с имената на актьорите и сценичните помощници.

Зад кулисите цари невъобразим хаос. Липсва реквизит, хора щъкат насам-натам, полуоблечени в театралните си костюми, а музикалните вундеркинди на „Крийкууд“ вече са заели мястото за оркестъра и репетират увертюрата. Всъщност за първи път играем пиесата с оркестъра и дори само да ги чуем как репетират, прави всичко много по-истинско. Тейлър вече е напълно облечена и гримирана и е заета с някакви странни загревки на гласа си, които сама си е измислила. Мартин не може да си намери брадата.

Аз съм облякъл първия от трите си костюма — опърпана, прекалено голяма риза с цвят на овесена каша, широк панталон с шнур и боси крака. Две момичета намазват косата ми с нещо, за да изглежда разчорлена, което е, все едно да обуеш високи токчета на жираф. А после ми казват, че трябва да нося очна линия, нещо, което тотално ненавиждам. Достатъчно гадно е, че искат да съм с лещи.

Единственият, на когото имам доверие да го направи, е Аби, която ме настанява в един стол до прозореца в женската съблекалня. Никое от момичетата не го е грижа, че съм там, и дори не е, защото съм гей. Просто в съблекалните непрекъснато влизат и излизат хора и ако някой иска усамотение, се преоблича в тоалетната.

— Затвори очи — нарежда тя.

Подчинявам се и върховете на пръстите й подръпват лекичко кожата до клепача ми. Имам особеното усещане, че рисуват върху мен, защото дори не се шегувам — моливът за очи наистина е молив.

— Абсурдно ли изглеждам?

— Ни най-малко.

Тя замълчава за миг.

— Искам да те питам нещо.

— Да?

— Баща ти защо е във Вашингтон?

— Ами все още си търси работа там.

— О — казвам. А после: — Двамата с брат ти ще се преместят ли тук?

Аби прокарва върха на пръста си по ръба на клепача ми.

— Татко, да. Брат ми е първокурсник в „Хауард“.

А после кима, опъва другия ми клепач и се заема с него.

— Чувствам се глупаво, задето не го знаех — казвам.

— Защо да се чувстваш глупаво? Предполагам, че просто никога не съм го споменала.

— Но аз не попитах.

Най-ужасното е, когато се заема с долните клепачи, защото трябва да държа очите си отворени и моливът минава по самия ръб, а аз адски мразя, когато нещо се докосва до очите ми.

— Не мигай — казва Аби.

— Опитвам се.

Връхчето на езика й се показва лекичко между устните й; тя мирише на ванилов екстракт и талк.

— Добре, погледни ме.

— Приключихме ли? — питам.

Тя ме оглежда преценяващо.

— Общо взето — казва, но после ме напада като нинджа с пудра и четки.

— Леле — възкликва минаващата наблизо Брияна.

— Нали? — отвръща Аби. — Саймън, не го приемай погрешно, обаче изглеждаш абсурдно секси.

Което води до това замалко да си счупя врата — толкова рязко извивам глава, за да се погледна в огледалото.

— Какво мислиш? — пита тя, усмихвайки се широко зад мен.

— Изглеждам странно.

Малко сюрреалистично е. Бездруго не съм свикнал да се виждам без очила, а с очната линия цялостното впечатление е: ОЧИ.

— Почакай само Кал да те види — промърморва си Аби под носа.

Поклащам глава.

— Той не…

Не мога обаче да довърша. Не съм в състояние да престана да се гледам.

* * *

Първото представление за деня минава учудващо гладко, макар че повечето от последния курс го използват като възможност да си поспят два часа повече. Първокурсниците обаче страшно се вълнуват, че ще пропуснат първите два часа, което ги прави най-необуздано страхотната публика на света. Изтощението от седмицата се стопява и аз съм тласкан напред от адреналин, смях и аплодисменти.

Обличаме си обикновените дрехи и всички са наистина щастливи и възбудени, докато госпожица Олбрайт ни дава бележки. След това ни пускат, за да отидем на обяд с обикновеното, не-театралното население. Мъничко се вълнувам да отида на обяд с грим. И не само заради предполагаемата ми абсурдна сексапилност. Готино е да бъдеш белязан като един от трупата.

Леа е запленена от грима ми.

— Майко мила, Саймън.

— Не е ли страхотен? — казва Аби.

Усещам как ме жегва смущение. Не помага и това, че Сладкия Брам ме гледа.

— Нямах представа, че са толкова сиви — казва Леа и се обръща слисано към Ник. — Ти знаеше ли?

— Не, не знаех — потвърждава той.

— Ами да, по краищата сякаш са оловносиви — продължава тя, — по-светли по средата и почти сребърни около зеницата. Ала тъмно сребърно.

— Петдесет нюанса сиво — казва Аби.

— Гадост — отвръща Леа и двете с Аби си разменят усмивки.

Всъщност си е почти чудо.

След обяда се събираме в театралната зала, така че госпожица Олбрайт да може да ни напомни колко сме страхотни, след което отново се отправяме зад кулисите, за да се преоблечем за първата сцена. Този път го правим малко на пожар, но на мен ми харесва. Оркестърът отново загрява, а откъм театралната зала долита бъбрене, докато второкурсниците и третокурсниците заемат местата си.

Това е представлението, за което се вълнувам. Защото това е моят курс. Защото Блу ще бъде някъде там. И колкото и да съм му ядосан, приятна ми е мисълта, че той е в публиката.

С Аби надничаме през един процеп между завесите.

— Ник е тук. — Тя сочи към лявата част на залата. — И Леа. И Морган и Ана зад тях.

