Беки Албъртали
С обич, Саймън (19)

19

Денят на Бъдни вечер е и усещам нещо странно.

Не лошо. Просто странно. Не знам как да го обясня. Не сме пропуснали никоя от традициите на семейство Спиър. Мама направи еленски фъшкии, известни още като „Орео“ трюфели. Коледната елха е напълно украсена, светлинките в нея — запалени. Вече изпълнихме песента на катеричките.

Обяд е, все още сме по пижами и всички сме в дневната, насядали пред различни лаптопи. Вероятно е малко ужасно, че имаме пет компютъра — Шейди Крийк е от тези предградия, но все пак. Тършуваме из фейсбук.

— Ти си, татко — казва Алис.

— Окей. Някой, посетил тропическа страна.

— Намерих го. — Мама завърта лаптопа си, така че да ни покаже нечии снимки. — Готово. Добре. Раздяла.

Всички се умълчаваме в продължение на няколко минути, преглеждайки фийда си във фейсбук. Най-сетне Нора го открива.

— Амбър Васерман — чете тя на глас. — Мислех, че те познавам. Явно съм грешала. Един ден ще погледнеш назад и ще осъзнаеш какво си захвърлил.

— Според мен това е загатната раздяла — казвам аз.

— Зачита се.

— Да, ама може да бъде изтълкувано буквално — не отстъпвам аз. — Може би просто му се сърди, че й е изхвърлил айфона.

— Саймънова логика — казва Алис. — Отхвърля се. Давай, фъстъче. Ти си на ред.

Баща ми измисли това със Саймъновата логика и явно никога няма да го надрасна. Означава да се залъгваш, без особено убедителни доводи.

— Добре — заявява Нора. — Обратното. Сладникава, отвратителна двойка.

Интересен избор, идващ от Нора, която на практика никога не говори за нищо, свързано с излизането по срещи.

— Да, намерих го — казвам. — Карис Сюарт. Толкова съм благодарна, че Джаксън Уайлдщайн е част от живота ми. Миналата нощ беше съвършена. Толкова те обичам, бейби. Намигващо личице.

— Гадост — казва Нора.

— Това твоята Карис ли е, братле?

— Нямам никаква Карис — отвръщам, ала знам какво ме пита Алис.

Миналата пролет излизах с Карис почти четири месеца. Макар че никоя от нашите нощи заедно не беше съвършена по този начин.

Странното е, че за първи път почти го разбирам. Странно е, противно е, а онова усмихнато личице накрая намеква за неща, които всички ние, останалите, изобщо не искаме да си представяме. Но, да. Може би съм започнал да се размеквам, обаче единственото, за което съм в състояние да мисля, е как напоследък Блу завършва имейлите си с думите „с обич“.

Предполагам, че мога да си представя как и ние имаме съвършени нощи. И вероятно и на мен ще ми се иска целият свят да научи за тях.

Опреснявам браузъра си.

— Добре. Аз съм наред. Някой от еврейски произход, който пише за Коледа.

Моето еврейско-епископално имейл гадже. Чудя се какво ли прави в този момент.

— Защо Ник никога не качва каквото и да било? — пита Нора.

Защото според Ник фейсбук е най-малкият общ знаменател на общуването. Макар да обича да говори как социалните медии са средство за създаване и реализиране на идентичност. Каквото и да означава това.

— Намерих го. Жана Голдщайн. Кинопрограми в едната ръка, меню за поръчка на храна по телефона в другата. Готова съм за утре. Весела Коледа на еврея.

— Коя с Жана Голдщайн? — пита мама.

Приятелка от колежа — обяснява Алис. — Добре. Нещо за адвокати. Разсейва се и аз осъзнавам, че телефонът й бръмчи. Извиняваше. Ей сега се връщам.

— Адвокати? Какво, по дяволите, Алис? — казва Нора. — Това безочливо дава предимство на татко.

— Знам. Съчувствам му — извиква Алис през рамо, преди да изчезне по стълбите. Здрасти — казва в слушалката.

Миг по-късно чуваме вратата на стаята й да се затваря.

— Намерих го! — Татко грейва. Обикновено никакъв го няма в тази игра, защото има около дванайсет приятели във фейсбук. Боб Ленински. Весели празници на вас и на семействата ви, от адвокатска кантора „Ленински и Уилис“.

— Браво, татко — казва Нора, а после ме поглежда. — Тя с кого говори?

— Идея си нямам — отвръщам.

* * *

Алис е на телефона в продължение на два часа. Случва се за първи път.

