Беки Албъртали
С обич, Саймън (32)

32

Изпращам го и се опитвам да не мисля за това, но през целия път до училище съм като на тръни и не ме свърта на едно място. Да надуя Суфян Стивънс до дупка, изобщо не помага, което вероятно е причината хората да не надуват Суфян Стивънс до дупка. Стомахът ми е стегнат на топка.

Първо си обличам костюма наопаки, след което си търся лещите в продължение на десет минути, преди да си спомня, че вече съм си ги сложил. Постигам Мартинови нива на нервност. Брияна едва успява да ми сложи очна линия. И в цялата тази суматоха и насърчителни думи, и първи ноти на увертюрата умът ми е зациклил на едно: Блу, Блу, Блу.

Не знам как успявам да изкарам представлението, честна дума, не си спомням и половината.

След края му на сцената излизат цяла тумба хора, които се прегръщат и благодарят на публиката и на сценичните помощници, и на оркестъра. Всички от последния курс получават рози, Кал получава цял букет, а този на госпожица Олбрайт бие всички рекорди. Баща ми го нарича Голямото неделно матине на сълзите, което много бързо вдъхнови Неизбежния неделен голф конфликт. Изобщо не мога да го виня.

После обаче си спомням как госпожица Олбрайт се зарече да превърне в мисията на живота си онези типове да бъдат временно изключени. И колко ядосана и решителна изглеждаше, докато тръсваше наръчника върху стола зад кулисите.

Ще ми се да й бях подарил друг букет или картичка, или, знам ли, диадема, или нещо. Не знам. Нещо само от мен.

А после трябва отново да се облечем. И да разглобим декорите от сцената. Всичко отнема цяла вечност. Никога не нося часовник, но непрекъснато си вадя телефона и проверявам колко е часът. 17:24. 17:31. 17:40. Всяка частица от мен се гърчи и премята, и крещи от нетърпение.

В шест часа си тръгвам. Просто излизам през вратата. Навън е толкова топло. Имам предвид, топло за януари. Ще ми се да не се вълнувах толкова, защото кой, по дяволите, знае какво си мисли Блу и кой, по дяволите, знае в какво разочарование в бъдеще се вкарвам. Но то е по-силно от мен. Просто имам добро предчувствие.

Думите на татко отекват в главата ми. Страшно си смел, хлапе.

Може би съм.

Панаирът на практика е партито на трупата ни и всички ще отидат от училище право в мола. Всички, освен мен. Аз завивам наляво на светофара и подкарвам към нас. Защото не ме е грижа, че е януари. Искам тениската.

Тя е под възглавницата ми, мека и бяла, и грижливо сгъната, с червените и черните си завъртулки и снимката на Елиът отпред. Черно-бяла, с изключение на ръката му. Обличам я бързо и грабвам една жилетка, която да си метна отгоре. Вече трябва здравата да побързам, за да успея да стигна в шест и половина.

Обаче между лопатките на раменете ми има нещо твърдо и бодящо, точно там, където никога не можеш да се почешеш. Пъхам ръка под ръба и я плъзвам нагоре. За плата отвътре е залепен лист хартия. Хващам го и го измъквам.

Още една бележка върху синьо-зелена хартия, която започва с послепис. Пръстите ми треперят, докато я чета.

П.П. Обичам начина, по който се усмихваш, сякаш не си даваш сметка, че го правиш. Обичам вечно разрошената ти коса. Обичам начина, по който задържаш погледа на другия миг по-дълго, отколкото е нужно. И обичам лунно сивите ти очи. Така че, ако си мислиш, че не ме привличаш, Саймън, значи, не си с всичкия си.

А отдолу е написал телефонния си номер.

От едно място под стомаха ми тръгва изтръпване — болезнено и прекрасно, и почти непоносимо. Никога не съм си давал толкова ясно сметка за пулса си. Блу и неговият вертикален почерк, и думата „обичам“, повторена отново и отново.

Да не споменаваме това, че бих могъл да му се обадя още сега и да разбера кой е.

Мисля обаче, че няма да се обадя. Още не. Защото той като нищо ме чака. Наистина. От плът и кръв. Което означава, че трябва да отида до мола.

* * *

Докато стигна, е станало почти седем и направо ми иде да се сритам, задето толкова закъснях. Вече е тъмно, но панаирът е ярко осветен, шумен и оживен. Страшно обичам тези импровизирани панаири. Обичам това, че един паркинг през януари може да се превърне в Кони Айлънд през лятото. Виждам Кал и Брияна, и още няколко от последния курс, които чакат на опашка за билети, така че се отправям към тях.

