Беки Албъртали
С обич, Саймън (25)

25

Ами, да. Бил съм небрежен. Очевидно съм оставил диря от улики и не би трябвало да се учудвам, че Блу ги е навъртал. Може би част от мен е искала да го направи.

Jacques a dit е „Саймън каза“^[1] на френски, между другото. И очевидно не е толкова хитро, колкото си мислех.

Обаче наистина се издъних с това с Кал. Честна дума, такъв съм идиот. Наистина не знам какво си мислех. Синьо-зелени очи и чувството, че Блу е Кал? Типична Саймънова логика. Нищо чудно, че се оказах в потресаваща, колосална грешка.

Тази сутрин се взирах поне двайсет минути в имейла на Блу, преди да му отговоря. А после останах да седя пред лаптопа, опреснявайки страницата отново и отново, докато Нора не задумка по вратата. Успяхме да пристигнем в училище пет минути по-рано, които прекарах в колата, взирайки се в пощата си на телефона.

Не е видял онова в тъмблр. Което е нещо. Всъщност нещо огромно.

Влизам в училището тъкмо когато звънецът удря и съм като в мъгла. Истински късмет е, че ръцете ми очевидно знаят комбинацията на шкафчето ми, защото мозъкът ми тотално е изключил. Хората ми приказват и аз кимам, но не чувам абсолютно нищо. Мисля, че двама типове променят името ми на Геймън Сперма. Не съм сигурен. Не мисля, че дори ме е грижа.

Единственото, за което съм в състояние да мисля, е Блу. Предполагам, че част от мен се надява на нещо днес. Някакво разкритие. Не мога да повярвам, че Блу не иска да ми каже сега, когато знае кой съм аз. Което означава, че го търся навсякъде. Леа ми подава бележка в час по френски и сърцето ми задумква при мисълта, че може да е от него. Да се срещнем пред шкафчето ти. Готов съм. Нещо такова. Оказва се обаче впечатляващо реалистична рисунка в стил манга, на която учителят ни по френски прави свирка на една франзела. И като стана дума за неща, които ми напомнят за Блу…

А после някой ме потупва по рамото в час по история и сърцето ми подскача като топче за пинбол. Оказва се просто Аби.

— Шшш, слушай само.

Слушам и се оказва Тейлър, която обяснява на Мартин как не се опитвала да има разстояние между бедрата, просто метаболизмът й бил такъв и дори представа си нямала, че някои момичета нарочно се опитват да получат такова. Мартин кима, почесва се по главата и изглежда отегчен.

— Такъв й е метаболизмът, Саймън — казва Аби.

— Очевидно.

Тейлър може и да е същинска нинджа, когато си има работа със заяждащи се гадняри, но освен това си е доста ужасна.

А после Аби ме смушква отново, за да й подам химикалката, която е изпуснала, и ето че отново се превръщам в топче за пинбол. По-силно е от мен. Просто във всичко сякаш се долавя едно усещане за очакване, което не съм в състояние да заглуша.

Така че, когато часовете свършват, без да се случи нищо необичайно, сърцето ми сякаш е мъничко разбито. Все едно е единайсет часът на рождения ти ден и най-сетне осъзнаваш, че никой не ти е подготвил парти изненада.

* * *

В четвъртък след репетицията Кал споменава нехайно, че е бисексуален. И че може би някой ден бихме могли да направим нещо заедно. Хваща ме напълно неподготвен. Единственото, което съм в състояние да направя, е да го зяпна. Сладкият, бавен Кал, с хипстърски перчем и океанови очи.

Работата е там, че не е Блу.

Блу, който едва отговаря на имейлите ми.

Колкото и невероятно да е, до часа по английски на следващия ден напълно забравям за Кал. Господин Уайз не е в стаята, когато аз влизам, и класа не го свърта на едно място. Двама души спорят за Шекспир, а после някой се покатерва на един стол и на практика изкрещява монолога на Хамлет в ухото на някой друг. По някаква причина диванът е особено претъпкан. Ник е в скута на Аби.

Тя подава глава иззад него и ме вика да се приближа. Грейнала е в усмивка.

— Саймън, тъкмо казвах на Ник какво се случи на репетицията вчера.

— Аха — потвърждава Ник. — Кой, много ви се моля, е този Калвин?

Поклащам глава, изчервявайки се.

— Никой. От театралния клуб е.

— Никой? — Ник накланя глава на една страна. — Сигурен ли си? Защото тази тук ми каза…

— Млъкни! — Аби запушва устата му с ръка. — Извинявай, Саймън. Просто толкова се вълнувам за теб. Не беше тайна, нали?

— Не, но… не е нищо.

— Е, ще видим — заявява Аби със самодоволна усмивчица.

Не знам как да й обясня, че сърцето ми вече принадлежи на някого. Някой, който очевидно носи името на бивш президент и малко известен анимационен герой, който не обича да рисува, няма сини очи и все още не ме е бутал в стол на колелца.

Някой, който май ме харесваше повече, преди да знае кой съм.