Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Simon vs. the Homo Sapiens Agenda = Love, Simon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Беки Албъртали

Заглавие: С обич, Саймън

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2018 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 20.11.2018

Редактор: Преслава Колева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-272-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13374

История

  1. — Добавяне

На Браян, Оуен и Хенри, които са причината да пиша любовни истории.

1

Разговорът протича странно деликатно. Почти не забелязвам, че съм изнудван.

Седим в сгъваеми метални столове зад кулисите, когато Мартин Адисън казва:

— Прочетох ти пощата.

Аз вдигам поглед.

— Какво?

— По-рано. В библиотеката. Не беше нарочно, разбира се.

— Прочел си ми пощата?

— Ами използвах компютъра след теб — обяснява той — и когато заредих страницата на джимейл, се отвори твоят профил. Вероятно би трябвало да излезеш от пощата си, преди да затвориш прозореца.

Зяпвам го слисано. Той потропва със стъпало по крака на стола си.

— Е, защо е онова фалшиво име? — пита той.

Бих казал, че целта на фалшивите имена е да не позволят на хора като Мартин Адисън да открият тайната ми самоличност. Цел, която очевидно се увенча с пълен успех.

Предполагам, че ме е видял на компютъра.

Предполагам също така, че съм колосален идиот.

Той, моля ви се, се усмихва.

— Както и да е, реших, че може да ти се стори интересно това, че брат ми е гей.

— Ъ. Не особено.

Той ме поглежда.

— Какво се опитваш да кажеш? — питам го.

— Нищо. Виж, Спиър, аз нямам проблем с това. Не е нищо особено.

Само дето си е същинско малко бедствие. Или колосално шибано бедствие, в зависимост от това дали Мартин е в състояние да си държи устата затворена.

— Това е наистина неловко — казва той.

Нямам представа как да отговоря.

— Както и да е — продължава Мартин, — очевидно е, че не искаш никой да разбере.

Предполагам, че не искам. Само че това с разкриването всъщност не ме плаши.

Или поне не мисля, че ме плаши.

Е, да, ще бъде адски неловко и не мога да се преструвам, че го очаквам с нетърпение. Ала едва ли ще бъде краят на света. Не и за мен.

Проблемът е, че нямам представа какво ще означава за Блу, ако Мартин каже на някого. Работата е там, че Блу е наистина дискретен. Някой, който не би забравил да излезе от пощата си. Някой, който може би никога няма да ми прости за подобна небрежност.

Това, което се опитвам да кажа, е, че не знам какво би означавало то за нас. За Блу и мен.

Обаче наистина не мога да повярвам, че водя този разговор с Мартин Адисън. От всички хора на света, които биха могли да влязат в джимейл след мен. Трябва да разберете, че всъщност никога не бих използвал компютрите в библиотеката, само че тук безжичният интернет е блокиран. А днес беше един от онези дни, в които не можех да чакам, докато се прибера у дома при лаптопа си. Имам предвид, не бих могъл да чакам да си проверя пощата на телефона чак когато стигна до паркинга.

Защото тази сутрин бях писал на Блу от тайния си профил. А писмото беше доста важно.

Просто исках да видя дали е отговорил.

— Според мен никой няма да има проблем с това — казва Мартин. — Трябва да бъдеш този, който си.

Дори не знам откъде да започна. Някакво хетеро хлапе, което почти не ме познава, ми дава съвети как да се разкрия. Няма как да не извъртя очи.

— Е, добре, все тая. На никого няма да покажа — продължава той.

За момент съм обзет от глупашко облекчение. А после ми просветва.

— Да покажеш? — повтарям.

Той се изчервява и подръпва ръба на ръкава си. Нещо в изражението му кара стомаха ми да се свие.

Да не би… да не би да си направил скрийншот или нещо такова?

— Ами — казва той — исках да говоря с теб за това.

— Извинявай… Направил си скрийншот?

Той свива устни и се заглежда над рамото ми.

— Както и да е — продължава. — Знам, че си приятел с Аби Сузо.

— Ти сериозно ли? Какво ще кажеш да се върнем на темата за това как си направил скрийншот на имейлите ми.

Той замълчава за миг.

— Имам предвид, чудех се дали не би искал да ми помогнеш да говоря с Аби.

Едва не се разсмивам.

— Какво, искаш да кажа някоя добра дума за теб?

— Ами да.

— И защо ми е да го правя?

Той ме поглежда и изведнъж всичко си идва на мястото. Аби. Ето какво иска от мен. За да не разтръби личните ми имейли.

И тези на Блу.

Исусе. Искам да кажа, мислех, че Мартин е безобиден. Малко нещо нърд, ако трябва да съм откровен, не че това е нещо лошо. И открай време го смятах за забавен.

Само че сега не ми е до смях.

— Наистина ще ме накараш да го направя — казвам.

— Да те накарам? Хайде де, не е така.

— А как е?