Тършуването из фейсбук постепенно замира. Нора се свива на дивана с лаптопа си, а родителите ни изчезват в стаята си. Изобщо не искам да си мисля какви ги вършат там. Не и след онова, което направиха бащата и мащехата на Блу. Бийбър скимти в коридора.

Телефонът ми избръмчава със съобщение от Леа: Пред вратата ти сме. Леа не обича да чука. Според мен се притеснява в присъствието на родители.

Отивам да й отворя. Бийбър се е изправил на задни крака и само дето не се опитва да я разцелува през прозорчето.

— Долу — казвам. — Ела, Бийб.

Улавям го за нашийника и отварям вратата. Навън е студено, но слънчево и Леа носи шапка с котешки уши. Ник стои малко неловко зад нея.

— Здрасти — казвам и дръпвам Бийбър настрани, за да им направя място да влязат.

— Всъщност мислехме да се поразходим — казва Леа.

Поглеждам я. Тонът й е някак особен.

— Окей — казвам. Само да се облека.

Все още съм в пижамата си с ретривъри.

Пет минути по-късно вече съм по дънки и суитшърт. Слагам каишката на Бийбър и излизаме.

— И какво, просто ви се прииска да се поразходим? — питам най-сетне.

Двамата се споглеждат.

— Аха — казва Ник.

Повдигам вежди насреща му и го чакам да каже още нещо, но той извръща очи.

— Как я караш, Саймън? — пита Леа с особен, мек глас.

Аз се заковавам на място. Едва сме излезли от алеята ни.

— Какво става?

— Нищо. — Тя си играе с помпоните, които висят от шапката й. Ник се взира в пътя. — Просто проверявам дали искаш да говорим.

— За какво? — питам.

Бийбър сяда пред Леа и вдига умоляващи очи към нея.

— Защо ме гледаш по този начин, сладкият ми? — пита тя и го погалва зад ушите. — Нямам бисквити.

— За какво искате да говорим? — питам отново.

Не се разхождаме. Стоим до бордюра и аз пристъпвам от крак на крак.

Леа и Ник отново се споглеждат и на мен ми просветва.

— О, господи. Станали сте гаджета.

— Какво? — Леа става яркочервена. — Не!

Поглеждам от Леа към Ник и отново към Леа.

— Не сте…

— Саймън. Не. Просто престани.

Леа не поглежда към Ник. Всъщност превила се е надве и е притиснала лице в муцуната на Бийбър.

— Окей, за какво тогава да говорим? — питам. — Какво става?

— Ъм — казва Ник.

Леа се изправя.

— Добре. Аз ще си вървя. Весела Коледа! Честита Ханука! Все тая.

Тя ми кима кратко и отсечено. След това отново се навежда и оставя кучето ми да я близне по устните. После си тръгва.

Двамата с Ник стоим там, потънали в мълчание. Той докосва палец с връхчетата на пръстите си.

— Ханука свърши — казва най-сетне.

— Какво става, Ник?

— Виж… не го мисли. — Въздъхва и се заглежда след отдалечаващата се фигура на Леа. — Паркирала е пред нас. Предполагам, трябва да й оставя минута, за да не излезе, че й вървя по петите.

— Защо не влезеш? — предлагам. — Нашите няма да имат нищо против. Алис си е вкъщи.

— Така ли? — Той поглежда към къщата ни. — Не знам. Мисля, че просто…

Обръща се към мен и изражението върху лицето му… Познавам Ник от четиригодишен. За първи път виждам това изражение.

— Слушай. — Слага ръка върху моята и аз свеждам поглед към нея. По-силно е от мен. Ник никога не ме докосва. — Хубава Коледа, Саймън! Наистина.

След което отдръпва ръката си, помахва ми и поема с тежка стъпка след Леа.

* * *

Традицията на семейство Спиър повелява, че на Бъдни вечер се ядат пържени филийки, по рецепта на баба ми: дебели филии хляб „Хала“^[1], оставени да престоят един ден, за да се напоят максимално с яйчената смес, изпържени в море от масло, в частично захлупени тигани. Когато баба ги прави, непрекъснато се суети над тях, мести капаците, обръща филийките (тя е страшно яка баба). Тези на татко никога не се получават чак толкова яйчени, но и неговите са страхотни.

Ядем ги на масата за вечеря, в сватбения порцелан на родителите ни, а мама поставя в средата й украсата, която изобразява сцената в яслата с бебето Исус и която бавно се върти, когато запазиш свещ под нея. Направо си е хипнотично. Алис приглушава осветлението, мама изважда салфетки от плат и всичко е адски изискано.

Странно обаче. Нямам чувството, че е Бъдни вечер. Липсва нещо и не знам какво е то.

