Беки Албъртали
С обич, Саймън (33)

33

В часа по английски в понеделник очите ми начаса откриват Брам. Седи на дивана до Гарет и носи риза с яка под пуловера си, и е толкова сладък, че почти боли да го гледам.

— Здрасти, здрасти.

Той се усмихва, сякаш ме е чакал, и се отмества, за да ми направи място.

— Добра работа този уикенд, Спиър — казва Гарет. — Адски беше смешно.

— Не знаех, че си там.

— Ами — казва той — Грийнфийлд ме накара да отида три пъти.

— Така ли? — питам и се ухилвам на Брам.

Той ми се ухилва в отговор и ето че ми се завива свят, оставам без дъх и сякаш се разпадам на съставните си части. А снощи не мигнах. Нито за секунда. От десет часа си представям този момент и сега, когато той настъпи, нямам представа какво се очаква да кажа. Вероятно нещо невероятно и остроумно, и несвързано с училище.

Вероятно не:

— Прочете ли главата?

— Да — казва той.

— А аз, не — казвам аз.

Усмихва се и аз също се усмихвам. А после аз се изчервявам, а той свежда очи… и е същинска пантомима от нервни жестове.

Господин Уайз влиза и започва да чете на глас от „Пробуждане“ и от нас се очаква да следваме текста. Само че аз непрекъснато губя къде сме. Никога не съм бил толкова разсеян. Така че се навеждам, за да гледам в книгата на Брам, и тялото му се извива към мен. Съвършено усещам всяко местенце, където телата ни се докосват, сякаш нервните ни окончания са открили начин да се промъкнат през материята.

А после Брам протяга крака и коляното му се докосва до моето. Което означава, че остатъкът от часа е посветен на това да се взирам в коляното на Брам. Има едно местенце, където дънките му са прокъсани и през нишките на плата прозира късче кафява кожа. И единственото, което искам, е да го докосна. В един момент и Брам, и Гарет се обръщат, за да ме погледнат, и аз си давам сметка, че съм въздъхнал на глас.

След часа Аби обвива ръка около раменете ми и казва:

— Не знаех, че с Брам сте толкова добри приятели.

— Шшт — казвам и бузите ми пламват.

На Аби нищичко не й убягва.

Не очаквам да го видя отново преди обяд, но той се материализира пред шкафчето ми точно преди времето за обяд.

— Мисля, че трябва да отидем някъде — казва.

— Извън училището?

Строго погледнато, единствено учениците от последния курс имат право на това, но не е като служителите от охраната да знаят, че не сме от последния курс. Или поне така предполагам.

— Правил ли си го преди?

— Не — отвръща той и докосва лекичко връхчетата на пръстите ми със своите само за миг.

— Нито пък аз — казвам.

Така че излизаме през страничната врата и бързо прекосяваме паркинга с цялата самоувереност, на която сме способни. Въздухът е пронизващо студен от дъжда, превалял за час-два рано сутринта.

Хондата сивик на Брам е стара и удобна, и педантично чиста. Един айпод е включен в гнездото за запалката. Брам ми казва аз да избера музиката. Не съм сигурен дали осъзнава, че да ми даде айпода си, е като да отвори пред мен прозореца към душата си.

И разбира се, музикалната му селекция е съвършена. Цял куп класически соул и по-нов хип-хоп. Изненадващо количество блуграс. Едно-едничко гузно удоволствие — песен на Джъстин Бийбър. И без изключение, всеки албум или музикант, които съм споменавал някога в имейлите си.

Мисля, че съм влюбен.

— Е, къде отиваме? — питам.

Той ме поглежда и се усмихва.

— Имам идея.

Така че аз се облягам в седалката, прехвърляйки списъка с песните му, докато отоплението съживява пръстите ми. Отново започва да вали. Гледам как капките се плъзгат в изтъняващи диагонални линии по стъклото на прозореца.

Избирам песен и я пускам. Гласът на Отис Рединг се разнася тихичко от високоговорителите. Try a Little Tenderness. Усилвам звука.

А после докосвам Брам по лакътя.

— Толкова си мълчалив — казвам.