— Никак. Просто наистина я харесвам. И си помислих, че би могъл да ми помогнеш. Да ме каниш на разни места, където ще бъде и тя.

— И ако не го направя? Ще качиш имейлите ми във фейсбук? В шибания тъмблр?

Исусе. Крийктайни в тъмблр — мястото, откъдето тръгват всички клюки в гимназията „Крийкууд“. Цялото училище ще научи само за един ден.

И двамата мълчим.

— Просто смятам, че сме в положение да си помогнем взаимно — казва Мартин най-сетне.

Аз преглъщам с усилие.

— Марти — извиква госпожица Олбрайт от сцената. — Второ действие, трета сцена.

— Е, помисли си — казва Мартин и се надига от стола.

— О, да. Просто страхотно.

Той ме поглежда. И отново се възцарява тишина.

— Не знам какво, по дяволите, искаш да кажа — заявявам най-сетне.

— Ами все тая. — Свива рамене. Не мисля, че някога съм виждал човек, който да е толкова готов да си тръгне. Ала докато пръстите му докосват завесата, той се обръща към мен. — Просто от любопитство. Кой е Блу?

— Никой. Живее в Калифорния.

Ако си мисли, че ще издам Блу, Мартин не е с всичкия си.

Блу не живее в Калифорния. Живее в Шейди Крийк и учи в нашето училище. Блу не е истинското му име.

Определено е някой. Възможно е дори да е някой, когото познавам. Не знам обаче кой е. И не съм сигурен дали искам да знам.

* * *

И определено не съм в настроение да се занимавам със семейството ми. Вероятно ми остава около час до вечеря, което означава цял час, в който да се опитам да превърна деня в училище в поредица от забавни случки. Такива са родителите ми. Не можеш просто да им разкажеш за това как гащите на учителката ти по френски са й влезли в задника или как Гарет е изпуснал подноса си в столовата. Трябва да го изиграеш. Да говориш с тях, е по-изтощително от това да поддържаш блог.

Интересно. Някога страшно обичах бъбренето и хаоса преди вечеря. Сега имам чувството, че не мога да се изнеса достатъчно бързо. Особено днес. Поспирам само колкото да закача каишката на Бийбър за нашийника и да го изведа навън.

Опитвам се да се изгубя в „Тийгън и Сара“ на айпода си. Само че не мога да престана да мисля за Блу и Мартин Адисън и целия ужас по време на днешната репетиция.

Значи, Мартин си пада по Аби, досущ като всички други хетеро нърдове в класа за напреднали. И единственото, което иска от мен, е да му позволя да движи с нас, когато съм с нея. Когато го погледна по този начин, не ми се струва кой знае какво.

Само дето той ме изнудва. Което означава, че изнудва и Блу. И от това ми се приисква да сритам нещо.

Ала „Тийгън и Сара“ помагат. Разходката до Ник — също. Във въздуха се усеща свежестта на ранната есен и по стълбите пред къщите вече започват да се появяват тикви. Обичам това време. Обичам го още от малък.

С Бийбър се отправяме към задния двор на Ник и влизаме в мазето. Срещу вратата има огромен телевизор, върху който тамплиерите тъкмо са подложени на сериозно клане. Ник и Леа са се разположили в два люлеещи се стола за видео игри. Изглеждат така, сякаш цял следобед не са мръднали от там.

Когато влизам, Ник слага играта на пауза. Такъв си е Ник. Няма да остави китарата заради теб, но ще сложи видео играта си на пауза.

— Бийбър! — възкликва Леа и след броени секунди той вече се е настанил тромаво в скута й, изплезил език и потупващ с лапа.

Никакъв срам няма, когато е с Леа.

— Не, не се притеснявай. Поздрави кучето. Мен сякаш изобщо ме няма.

— Ооо, и теб ли искаш да почеша зад ушите?

Усмихвам се. Това е хубаво; всичко си е нормално.

— Открихте ли предателя? — питам.

— Убих го. — Ник потупва контролера.

— Браво.

Честно казано, изобщо не ме интересува благополучието на убийците, нито това на тамплиерите, нито на който и да било герой от видео игра. Мисля обаче, че имам нужда от това. Имам нужда от насилието на видео игрите и миризмата на това мазе, и познатото усещане на Ник и Леа. Ритъма на разговора и мълчанията ни. Безцелността на октомврийските следобеди.

— Саймън, Ник не е чул за льо бельо.

— Оооо. Льо бельо. C ’est une histoire touchante.[1]

— Английски, ако обичаш — казва Ник.

— Или пантомима — добавя Леа.

Оказва се, че страшно ме бива в това да изиграя как нечии гащи се навират в задника.

Така че май ми харесва да се изявявам като актьор. Мъничко.

Май се чувствам по същия начин, както когато бяхме в шести клас и отидохме на екскурзия от училище. Не знам как да го обясня. Ала когато сме само тримата, имаме тези съвършени, глупави моменти. Моменти, в които не съществува Мартин Адисън. Нито пък каквито и да било тайни.