— Не трябва ли да започваме скоро?

— Не знам — отвръща Аби.

Обръщам се, за да погледна към мястото на Кал зад кулисите. Носи слушалки и малък микрофон, който се извива пред устата му, и в момента слуша нещо и се мръщи. А после става и се отправя към залата.

Аз отново се обръщам към публиката. Лампите светят и мнозина са се покатерили върху седалките си и си крещят през залата. Няколко ученици са смачкали програмите си на топка и ги подхвърлят към тавана.

— Публиката ни чака — обявява Аби и се усмихва в полумрака.

А после върху рамото ми ляга ръка. Госпожица Олбрайт.

— Саймън, ще дойдеш ли с мен за минутка?

— Разбира се.

Двамата с Аби свиваме рамене един срещу друг.

Последвам госпожица Олбрайт в съблекалнята, където Мартин се е тръшнал в един пластмасов стол и навива крайчеца на брадата си около пръста.

— Седни.

Госпожица Олбрайт затваря вратата зад нас, а Мартин ми хвърля поглед, който сякаш пита какво, по дяволите, се случва.

Не му обръщам внимание.

— Току-що се случи нещо — бавно започва госпожица Олбрайт — и исках първо да си поговоря с вас. Смятам, че имате право да знаете.

Начаса усещам как стомахът ми се свива. Госпожица Олбрайт ни гледа за миг, а после примигва, за да се върне към случващото се в момента. Изглежда напълно изтощена. — Някой е надраскал списъка с актьорите в преддверието — казва. — Променили са имената и на двама ви в нещо грозно.

— В какво? — попита Мартин.

Аз обаче се досещам на мига. Мартин играе Фейгин[2]. Моята роля е Момчето на Фейгин. Предполагам, че на някой гений му се е сторило адски забавно да задраска „и“-тата и „н“-тата.

— О!

Миг по-късно на Мартин също му просветва. Споглеждаме се и той извърта очи, и за миг сякаш отново сме приятели.

— Аха. Имаше и рисунка. Както и да е — продължава госпожица Олбрайт. — Кал вече го свали от стената, а след минутка аз ще изляза, за да си поприказвам с очарователните ви съученици.

— Ще отмените ли представлението? — пита Мартин, сложил ръце върху бузите си.

— Искате ли да го направя?

Мартин ме поглежда.

— Не. Всичко е наред. Просто… не го отменяйте.

Сърцето ми думка.

Чувствам се… и аз не знам. Не искам да мисля за нищо от това. Ала за едно съм сигурен — мисълта Блу да не види пиесата е смазваща.

Ще ми се да нямаше значение.

Мартин заравя лице в ръцете си.

— Толкова много съжалявам, Спиър.

— Просто престани. — Изправям се. — Окей? Престани.

* * *

Предполагам, че това мъничко започва да ми омръзва. Опитвам се да не допусна то да ме засегне. Не би трябвало да ме е грижа, че разни идиоти ме наричат с идиотски думи, и не би трябвало да ме е грижа какво мислят за мен другите. Само че винаги ме е грижа. Аби обвива ръка около раменете ми и ние гледаме иззад завесата как госпожица Олбрайт излиза на сцената.

— Здравейте — казва тя в микрофона. Държи бележник и върху лицето й няма и помен от усмивка. — Някои от вас ме познават. Аз съм госпожица Олбрайт, учителката по драма.

Някой от публиката подсвирква многозначително и неколцина души се изкискват.

— Знам, че всички сте се събрали тук, за да видите първото представление на една страхотна пиеса. Имаме невероятни актьори и сценични помощници и нямаме търпение да започнем. Ала преди да го направим, искам да отделим няколко минути, за да прегледаме заедно правилата против тормоз на съучениците в „Крийкууд“.

Нещо в думите „прегледаме“ и „правила“ кара всички да утихнат. А после се разнася жуженето на приглушен говор и шумолене на дънков плат върху седалки. Някой се изсмива пронизително и някой друг крясва: „МЛЪКВАЙ!“. При което цял куп хора започват да се кискат.

— Ще изчакам — заявява госпожица Олбрайт. И когато смехът утихва, тя вдига бележника. — Някой знае ли какво е това?

— Дневника ви? — Някакъв задник от втори курс.

Госпожица Олбрайт не му обръща внимание.

— Това е наръчникът на „Крийкууд“, който би трябвало да сте прочели и подписали в началото на учебната година.

Начаса всички престават да слушат. Господи. Сигурно е толкова трудно да бъдеш учител. Седя по турски на пода зад кулисите, заобиколен от момичета. Госпожица Олбрайт продължава да говори, чете от наръчника и отново говори. Когато споменава нещо за това, че в „Крийкууд“ не се допуска никакъв тормоз на съучениците, Аби стисва ръката ми. Минутите се точат едва-едва.

Чувствам се напълно изпразнен.

Най-сетне госпожица Олбрайт се връща зад кулисите и мята наръчника върху един стол.

— Да го направим — заявява, а в очите й има плашещо интензивен поглед.

Осветлението в залата отслабва и откъм мястото на оркестъра се надигат първите ноти. Излизам иззад кулисите и се качвам на сцената. Крайниците ми тежат, сякаш са от олово. Иска ми се да си отида у дома и да се пъхна в леглото с айпода си.

Ала завесата започва да се вдига.

И аз просто се движа напред.

Бележки

[1] На английски името се пише с двойно „л“ и двойно „т“. — Б.пр.

[2] Английската дума „fag“ (първата част от името „Fagin“), особено в американския английски, се използва като обида за гей мъжете. — Б.пр.