— Сега или по принцип?

— Ами и двете.

— Мълчалив съм, когато ти си наблизо — усмихва се той.

Аз му се усмихвам в отговор.

— Аз съм един от сладките типове, от които езикът ти се връзва?

Той стисва волана.

— Ти си сладкият тип.

Спира пред магазина на „Публикс“ в един търговски център недалече от училището.

— Ще ходим на пазар за хранителни стоки? — питам.

— Така изглежда — отвръща той с едва загатната усмивка.

Мистериозният Брам. Закриваме главите си с ръце и се заточваме под дъжда.

Когато влизаме в ярко осветеното преддверие, усещам, че телефонът ми бръмчи в джоба на дънките. Пропуснал съм три съобщения, и трите от Аби.

Ще дойдеш ли на обяд?

Ъм, къде си?

Брам също го няма. Колко странно ;-)

Ала ето го Брам, понесъл кошница за пазаруване, с влажни къдрици и грейнали очи.

— Двайсет и седем минути до края на обедната почивка — казва. — Май се налага да разделим и владеем.

— Имаш го. Къде ме искаш, шефе?

Изпраща ме на щанда с млечни продукти за кутия мляко.

— Ти какво взе? — питам, когато отново се срещаме на касата.

— Обяд.

Той накланя кошницата си към мен. Вътре има две пластмасови чаши с миниатюрни „Орео“ и кутия пластмасови лъжици.

Едва се сдържам да не го целуна там, пред касата на самообслужване.

Той настоява да плати всичко. Дъждът се е усилил, но ние се втурваме с всичка сила и се хвърляме на седалките, останали без дъх, затръшвайки вратите след себе си. Избърсвам очилата си в тениската, за да ги изсуша. А после Брам запалва двигателя и отоплението се включва, и единственият звук е потропването на дъждовните капки по прозореца. Той свежда поглед към ръцете си и аз виждам, че се усмихва широко.

— Ейбрахам — казвам, изпробвайки как звучи, и усещам мека болка под стомаха си.

Очите му се обръщат към мен.

Дъждът е като завеса, което вероятно е добре. Защото ето че изведнъж се навеждам над скоростния лост, ръцете ми са върху раменете му и аз се опитвам да дишам. Единственото, което виждам, са устните на Брам. Които се отварят леко в мига, в който се навеждам, за да го целуна.

Дори не съм в състояние да го опиша. То е заставане и натиск, и ритъм, и дишане. В началото не можем да се оправим с носовете си, но после успяваме и аз си давам сметка, че очите ми все още са отворени. Така че ги затварям. Връхчетата на пръстите му милват извивката на тила ми с постоянно, тихо движение.

Брам спира за миг и аз отварям очи. Усмихва ми се и аз му се усмихвам в отговор. А после той се привежда към мен, за да ме целуне отново, сладостно и леко като перце. И то е почти прекалено съвършено. Почти прекалено като от филм на „Дисни“. Това не може да съм аз.

Десет минути по-късно се държим за ръце, ядем накиснати в мляко „Орео“, и това е съвършеният обяд. Повече „Орео“, отколкото мляко. Аз никога не бих се сетил да взема лъжици, но не и Брам. Естествено.

— Е, а сега какво? — питам.

— Вероятно би трябвало да се връщаме в училище.

— Не, искам да кажа, ние двамата. Не знам какво искаш ти. Не знам дали си готов да се разкриеш — обяснявам, но той потупва линиите върху дланта ми с палец и аз губя нишката на мисълта си.

Палецът му престава да ме потупва и той ме поглежда, а после преплита пръсти в моите. Облягам се назад, извивайки глава към него.

— Аз съм вътре сто процента — казва той.

— Сто процента? — повтарям. — В смисъл? В смисъл да бъдем гаджета?

— Ами, да. Ако ти го искаш.

— Искам го — заявявам.

Моето гадже. Моето гадже — футболна звезда, с кафяви очи и безупречна граматика.

Не мога да престана да се усмихвам. Има моменти, в които е нужно по-голямо усилие, за да не се усмихваш.