Цяла седмица се чувствам по този начин и не го разбирам. Не знам защо тази година всичко е толкова различно. Може би защото Алис я нямаше. А може би е, защото прекарвам всяка минута, копнеейки за момче, което не иска да се срещнем на живо. Или което „не е готово“ да го направим. Но освен това е момче, което подписва имейлите си „с обич“. Не знам. Не знам.

В този момент единственото, което искам, е всичко отново да си бъде като на Коледа. Искам да си бъде както преди.

След вечеря родителите ми пускат „Наистина любов“ и се настаняват на двуместния фотьойл с Бийбър, вклинен между тях. Алис отново изчезва, за да говори по телефона. С Нора седим известно време в двата края на дивана и аз се взирам в светлинките на елхата. Ако присвия очи, всичко изглежда ярко и замъглено и почти успявам да уловя чувството, което си спомням. Само че е безсмислено. Така че си отивам в стаята, хвърлям се върху леглото и си пускам музика.

Три песни по-късно на вратата се почуква.

— Саймън?

Нора е.

— Какво?

Ъгх.

— Ще вляза.

Надигам се върху възглавниците и я стрелкам с леко гаден поглед. Тя обаче влиза и премества раницата ми от стола пред бюрото, след което сяда, свила крака пред себе си и обвила ръце около коленете си.

— Хей — казва.

— Какво искаш?

Поглежда ме през очилата си — вече си е свалила лещите. Прибрала е косата си на хлабава опашка и се е преоблякла в тениска на Уеслианския университет. Удивително е колко много започва да прилича на Алис.

— Трябва да ти покажа нещо — казва и като завърта стола към бюрото, понечва да отвори лаптопа ми.

— Ти майтапиш ли се?

Аз скачам. Сериозно. Наистина ли си мисли, че ще й дам свободен достъп до лаптопа си?

— Добре, все тая. Ти го направи.

Изключва го от контакта и плъзва стола по-близо до леглото, за да ми го подаде.

— Е, какво трябва да видя?

Тя прехапва устни и отново ме поглежда.

— Отвори тъмблр.

— Крийктайни?

Тя кима.

Запазил съм уеб страницата.

— Зарежда се — казвам. — Отвори се. Какво има?

— Може ли да седна с теб? — пита тя.

Вдигам очи към нея.

— На леглото?

— Аха.

— Ъм, добре.

Покатерва се до мен и поглежда към екрана.

— Слез надолу.

Правя го. А после спирам.

Нора се обръща, за да ме погледне.

Мили боже.

— Добре ли си? — пита тя меко. — Съжалявам, Сай. Просто си помислих, че би искал да знаеш. Предполагам, че не си го написал ти.

Поклащам бавно глава.

— Не, не съм.

24.12, 10:15

Отворена покана от Саймън Спиър към всички момчета

Скъпи момчета от „Крийкууд“,

С това послание обявявам пред всички, че съм във висша степен гей и приемам предложения. Всеки, който се интересува, може да се свърже директно с мен, за да се уговорим за анален секс в задника. Или свирки. Само да не ме оставите със сини топки. Кандидатури на момичета няма да бъдат разглеждани. Това е всичко.

— Вече го докладвах — казва Нора. — Ще го свалят.

— Обаче хората вече са го видели.

— Не знам. — Тя замълчава за миг. — Кой би качил нещо такова?

— Някой, който не знае, че „анален секс в задника“ е тавтология.

— Ама че гадост — казва тя.

Искам да кажа, знам кой го е качил. И предполагам, трябва да съм благодарен, че не е качил някой от проклетите скрийншотове. Обаче, честна дума, този шибан, подмолен намек за Блу го прави най-гигантския задник, живял някога.

Господи, ами ако Блу го види?

Затварям лаптопа и го оставям върху стола. След това отмятам глава назад, а Нора отново се обляга на таблата. Минутите текат.

— Вярно е — казвам най-сетне. Не я поглеждам. И двамата се взираме в тавана. — Аз съм гей.

— Досетих се.

Сега вече я поглеждам.

— Наистина ли?

— По реакцията ти. Не знам. — Тя примигва. — Е, какво ще направиш?

— Ще изчакам да го свалят от сайта. Какво бих могъл да направя?

— Но ще кажеш ли на другите?

— Мисля, че Ник и Леа вече са го прочели — казвам бавно.

Нора свива рамене.

— Би могъл да го отречеш.

— Няма да го отрека. Не се срамувам от това.

— Добре, не знам. Досега не си казал нищо.

Господи. Сериозно?

Надигам се и сядам.