Притеснявам се, че е прекалено тъмно. И се притеснявам, разбира се, че Блу е дошъл и си е отишъл. Ала няма как да знам, когато нямам представа кого търся.

Купуваме си цял куп билети, след което се возим на всички атракции. Има виенско колело, въртележка с кончета, блъскащи се колички и люлки на синджири. Сгъваме крака и се возим и на детското влакче. А после всички си вземаме топъл шоколад и го изпиваме, седнали на бордюра до сергията.

Взирам се във всички наоколо и всеки път щом някой погледне надолу и срещне очите ми, сърцето ми забива като обезумяло.

Забелязвам Аби и Ник, седнали пред сергиите с игри. Държат се за ръце и ядат пуканки. В краката на Ник има цял куп плюшени играчки.

— По никакъв начин не е спечелил всичко това за теб — казвам на Аби.

Притеснявам се, докато се приближавам. Не съм сигурен дали си говорим.

Тя обаче ми се усмихва.

— Как ли пък не. Аз ги спечелих за него.

— Онова с щипката — обяснява Ник. — Страшно я бива. Мисля, че мами.

Той я смушква в ребрата.

— Повтаряй си го, щом искаш — казва Аби.

Аз се смея, чувствайки се малко притеснено.

— Седни при нас — казва тя.

— Сигурна ли си?

— Аха. — Тя се премества малко по-близо до Ник, за да ми направи място. А после отпуска глава на рамото ми за миг и прошепва: — Извинявай, Саймън.

— Ти майтапиш ли се? Аз съжалявам. Толкова много съжалявам.

— Е, имах време да помисля и реших, че да бъдеш изнудван, определено е смекчаващо вината обстоятелство.

— Така ли?

— Аха. И защото не мога да съм ядосана, когато не съм на себе си от щастие.

Не виждам лицето на Ник, но той докосва обувката й с върха на гуменката си. И те като че ли идват още по-близо един до друг.

— Ще бъдете от двойките, от които на човек му се доповръщва, нали?

— Вероятно — отвръща Ник.

Аби ме поглежда и казва:

— Е, това ли е тениската?

— Какво?

Усещам, че се изчервявам.

— Тениската, заради която господин Самото пиянство ме накара да прекося целия град.

— О. Да.

— Предполагам, че зад нея се крие някаква история.

Свивам рамене.

— Има ли нещо общо с типа, когото търсиш? — пита Аби. — Става дума за някакъв тип, нали?

Едва не се задавям.

— Типа, когото търся?

— Саймън. — Тя слага длан върху ръката ми. — Очевидно търсиш някого. Очите ти шарят навсякъде.

— Хмпф.

Заравям лице в ръцете си.

— Нали знаеш, че е нормално да бъдеш романтичен — казва тя.

— Не съм романтичен.

— Аха. — Аби се смее. — Забравих. Двамата с Ник сте такива циници.

— Я чакай, аз пък какво направих? — пита Ник.

Аби се притиска в него, но гледа към мен.

— Е, надявам се да го намериш, окей?

* * *

Ала вече е осем и половина и все още не съм го намерил. Или той не ме е намерил. Не знам какво да мисля.

Харесва ме. Това казва бележката. Само че тя е написана преди две седмици. И това почти ме убива. Две седмици, през които тениската е била под възглавницата ми, а аз и представа си нямах какво се крие в нея. И знам, че вече съм го казвал, обаче аз съм колосален идиот.

Така де, за две седмици може да си е променил мнението за мен.

Панаирът затваря след половин час и всичките ми приятели са си тръгнали. Аз също трябва да го направя. Но все още имам няколко билета, така че профуквам повечето по разни игри и запазвам последния за Тилт-А-Уърл. Предполагам, че това е последното място, където ще открия Блу, така че цяла вечер го избягвам.

Няма никаква опашка, така че се качвам направо. Тилт-А-Уърл представлява метални кабинки със сводест таван и метално колело в средата, с чиято помощ можеш да накараш кабинката да се завърти. Цялото устройство също се върти и смисълът е да ти се завие свят. Или пък да си изпразниш главата.

Сам съм в кабинката, пристегнал колана си толкова здраво, колкото ми е възможно. Две момичета се пъхват в съседната кабинка и служителят се приближава, за да затвори вратичката. Почти всички кабинки са празни. Облягам се назад и затварям очи.

А после някой се плъзва до мен.

— Може ли да седна тук? — пита и аз отварям рязко очи.

Сладкия Брам Грийнфийлд, с меките очи и футболните прасци.

Разхлабвам колана, за да го пусна да седне. И му се усмихвам. Невъзможно е да не го направя.

— Харесва ми тениската ти — казва.