* * *

От осем часа и пет минути тази вечер Брам Грийнфийлд вече не е необвързан във фейсбук… известно още като най-страхотното нещо, случвало се някога в историята на интернет.

От осем часа и единайсет минути Саймън Спиър също не е необвързан. Което води до около пет милиона харесвания и незабавен коментар от Аби Сузо: ХАРЕСВАМ, ХАРЕСВАМ, ХАРЕСВАМ.

Последван от коментара на Алис Спиър: Чакай… какво?

Последван от още един коментар от Аби Сузо: Обади ми се!!

Пращам й съобщение и й казвам, че ще се чуем утре. Мисля, че тази вечер искам да запазя подробностите за себе си.

Вместо това се обаждам на Брам. Искам да кажа, почти не мога да повярвам, че само до вчера нямах телефона му. Той вдига незабавно.

— Здрасти — казва бързо и тихо.

Сякаш думата принадлежи само на нас двамата.

— Големи новини във фейсбук тази вечер.

Излягам се по гръб върху матрака.

Тихият му смях.

— Аха.

— Е, какъв е следващият ни ход? Ще бъдем изискани? Или ще наводним фийдовете на всички със селфита, на които се целуваме?

— Вероятно това със селфитата — казва той. — Но само по две дузини на ден.

— И трябва да обявяваме юбилея си на всеослушание всяка седмица. Всяка неделя.

— И всеки понеделник за първата ни целувка.

— И по две дузини постове всяка вечер за това колко много си липсваме.

— Ти наистина ми липсваш — казва той.

Ама наистина. Точно тази седмица ли трябваше да бъда наказан.

— Какво правиш в този момент? — питам.

— Това покана ли е?

— Ще ми се да беше.

Той се смее.

— Седя на бюрото си, гледам през прозореца и говоря с теб.

— Говориш с гаджето си.

— Аха. — Чувам го как се усмихва. — С него.

* * *

— Добре. — Аби ме издебва до шкафчето ми. — Не издържам вече. Какво, по дяволите, става с теб и Брам?

— Аз, ъ…

Поглеждам я и се усмихвам, докато по бузите ми се разлива горещина. Тя чака. Аз свивам рамене. Не знам защо е толкова странно да говоря за това.

— Господи. Виж се само.

— Какво?

— Как си се изчервил. — Тя ме смушква в бузите. — Съжалявам, но си толкова сладък, че е направо непоносимо. Върви. Просто си върви по пътя.

С Брам имаме заедно английски и алгебра, което означава, че в продължение на два часа се взирам с копнеж в устата му, а после още пет часа си я представям с копнеж. Вместо да отидем на обяд, се вмъкваме в театралната зала и е странно да видя сцената без целия реквизит за „Оливър!“. В петък ще се състои шоуто за таланти на училището и някой вече е окачил огромни златисти пискюли с пайети пред завесите.

Сами сме, но залата ми се струва прекалено голяма, така че го улавям за ръката и го замъквам в момчешката съблекалня.

— Аха — казва той, докато пускам резето. — Предстои дейност, която може да се състои само зад затворени врати.

— Да — потвърждавам, а после го целувам.

Ръцете му лягат на кръста ми и той ме притегля към себе си. По-висок е от мен само с десетина сантиметра, мирише на сапун „Дав“ и за някой, чиято кариера в целуването започна едва вчера, има направо магически устни. Меки, сладки и бавни. Целува се така, както Елиът Смит пее.

После си придърпваме столове и аз сядам странично в моя, за да сложа крака в скута му, а той потропва с пръсти по глезените ми и ние си говорим за какво ли не. За това, че Малкият зародиш е с размерите на картоф. Че Франк Оушън е гей.

— О, и познай кой очевидно е бисексуален — казва Брам.

— Кой?

— Казанова.

— Пустият му Казанова?

— Сериозно. Поне според баща ми.

Искаш да ми кажеш — аз целувам юмрука му, — че баща ти ти е казал, че Казанова е бисексуален?

— Това беше реакцията му на разкриването ми.

— Баща ти е невероятен.

— Невероятно сконфузващ.

