Беки Албъртали
С обич, Саймън (29)

29

В понеделник е Денят на Мартин Лутър Кинг, така че сме на училище чак във вторник. Когато пристигам. Аби ме чака пред шкафчето ми.

— Къде беше? Цял уикенд ти пращам съобщения. Добре ли си?

— Добре съм — казвам, разтърквайки очи.

— Страшно се притеснявах за теб. Когато майка ти излезе… майка ти си е направо страшна. Мислех си, че ще ме накара да духна в дрегер или нещо такова.

Господи.

— Съжалявам. Адски са стриктни, когато става дума за шофиране.

Аби отстъпва настрани и аз въвеждам комбинацията на шкафчето си.

— Не, няма нищо — казва. — Просто ми беше гадно да те зарежем така. А после, когато цял уикенд не чух нищо от теб…

Отварям вратичката.

— Взеха ми телефона. И компютъра. И съм наказан за две седмици. — Ровичкам из шкафчето, за да намеря тетрадката си по френски. — Така че, да.

Лицето на Аби посърва.

— Ами пиесата?

— О, няма проблем за нея. Няма да ми пречат за това.

Бутам вратичката на шкафчето и механизмът изщраква глухо.

— Ами добре — казва тя. — Обаче толкова съжалявам. Аз съм виновна за всичко.

— За какво си виновна? — пита Ник и тръгва заедно с нас към кабинета по английски.

— Саймън е наказан — обяснява тя.

— Не си виновна за нищо. Аз съм този, който се напи, а после отиде да го навре в очите на родителите си.

— Не беше най-добрият ти ход — отбелязва Ник.

Аз го поглеждам. Нещо е различно, но не съм сигурен какво точно.

А после изведнъж ми просветва — ръцете. Двамата се държат за ръце. Вдигам рязко глава, за да ги погледна, и те се усмихват смутено. Ник свива рамене.

— Я виж ти — казвам. — Май все пак не съм ви липсвал чак толкова в петък вечерта, а?

— Не особено — потвърждава Ник, а Аби заравя глава в рамото му.

* * *

Измъквам подробностите от Аби по време на разговора по групички в часа по френски.

— Е, как стана? Кажи ми всичко. C’etait un surprise — добавям, когато мадам Блан се приближава до нас.

— C’etait une surprise, Саймън. Le feminin^[1].

Как да не обичаш учителите по френски. Правят такъв голям въпрос от родовете на думите, но винаги произнасят името ми като Симон.

— Ъ, nous etions… — Аби се усмихва на мадам Блан и я изчаква да се отдалечи. — Ами да, оставихме те у вас и аз бях разстроена, защото майка ти изглеждаше страшно ядосана и не исках да си мисли, че съм от онези, които пият и след това карат.

— Не би ти позволила да шофираш до вас, ако го мислеше.

— Е, да. Не знам. Както и да е. Тръгнахме си, но известно време останахме паркирали на алеята пред Ник, в случай че успееш да убедиш родителите ти отново да излезеш.

— Да, съжалявам. Никакъв шанс.

— О, знам — казва тя. — Просто се чувствах особено да си тръгнем без теб. Пратихме ти съобщение и почакахме известно време.

— Съжалявам — повтарям.

— Не, няма нищо — казва Аби, а после се усмихва широко. — C’etait magnifique.^[2]

* * *

Обядът е страхотен, защото през дългия уикенд Морган и Брам са имали рождени дни, а Леа страшно държи всеки да получи своя собствена гигантска торта. Което означава две торти, и двете — шоколадови.

Само дето не знам кой е донесъл тортите днес, защото Леа изобщо не се появява за обяд. И като се замисля сега, не беше и в часовете по английски и френски.

Бръквам автоматично в задния си джоб, но после си спомням, че телефонът ми е под арест. Така че се привеждам към Ана, която си е сложила две парти шапчици и нагъва купчинка захарна глазура.

— Хей, къде е Леа?

— Ъм — казва тя, без да среща очите ми. — Тук е.

— В училище?

Ана свива рамене.

Опитвам се да не се тревожа за това, но цял ден не я виждам, не я виждам и на следващия ден. Само дето Ана твърди, че е тук. И колата й е на паркинга в седем часа, когато най-сетне излизаме от репетиция, което прави всичко още по-странно. Не съм сигурен какво става.

Просто искам да се свържем. Може би имам непрочетени съобщения от нея на телефона си, за които дори не знам.

Или пък не. Нямам представа. Отвратително е.

Ала в четвъртък следобед, в малкия промеждутък между училище и репетиция, най-сетне я зървам да излиза от тоалетната до преддверието.

— Леа! — Втурвам се към нея и я прегръщам. — Къде беше?

Тя настръхва в ръцете ми.

Аз отстъпвам назад.

— Ъм, всичко наред ли е?

Очите й, когато ме поглежда, режат като остриета.

— Не искам да говоря с теб — заявява и подръпва тениската си надолу, след което скръства ръце на гърдите си.

— Какво? Леа, какво се е случило?

— Ти ми кажи — отвръща тя. — Как беше в петък? Добре ли си прекарахте с Ник и Аби?

За миг се възцарява тишина.

— Не знам какво очакваш да кажа. Имам предвид, съжалявам.

— Звучиш наистина съсипан.

Две първокурснички минават покрай нас, гонейки се и пищейки, и се блъскат във вратата. Ние замълчаваме за миг.

— Е, наистина съжалявам — повтарям, когато вратата се затваря зад тях. — Ако става дума за Ник и Аби, не знам какво да ти кажа.

— Да, всичко се върти около Ник и Аби. Така де… — Тя се смее и поклаща глава. — Все тая.

— Е, какво? Искаш ли да говорим за това, или искаш просто да бъдеш адски саркастична и да не ми кажеш какво става? Защото, ако само ще ми се смееш, сериозно, нареди се на опашката.

— Страхотно — отвръща тя. — Поздрави най-добрата си приятелка от мен.

— Леа. — Аз се обръщам. — Моля те. Просто спри.

Тя поклаща лекичко глава, свила е устни и примигва учестено.

— Имам предвид, няма проблем. Ала следващия път, когато решите да излезете без мен, ми изпратете есемес със снимки или нещо такова. Просто за да мога да се преструвам, че все още имам приятели.

Разнася се звук като от преглътнато изхлипване, тя минава покрай мен и изскача навън. През цялата репетиция този хлип не спира да отеква в главата ми.