Беки Албъртали
С обич, Саймън (11)

11

Вчера беше Денят на благодарността. Алис си е вкъщи и ние сме на задната веранда след вечеря. Достатъчно топло е за долнища на пижами и суитшърти, и останалата част от сладоледената торта, и игра на „Скатегории“.

— Така. Прочути дуети и триа.

— Абът и Костело — казва мама.

Двамата с Нора едновременно казваме „Адам и Ева“. Което е мъничко учудващо, като се има предвид, че вероятно сме единственото семейство в Юга без Библия.

— Страните от Тристранния пакт — казва татко и просто му личи колко се гордее със себе си.

— Алис и катериците^[1] — казва Алис съвсем нехайно и ние просто се задавяме от смях.

Не знам. Катериците са запазената ни марка. Отработили сме гласовете до съвършенство, имаме и танц по песента на сериала и някога изнасяхме представления пред камината. Сериозно. Правехме го в продължение на години. Родителите ни са такива късметлии. Но разбира се, именно те ни кръстиха Алис, Саймън и Елеонор, което означава, че на практика са си го просили.

Алис потърква гърба на Бийбър с крак. Носи различни чорапи и ми е трудно да повярвам, че си е вкъщи за първи път от три месеца насам. Мисля, че едва в този момент осъзнавам колко странно е било без нея.

Нора явно си мисли същото, защото казва:

— Не мога да повярвам, че трябва да си тръгнеш след два дни.

Алис свива устни за миг, но не отговаря. Въздухът е мразовит и аз пъхвам ръце в ръкавите на суитшърта си. А после телефонът ми избръмчава.

Съобщение от Маймунския задник: хей има ли нещо този уикенд

Миг по-късно: с Аби имам предвид

Очевидно Мартин пет пари не дава за пунктуацията.

Аз написвам: Съжалявам, семейни работи. Сестра ми си е вкъщи.

Незабавният му отговор: няма проблем Спиър, брат ми също си е вкъщи. Праща ти поздрави ;-)

Дори не съм сигурен дали е шега, или заплаха, но в този момент го мразя. Ама наистина, просто го мразя.

— Хей — казва Алис най-сетне, подвивайки крака под себе си в стола. Родителите ни са си легнали и навън определено застудява. — Не знам дали някой още е гладен, но в сака си все още имам почти пълна кутия шоколадови курабии. Просто ви казвам.

Бог да поживи Алис.

Бог да поживи шоколадовите курабии.

Ще прекарам страхотна вечер със сестрите си и ще се натъпча с курабии, и определено ще забравя за Маймунския задник и съмнителния му малък намигващ емотикон. Преместваме се на дивана в дневната и Бийбър потъва в непробуден сън, отпуснал горната половина на тялото си в скута на Алис.

— На някой хапва ли му се „Ник Айзнър“? — пита Нора.

— Защо изобщо питаш. Върви да донесеш фъстъченото масло — нарежда Алис със своя властен глас.

„Ник Айзнър“ е курабия с фъстъчено масло отгоре, защото, когато бяхме петгодишни, Ник си мислеше, че именно това имат предвид хората, когато казват курабии с фъстъчено масло. Не може да се отрече, че са вкусни. Ала в моето семейство никога няма да те оставят да забравиш, че си изтърсил нещо такова.

— Как е малкият Ник Айзнър?

— Все същият. Все така не се откъсва от китарата си.

Освен това би бил дълбоко огорчен, ако знаеше, че Алис все още го нарича малък. Ник си пада по Алис още от прогимназията.

— Тъкмо се канех да попитам. Толкова е сладко.

— Ще му предам.

— Да, по-добре недей. — Алис обляга глава на възглавницата на дивана и потърква очи зад очилата си. — Съжалявам. — Тя се прозява. — Ранен полет. И имам да си наваксвам от изминалата седмица.

— Изпити? — пита Нора.

— Аха — отвръща Алис.

Очевидно е, че има още нещо, но тя не навлиза в подробности.

Бийбър изведнъж се прозява адски шумно и се претъркулва на една страна, при което ушите му се обръщат наопаки. А после устните потръпват. Такъв е смешник.

— Ник Айзнър — повтаря Алис. А после се ухилва. — Спомняте ли си неговия бар мицва?

Нора се изкисква.

— О, господи — казвам.

Това е съвършеният момент да заровя глава в една възглавница.

— Бум бум бум.

Не, чакай. Това е съвършеният момент да халосам Алис с възглавницата.

Тя я спира с крака.

— Наистина, Саймън. Можем да разчистим място на пода още сега, ако искаш — казва.

— Танцовото представление на Саймън Спиър — обажда се Нора.

— Да. Добре.

Грешката на Ник беше да покани цялото ми семейство на своя бар мицва. Моята — да се опитам да танцувам пред тях и да си избера Boom Boom Pow. В седми клас не съществуват добри идеи.

— Не ти ли се ще да върнеш времето назад и просто да го предотвратиш. Един вид: Хей, Алис от прогимназията, спри. Спри всичко, което правиш.