— Нямаш си шибана представа за какво говориш.

— Съжалявам! Господи, Саймън. Просто се опитвам да… — Поглежда ме. — Имам предвид, очевидно не е нещо, от което да се срамуваш. Знаеш го, нали? И мисля, че повечето хора няма да имат проблем.

— Нямам представа какво мислят другите за това.

Тя замълчава за миг.

— Ще кажеш ли на мама и татко? И Алис?

— Не знам. — Въздъхвам. — Не знам.

— Телефонът ти не спира да бръмчи — казва Нора и ми го подава.

Имам пет съобщения от Аби.

Саймън, добре ли си?

Обади ми се, когато можеш, ок?

ОК. Не знам как да го кажа, но трябва да отвориш тъмблр. Обичам те.

Искам да знаеш, че не съм казала на никого. Никога не бих казала на когото и да било. Обичам те, ок?

Обади ми се?

* * *

И ето че е Коледа. Всяка година се събуждах в четири сутринта, обзет от неудържима алчност. Нямаше значение колко старателно бях тършувал за улики… а изобщо не се съмнявайте, бях невероятно старателен. Обаче Дядо Коледа беше същински нинджа. Винаги успяваше да ме изненада.

Е, тази година май получих най-голямата коледна изненада в живота си. Весела шибана Коледа и на теб, Мартин.

В седем и половина слизам на долния етаж, а вътрешностите ми се гърчат. Светлините все още са угасени, но лъчите на утринното слънце нахлуват през прозорците в хола, а лампичките в елхата са запалени. Пет претъпкани коледни чорапа са подпрени върху възглавниците на дивана, прекалено тежки за полицата над камината. Буден е единствено Бийбър. Извеждам го навън, за да се изпишка набързо, и му давам закуската, после двамата се излягаме на дивана и чакаме.

Знам, че в момента Блу е на църква с майка си, чичо си и братовчедите си. Били са на църква и снощи. На практика през последните два дни той е бил на църква повече, отколкото аз през целия си живот.

Интересно. Не мислех, че ще бъде кой знае колко важно. Обаче май бих предпочел да съм на църква, отколкото тук, канещ се да направя онова, което се каня да направя.

Докато стане девет, всички вече са будни, кафето се вари и ние закусваме с курабии. Алис и Нора четат нещо на телефоните си. Наливам си кафе и изсипвам в чашата лавина от захар. Мама ме гледа как го разбърквам.

— Не знаех, че пиеш кафе.

Добре, точно това. Прави го всеки път. И двамата го правят. Напъхват ме в кутия и всеки път когато се опитам да повдигна капака, те го затварят със замах. Сякаш нищо в мен не може да се промени.

— Е, пия.

— Добре. — Тя вдига отбранително ръце. — Няма проблем, Сай. Просто е различно. Опитвам се да не изоставам от теб.

Ако това, че пия кафе, й се струва голяма новина, значи, ни предстои забележителна сутрин.

Насочваме вниманието си към купчината подаръци. Блу ми каза, че в неговото семейство подаръците се отварят един по един и братовчедите и всички останали седят наоколо и гледат как на всеки му идва редът. След известно време правят почивка и обядват или нещо такова. Страшно културно. Отнема им целия следобед да разчистят под коледната елха.

В семейство Спиър изобщо не е така. Алис прикляква под елхата и започва да раздава наляво и надясно пакети и пликчета, и всички говорят един през друг.

— Калъф за киндъл? Ама аз нямам…

— Отвори другия, миличка.

— Хей, кафе от „Аурора“!

— Не, обратно, фъстъче. Всички в университета ги носят.

След двайсетина минути изглежда така, сякаш в дневната е бил взривен магазин за канцеларски материали. Седя на пода, облегнат на дивана, и навивам кабела на новите си слушалки около пръстите си. Бийбър е затиснал една панделка между лапите си и я гризе, и подръпва, всички са се опънали върху най-различни мебели.

Очевидно това е моят момент.

Макар че, ако този миг наистина ми принадлежеше, това нямаше да се случва. Не и сега, имам предвид. Още не.

— Хей. Трябва да ви кажа нещо.

Опитвам се да звуча небрежно, но гласът ми гъгне. Нора ме поглежда и ми отправя мъничка, бърза усмивка и стомахът ми прави салто.

— Какво има? — пита мама и се поизправя.

Не знам как го нравят хората. Как го е направил Блу. Три думички. Три проклети думички и ето че вече не съм същият Саймън. Закрил съм устата си с ръка и се взирам напред.

Не знам защо си мислех, че ще бъде лесно.