Изглежда нервен.

— Благодаря. Елиът Смит.

Служителят се пресяга над нас и пуска пречката, която ни заключва вътре.

— Знам — казва Брам.

В гласа му усещам нещо. Обръщам се бавно към него и очите му са големи, кафяви и широко отворени.

Възцарява се пауза. Все още се гледаме. В стомаха ми сякаш има опъната до краен предел пружина.

— Ти си — казвам.

— Знам, че закъснях.

Механизмът се разклаща, разнася се стържещ звук и се надига музика. Някой изписква, а после се разсмива и Тилт-А-Уърл се събужда за живот.

* * *

Брам е стиснал очи, забил брадичка в гърдите си. Не проронва нито дума. Запушил е носа и устата си с ръка. Аз се опитвам да удържа металното колело с две ръце, но то непрекъснато ми се изплъзва.

— Извинявай — казва Брам, когато най-сетне спираме; гласът му е изтънял, очите му все още са затворени.

— Няма нищо. Добре ли си?

Той кима и изпуска дъха си.

— Да. Ще бъда.

Слизаме от въртележката и отиваме до бордюра. Той се навежда и слага глава между коленете си. Аз сядам до него; неспокоен съм и се чувствам неловко и мъничко пиян.

— Току-що прочетох имейла ти — казва той. — Сигурен бях, че ще те изпусна.

— Не мога да повярвам, че си ти.

— Аз съм. — Той отваря очи. — Наистина ли не знаеше?

— И представа си нямах.

Взирам се изучаващо R профила му. Устните му се докосват едва-едва, сякаш и най-лекият допир ще ги накара да се разтворят. Ушите му са мъничко големи и на скулата му има две лунички. А миглите му са по-дълги, отколкото съм забелязал досега.

Обръща се към мен и аз отмествам бързо очи.

— Мислех, че е толкова очевидно.

Поклащам глава.

Той се взира пред себе си.

— Мисля, че исках да знаеш.

— Тогава защо просто не ми каза?

— Защото… — Гласът му потреперва и аз до болка копнея да го докосна. Честна дума, никога в живота си не съм искал нещо толкова отчаяно. — Защото, ако искаше да съм аз, мисля, че щеше да се досетиш.

Не знам какво да отговоря на това. Не знам дали е вярно, или не.

— Но ти не ми даде никакви улики — казвам най-сетне.

— Напротив. — Той се усмихва. — Имейл адресът ми.

— Bluegreen118.

— Брам Луис Грийнфийлд. Рожденият ми ден.

— Исусе. Аз съм идиот.

— Не, не си — меко казва той.

Само че съм. Аз съм идиот. Исках да бъде Кал. И вероятно просто предположих, че Блу е бял. От което ми се приисква да се прасна. Бял не би трябвало да е позицията по подразбиране повече, отколкото и хетеро. Дори не би трябвало да има позиция по подразбиране.

— Съжалявам — казвам.

— За какво?

— Задето не се досетих.

— Би било ужасно несправедливо да очаквам да го направиш.

— Ти се досети, че съм аз.

— Е, да. — Той свежда поглед. — Досетих се доста отдавна. Само дето си мислех, че може би просто виждам онова, което ми се иска.

Вижда онова, което му се иска.

Според мен това означава, че Брам е искал да бъда аз.

Нещо в стомаха ми се свива, мозъкът ми е замаян. Прокашлям се.

— Предполагам, че трябваше да си замълча за това кой е учителят ми по английски.

— Не би помогнало.

— Не?

Той се усмихва лекичко и се извръща.

— Ами ти, общо взето, говориш така, както пишеш.

— Как ли пък не.

Вече здравата съм се ухилил.

В далечината започват да затварят атракциите и да гасят светлините. Има нещо красиво и мистериозно в едно притъмняло, неподвижно виенско колело. Отвъд панаира осветлението на магазините в мола угасва. Знам, че родителите ми ме очакват у нас.

Само че се плъзвам по-близо до Брам, докато ръцете ни почти се докосват, и усещам как той потръпва едва-едва. Кутретата ни са само на няколко сантиметра разстояние и между тях сякаш протича невидимо електричество.

— Как така обаче си президент? — питам.

— Какво?

— Името на бивш президент.

— А. Ейбрахам.

— Ооо.

Умълчаваме се за миг.

— И не мога да повярвам, че се вози на Тилт-А-Уърл заради мен.

— Явно наистина те харесвам — казва той.

Така че аз се навеждам към него и сърцето ми е в гърлото.

— Искам да те хвана за ръка — казвам тихо.

— Ами направи го — казва той.

И аз го правя.