— Господи. — Нора клати глава. — Не мога дори да мисля за прогимназията.

Сериозно?

Така де, Алис беше тази, която веднъж цял месец носи дълги до лактите копринени ръкавици. И съм почти сигурен, че аз бях този, който на Ренесансовия панаир в шести клас изяде пет вафлени фунийки, а после повърна в една восъчна отливка на собствената си ръка. (Тотално си заслужаваше.)

Нора обаче? Нямам представа от какво има да се чувства неудобно. Не изглежда генетично или психологически възможно, ала тя беше готина в средното училище. Ненатрапчиво готина. От онзи тип готиност, който идва от това сам да се научиш да свириш на китара, да носиш обикновени дрехи и да нямаш страница в тъмблр, наречена „ОБСЕБЕНИ ОТ «Пешън Пит»“.

Предполагам, че дори Нора е преследвана от призраците на прогимназията.

— Е, на мен ми се ще някой да беше казал на Саймън от прогимназията да се опита да бъде страхотен. Просто да се опита.

— Ти винаги си страхотен, братле — заявява Алис и се протяга над Бийбър, за да подръпне лекичко крака ми.

Аз съм „братле“, а Нора е „фъстъче“. Но само за Алис.

— А танцовите ти умения са страхотни — добавя тя.

— Затваряй си устата.

Всичко е малко по-съвършено, когато тя е тук.

* * *

А после Алис си тръгва и училището продължава в цялото си гадно великолепие. Когато влизам в часа по английски, господин Уайз ни посреща със злодейска усмивка, която може да означава само едно — довършил е оценяването на есетата ни върху Торо.

Оказвам се прав. Започва да ни ги раздава и виждам, че повечето са нашарени с червено. Леа едва хвърля поглед на своето, преди да го сгъне, да откъсне долната част и да го превърне в жерав оригами. Днес изглежда особено кисела. Напълно съм сигурен, че е, понеже Аби закъсня и се мушна между нея и Ник на дивана.

Господин Уайз премята листовете един след друг и близва пръста си, преди да вземе моето. Съжалявам, обаче някои учители са направо гнусни. Вероятно разтърква очите си със същите тези пръсти. Направо мога да си го представя.

Когато виждам отличната оценка, очертана с кръгче върху моето есе, съм мъничко слисан. Не че съм слаб по английски и всъщност „Уолдън“ ми хареса. Само че в нощта преди контролното едва ли спах повече от два часа. Просто не е възможно.

О, чакай. Прав съм. Не е възможно, защото това не е моето есе. Страшно ви бива с имената, господин Уайз.

— Хей — казвам и се привеждам през пътеката, за да потупам Брам по рамото. Той се обръща настрани в стола си, за да ме погледне. — Това май е твое.

— О. Благодаря — казва и посяга да го вземе.

Има дълги, леко възлести пръсти. Хубави ръце. Поглежда за миг към листа и когато отново вдига очи към мен, се изчервява леко. Виждам, че се чувства неловко, задето съм видял оценката му.

— Няма проблем. Искам да кажа, бих задържал оценката, ако можех.

Той се усмихва лекичко и отново свежда очи към бюрото си. Никога не можеш да се досетиш какво мисли. Аз обаче си имам теория, че в главата си Брам вероятно е страшно забавен. Дори не знам защо мисля така.

Обаче сериозно: каквито и шеги да има в себе си, мисля, че би ми харесало да бъда допуснат до тях.

* * *

Когато този следобед отивам на репетиция, Аби седи на първия ред в залата; затворила е очи, а устните й мърдат. Сценарият е отворен в скута й и тя е закрила няколко от редовете с ръка.

— Здрасти — казвам и тя отваря рязко очи.

— От колко време си тук?

— Току-що дойдох. Репликите си ли упражняваш?

— Аха.

Тя обръща сценария с лицето надолу, задържайки го с крак. Има нещо странно в резкия й тон.

— Добре ли си?

— Аха. — Тя кима. — Просто съм малко стресирана — добавя след малко. — Знаеше ли, че трябва да сме си научили репликите наизуст до края на ваканцията?

— До края на коледната ваканция — казвам.

— Знам.

— Дотогава има цял месец. Ще се справиш.

— Лесно ти е на теб да го кажеш. Ти нямаш никакви реплики.

А после тя ме поглежда с високо вдигнати вежди и съвършено окръглени устни и аз не мога да не се разсмея.

— Това беше ужасно злобарско. Не мога да повярвам, че съм такава кучка.

— Адски злобарско. Знаех си, че в теб се спотайва една кучка под прикритие.

— Как я нарече? — попита Мартин.

Заклевам се, това хлапе изниква от нищото и си пъха носа във всички разговори.

— Всичко е наред, Марти. Просто се шегуваме — казва Аби.

— Да бе, той те нарече кучка. Определено не мисля, че е допустимо.