Обичам ироничната му усмивка. Обичам да го гледам как се отпуска, когато е с мен. Имам предвид, обичам това. Всичко това. Той се навежда напред, за да се почеше по глезена, и сърцето ми се свива. Златистокафявата кожа на тила му.

Всичко.

През останалата част от деня се рея в облаците, неспособен да мисля за нищо друго, освен за него. В мига, в който се прибирам вкъщи, му пращам есемес. Тооооооолкова ми липсваш.

Имам предвид, че е шега. Общо взето.

Отговаря ми начаса. Честит двудневен юбилей!!!!!! Което ме кара да се изкикотя на кухненската маса.

— В добро настроение си — отбелязва мама, докато влиза с Бийбър.

Аз свивам рамене и тя ме стрелка с любопитна полуусмивка.

— Е, добре, не се чувствай длъжен да говориш за това, но просто знай, че ако искаш…

Да им се не види на психолозите. Дотук беше с обещанието да не са странни и обсебващи.

Чувам как на алеята отвън спира кола.

— Нора си е вкъщи? — питам.

Странно, но свикнах да я няма чак до вечерята.

Поглеждам през прозореца и се сепвам. Да, Нора си е вкъщи. Обаче колата. Шофьорът.

— Това Леа ли е? Докарваща Нора?

— Така изглежда.

— Окей, трябва да отида там.

— Твърде жалко, че си наказан.

— Мамо.

Тя вдига разперени длани.

— Хайде де. Моля те.

Нора вече отваря вратата на колата.

— Можем да преговаряме.

— За какво?

— Временно вдигане на забраната за излизане в замяна на десет минути достъп до фейсбук страницата ти.

Исусе Христе.

— Пет — казвам. — Под мой надзор.

— Съгласна. Но искам да видя гаджето.

О, да. Най-малко една от сестрите ми ще бъде линчувана.

Но първо: Леа. Аз изхвръквам през вратата.

* * *

Нора обръща изненадано глава към мен, но аз профучавам покрай нея, запъхтян, докато посягам към вратата откъм мястото до шофьора. Преди Леа да успее да възрази, вече съм вътре.

Колата на Брам е стара, ала тази на Леа е същинска антика от времето на семейство Флинтстоун. Има касетофон, а прозорците се отварят с ръчка. Върху таблото са подредени плюшени аниме герои, а подът е осеян с листове и празни бутилки от кока-кола. И навсякъде се усеща онази флорална бабешка миризма.

Честно казано, обичам колата на Леа.

Леа ме зяпва изумено. Изумено и гадно.

— Слизай от колата ми — казва.

— Искам да поговорим.

— Е, аз пък не искам.

Закопчавам предпазния си колан.

— Закарай ме в „Уафъл Хаус“.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко — казвам и се облягам в седалката.

— Значи, ме отвличаш.

— Ами, май да.

— Направо невероятно.

Тя клати глава, но след миг подкарва колата. Взира се право напред, свила устни в тънка линия, и не продумва.

— Знам, че си ми сърдита.

Нищо.

— И съжалявам за Мидтаун. Наистина.

Все така нищо.

— Просто кажи нещо.

— Стигнахме. — Тя минава на неутрална предавка. Паркингът е почти празен. — Можеш да си поръчаш шибаната гофрета или каквото е там.

— Идваш с мен.

— Ъм, да, ама не.

— Добре, недей тогава. Обаче няма да вляза без теб.

— Не е мой проблем.

— Добре. Значи, ще говорим тук.

Разкопчавам предпазния колан и се обръщам към нея.

— Няма за какво да говорим.

— И какво тогава? Това е краят? Вече няма да бъдем приятели?

Тя се обляга назад и затваря очи.

— Защо не отидеш да поплачеш на рамото на Аби.

— Добре, сериозно. Какъв, по дяволите, ти е проблемът с нея?

Не се опитвам да повиша глас, но думите ми отекват в колата.

— Нямам проблем с нея — казва Леа. — Просто не разбирам защо изведнъж ни стана най-добрата приятелка.

— Ами, ако не друго, защото е гадже на Ник.