Глупави. Съвършени.

Леа разкъсва хартиената опаковка на една сламка. И двамата държат гигантски чаши от стиропор със сладък чай от „Чик-Фил-Ей“. Самият аз от доста време не съм ходил в „Чик-Фил-Ей“. Сестра ми чула, че даряват пари за разни антигей кампании, и оттогава ми е странно да се храня там. Дори млечните им шейкове с „Орео“ да са божествено вкусни. Не че мога да взема да говоря за това с Ник и Леа. Не може да се каже, че говоря за това с хомосексуалността с когото и да било. Освен с Блу.

Ник отпива голяма глътка чай и се прозява, при което Леа светкавично се опитва да метне малко хартиено топче в устата му. Ник обаче затваря уста и го блокира.

Леа свива рамене.

— Продължавай да се прозяваш, сънливецо.

— Защо си толкова уморен?

— Защото купонясвам яко. По цяла нощ. Всяка нощ — заявява Ник.

— Само ако под „купон“ имаш предвид домашното си по интегрално смятане.

— ВСЕ ТАЯ, ЛЕА.

Той се обляга назад и отново се прозява. Този път топчето хартия на Леа докосва ъгълчето на устата му.

Той го мята обратно към нея.

— Напоследък имам едни странни сънища — добавя.

Аз повдигам вежди.

— Смея ли да попитам?

— Не, не са от онези сънища.

Лицето на Леа пламва.

— Не — продължава Ник, — говоря ви за истински странни сънища. Например сънувах, че съм в банята и си слагам лещите, и не съм сигурен коя леща за кое око е.

— Окей. А после?

Леа е заровила лице в козината на Бийбър и гласът й звучи приглушено.

— Нищо. Събудих се, сложих си лещите както обикновено и всичко беше наред.

— Това е най-скучният сън, сънуван някога — заявява тя. А после, миг по-късно: — Не е ли това причината да надписват двете отделения на кутийките за лещи?

— Както и причината хората да носят очила и да не си пипат очните ябълки.

Настанявам се по турски на килима и Бийбър слиза от скута на Леа, за да дойде при мен.

— И защото твоите очила те карат да изглеждаш като Хари Потър, нали, Саймън?

Веднъж. Казах го само веднъж.

— Е, според мен подсъзнанието ми се опитва да ми каже нещо. — Когато Ник реши да бъде интелектуален, понякога е страшно трудно да го отклониш от набелязаната тема. — Очевидно темата на съня е зрението. Какво не виждам? Кои са слепите ми петна?

— Музикалната ти колекция — правя предположение аз.

Ник се залюлява назад в стола и отпива нова глътка чай.

— Знаеш ли, че Фройд тълкувал собствените си сънища, когато развивал теорията си? И вярвал, че всички сънища са вид подсъзнателно сбъдване на желанията.

С Леа се споглеждаме и виждам, че и двамата мислим едно и също. Няма значение, че като нищо говори пълни глупости, когато изпадне в едно от философските си настроения, Ник става мъничко неустоим.

Разбира се, аз си имам строгото правило да не се увличам по хетеро мъже. Или поне не по такива, за които със сигурност знам, че са хетеро. Е, добре де, имам си правилото да не се увличам по Ник. Леа обаче се увлече. И това причинява цял куп проблеми, особено сега, когато Аби е в картинката.

В началото не разбирах защо Леа мрази Аби, а директният въпрос не доведе до никъде.

— О, тя е страхотна. В смисъл, тя е мажоретка. И е толкова сладка и слабичка. Не я ли прави това направо невероятна?

Имайте предвид, че никой не владее умението да изтърсва всякакви неща с напълно безстрастно изражение така, както Леа.

В крайна сметка забелязах, че на обяд Ник си смени мястото с Брам Грийнфийлд — добре преценен ход, целящ да увеличи шансовете му да се окаже седнал близо до Аби. А след това и очите. Прословутите влюбени очи на Ник Айзнър, които непрекъснато се задържаха върху нея по-дълго, отколкото беше нужно. И преди бяхме ставали свидетели на същото, от което на човек можеше да му се доповръща — в първи курс, с Ейми Еверет. Макар че не мога да не призная, че има нещо пленително в нервната интензивност на Ник, когато си харесва някого.

Щом види това изражение да преминава по лицето му, Леа сякаш изключва.

Което означава, че всъщност има една добра причина да се превърна в подлия сватовник на Мартин Адисън. Ако Мартин и Аби тръгнат заедно, може би проблемът с Ник просто ще изчезне. Тогава Леа ще може да си отдъхне и равновесието ще бъде възстановено.

Така че не става въпрос единствено за мен и моите тайни. Не, изобщо не става дума за мен.

Бележки

[1] „Това е трогателна история“ (фр.). — Б.пр.