Господи. Той наистина смята да нахълта по средата на разговора, да пропусне шегата, след което да ми изнесе лекция за това какъв език държа. Просто страхотно, Мартин. Направи ме на нищо, за да се докараш пред Аби. Освен това самата идея да ми се прави на много морален, когато в същото време ме изнудва… просто е невероятно.

— Мартин, наистина. Просто се шегувахме. Аз сама се нарекох кучка.

Засмива се, ала смехът й излиза насилено. Аз се взирам в обувките си.

— Щом казваш.

Лицето на Мартин здравата е порозовяло и той си играе с кожата на лакътя си. Така де, сериозно, ако толкова иска да впечатли Аби, навярно би било добре да престане да бъде толкова нервен и неловък, и дразнещ през цялото време. И вероятно няма да е зле да престане да подръпва проклетата кожичка около лакътя си. Защото е направо отвратително. Дори не знам дали осъзнава, че го прави.

Най-лошото е, че съм напълно сигурен, че ако Алис някога ме чуе да използвам тази дума, тя също ще ми направи забележка. Алис е адски стриктна, когато става дума за това кога е уместно да се използва думата „кучка“.

Уместно: „Кучката роди цял куп очарователни кутрета“.

Неуместно: „Аби е кучка“.

Дори ако думите ми бяха „кучка под прикритие“. Дори ако се шегувах.

Може би е просто щура Алисова логика, но въпреки това се чувствам малко странно и гадно.

Изкарвам с усилие едно извинение, а лицето ми гори. Мартин все още си стои там. Аз не мога да се изнеса достатъчно бързо.

Госпожица Олбрайт седи до Тейлър върху една от платформите и й сочи нещо в сценария. На авансцената момичето, което играе Нанси, носи на гърба си момчето, което играе Бил Сайкс. А зад кулисите една второкурсничка, на име Лора, седи върху купчина столове и плаче в ръкава си, докато Мила Одом, предполагам, я утешава.

— Дори не си сигурна — казва Мила. — Сериозно, погледни ме. Погледни ме.

Лора я поглежда.

— Това е проклетият тъмблр. Половината неща там са пълна измишльотина.

Гласът на Лора е накъсан и задавен.

— Обаче… има… зрънце… истина… във всяка…

— Това са пълни глупости — заявява Мила. — Просто трябва да поговориш с него.

А после ме забелязва да стоя наблизо и ме изглежда гадно.

Ето как стоят нещата: Саймън означава „онзи, който чува“, а Спиър означава „онзи, който гледа“. Което означава, че на практика ми е писано да бъда любопитен.

Кал и две момичета от последния курс седят пред съблекалнята, облегнали гръб на стената и изпънали крака пред себе си. Той вдига очи към мен и се усмихва. Има наистина хубава, непринудена усмивка. Просто знаеш, че е от онези, които излизат добре на снимка. Все още ми е гадно заради това с Аби и Мартин, но мисля, че съм на път да се почувствам по-добре.

— Здрасти — казвам.

Момичетата ми се усмихват. Саша и Брияна са от момчетата на Фейгин, също като мен. Всъщност единственото от момчетата на Фейгин, играно от истинско момче, съм аз. Предполагам, че е, защото момичетата са по-дребни или изглеждат по-малки, или нещо такова. Не знам. Обаче е доста готино, защото означава, че съм най-високият на сцената по време на тези сцени. Което, ако трябва да съм откровен, не се случва толкова често.

— Как е, Саймън? — казва Кал.

— Ами добре. Хей, предполага ли се да правим нещо?

И в мига, в който го изричам, се изчервявам, защото от начина, по който го казах, тотално прозвуча така, сякаш му правя мръснишко предложение. Хей, Кал. Предполага ли се да се натискаме? Предполага ли се да правим умопомрачителен секс в съблекалнята?

А може би просто ставам параноик, защото Кал не забелязва нищо такова.

— Не, мисля, че госпожица Олбрайт има да довърши нещо и след това ще ни каже какво да правим.

— За мен е окей — казвам.

А после забелязвам краката им. Кракът на Саша се докосва лекичко до глезена на Кал. Един господ знае какво означава това.

Мисля, че съм готов този отвратителен ден най-сетне да свърши.

Естествено, когато госпожица Олбрайт ни разпуска, навън вали пороен дъжд и аз оставям голямо мокро петно с формата на задник върху тапицерията на колата си. Едва успявам да си избърша очилата, защото дрехите ми са подгизнали. И се сещам да запаля фаровете чак на половината път към къщи, което означава, че съм направо късметлия, задето досега не ме арестуваха.

Докато свивам надясно, за да вляза в нашия квартал, виждам колата на Леа, спряла на светофара и чакаща да завие наляво. Явно си е тръгнала от Ник. Махвам й, ала вали толкова силно, че е безсмислено. Чистачките препускат напред-назад, а в гърдите ми ляга някаква тежест. Не би трябвало да се дразня, когато Ник и Леа прекарват време без мен. Просто имам чувството, че стоя отвън.

Не през цялото време. Само понякога.

Но, да. Чувствам се незначителен. Ненавиждам това.