Леа завърта рязко глава към мен, сякаш съм я зашлевил.

— Точно така. Намеси Ник, така че да забравим, че ти също си обсебен от нея.

— Ти майтапиш ли се? Аз съм гей!

— Ти си платонически обсебен от нея! — крещи тя. — Няма нищо обаче. Тя е такова шибано подобрение.

— Какво?

— Най-добра приятелка, последна версия. Сега предлагаща се в най-хубавата, най-жизнерадостната опаковка!

— О, за бога. Ти си хубава.

Тя се изсмива.

— Аха.

— Сериозно, просто престани. Писна ми от това. — Поглеждам я. — Тя не е подобрение. Ти си най-добрата ми приятелка.

Тя изпръхтява.

— Наистина е така. И двете сте. И Ник. Тримата сте най-добрите ми приятели. Ала никога не бих могъл да те заменя. Ти си Леа.

— Тогава защо първо се разкри пред нея?

— Леа.

— Просто… все тая. Нямам право да ме е грижа.

— Престани да го казваш. Може да те е грижа за всичко.

Тя притихва. Аз — също. А после казва:

— Беше просто толкова… не знам. Беше очевидно, че Ник я харесва. Нищо от това не беше изненада. Но когато ти каза първо на нея, просто… изобщо не го очаквах. Мислех, че ми имаш доверие.

— Имам ти доверие — заявявам.

— Е, очевидно на нея имаш повече доверие. Което е страхотно, защото я познаваш от колко отдавна? Шест месеца? Мен познаваш от шест години.

И ето че не знам какво да кажа. В гърлото ми е заседнала буца.

— Все тая — продължава тя. — Не мога… е, знаеш. Това си е лично твое.

— Ами… — Аз преглъщам. — Да, беше ми по-лесно да кажа на нея. Но то не беше, защото й имам по-голямо доверие или нещо подобно. И представа си нямаш. — Очите ми започват да парят. — Да, познавам те от цяла вечност, и Ник също. Вие ме познавате по-добре от всеки друг. Познавате ме прекалено добре.

Тя стиска волана и избягва очите ми.

— Искам да кажа, всичко. Знаете всичко за мен. Тениските с вълк. Вафлените фунийки. Boom Boom Pow.

Тя се усмихва.

— И не, с Аби нямам подобна история. И именно това го направи по-лесно. Това е голяма част от мен и не съм сигурен как си пасва всичко. Как аз пасвам. То е като моя нова версия. Просто се нуждаех от някой, който да я приеме. — Въздъхвам. — Но наистина исках да ти кажа.

— Окей.

— Просто… в един момент се стигна дотам, че ми беше трудно изобщо да повдигна въпроса.

Взирам се във волана.

— Разбирам го — казва тя най-сетне. — Наистина. Сякаш колкото по-дълго спотаяваш нещо, толкова по-трудно става да говориш за него.

За миг и двамата се умълчаваме.

— Леа?

— Да?

— Какво е станало с баща ти?

Дъхът ми пресеква.

— Баща ми?

Обръщам глава към нея.

— Ами то е забавна история — започва тя.

— Така ли?

— Ъм. Всъщност, не. Той заби някаква деветнайсетгодишна от службата си. А после си тръгна.

— О. — Аз я поглеждам. — Леа, толкова съжалявам.

Цели шест години не зададох този въпрос.

Господи, такъв съм задник.

— Престани да примигваш така — казва тя.

— Как?

— Да не си посмял да заплачеш.

— Какво? По никой начин.

И в този момент започвам да рева, с глас, подути очи и сополи.

— Ама че си ревльо, Спиър.

— Знам! — Почти се свличам върху рамото й. Бадемовият й шампоан мирише толкова съвършено познато. — Наистина те обичам, нали знаеш? Толкова съжалявам. За това с Аби. За всичко.

— Няма нищо.

— Наистина. Обичам те.

Тя подсмърча.

— Ъм, да не ти влезе нещо в окото, Леа?

— Не. Млъквай. На теб ти влезе нещо в окото.

Избърсвам си очите и се засмивам.