— Знам какво е — казва татко. — Нека отгатна. Ти си гей. Някое момиче е забременяло от теб. Ти си бременен.

— Татко, престани — обажда се Алис.

Затварям очи.

— Бременен съм — заявявам.

— Така си и мислех, хлапе — казва татко. — Направо сияеш.

Поглеждам го право в очите.

— Сериозно обаче. Аз съм гей.

Три думи.

За миг всички мълчат.

А после мама казва:

— Миличък. Това е… господи, това е… благодаря ти, че ни каза.

А после Алис казва:

— Леле, братле. Браво на теб.

А татко казва:

— Гей, а?

А мама казва:

— Е, разкажи ми със свои думи. — Това е една от любимите й психоложки реплики. Поглеждам я и свивам рамене. — Гордеем се с теб — добавя тя.

А после татко се ухилва и пита:

— Е, коя от тях го направи?

— Направи какво?

— Коя те отказа от жените. Онази с веждите, с грима или с обратната захапка?

— Татко, това е толкова обидно — казва Алис.

— Какво? Просто разведрявам атмосферата.

Е, това е, общо взето, каквото очаквах. Мама иска да знае за чувствата ми, татко го обръща на шега, Алис става социално ангажирана, а Нора си мълчи. Може да се каже, че има нещо успокояващо в предвидимостта, а моето семейство е повече от предвидимо.

Само че точно сега съм толкова изтощен и нещастен. Мислех, че ще се почувствам така, сякаш от плещите ми е паднал товар. Само че усещането е както всичко останало през тази седмица. Странно, неестествено и сюрреалистично.

* * *

— Е, на това му се казва новина, братле — заявява Алис, последвайки ме в стаята.

Затваря вратата зад себе си и се настанява по турски в долния край на леглото ми.

— Ъгх — казвам и рухвам по лице върху възглавниците.

— Хей. — Тя се навежда настрани, така че тялото й да бъде на едно ниво с моето. — Всичко е наред. Няма за какво да се сдухваш.

Не й обръщам внимание.

— Няма да си тръгна, братле. Защото ти просто ще си стоиш тук и ще се сдухваш. Ще си пуснеш онази плейлиста. Как се казваше?

— Великата депресия — измърморвам.

Пълна е с Елиът Смит, Ник Дрейк и „Смитс“. Вече съм я заредил.

— Аха. Великата депресия. Онази щура веселба. Как ли пък не.

— Защо си тук?

— Защото съм по-голямата ти сестра и ти имаш нужда от мен.

— Имам нужда да остана сам.

— Как ли пък не. Говори с мен, братле!! — Плъзва се по-близо, намествайки се между тялото ми и стената. — Това е вълнуващо. Можем да си говорим за мъже.

— Окей. — Надигам се и сядам. — Разкажи ми за гаджето си.

— Я чакай малко. Какво?

Поглеждам я.

— Телефонните обаждания. Това, че изчезваш в стаята си и те няма в продължение на часове. Хайде де.

— Мислех, че обсъждаме твоя любовен живот.

Тя се изчервява.

— Значи, аз правя сцена и се разкривам, и трябва да слушам как всички го обсъждат неловко пред мен. Навръх Коледа. А ти не искаш дори да си признаеш, че имаш приятел?

Тя замълчава за миг и аз знам, че съм победил. После въздъхва.

— Откъде знаеш, че не е приятелка?

— Приятелка ли е?

— Не — казва тя най-сетне и се обляга на стената. — Момче е.

— Как се казва?

— Тео.

— Във фейсбук ли е?

— Да.

Отварям фейсбук на телефона си и започвам да преглеждам списъка с приятелите й.

— Господи. Просто сири — казва тя. — Саймън, сериозно. Спри.

— Защо?

— Защото точно затова не исках да ви кажа. Знаех си, че ще го направите.

— Какво ще направим?

— Ще задавате цял куп въпроси. Ще го шпионирате онлайн. Ще подхвърляте шегички за това, че не обича пай или че има брада, или нещо такова.

— Има брада?

— Саймън.

— Извинявай.

Оставям телефона върху нощното шкафче. Разбирам я. Всъщност наистина я разбирам.

Умълчаваме се за миг.

— Ще им кажа — проговаря тя най-сетне.

— Ти си решаваш.

— Не, имаш право. Не се опитвам да бъда… и аз не знам. — Отново въздъхва. — В смисъл, ако на теб ти стискаше да им кажеш, че си гей, аз би трябвало…

— Би трябвало да ти стиска да се разкриеш като хетеро.

Тя се усмихва.

— Нещо такова. Забавен си, братле.

— Опитвам се.