Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (8)

21 април 1945 г.

„Започва последното действие.“

(Ерих Кемпка, личен шофьор на Хитлер)

Руските танкове вече са само на няколко километра от Берлин. Столицата е под тройна съветска заплаха: от север, от изток и от юг. Затова пък от запад градът още не е атакуван. Англо-американското настъпление закъснява и техните първи части се намират на 500 километра от берлинските предградия. Хитлер се възползва от това, за да прехвърли своите войски от западния фронт срещу руснаците.

Но това не прави положението по-малко катастрофално. Съветските снаряди вече падат в градините на Канцеларията. Шрапнелите избиват прозорците на хитлеристкия дворец, набраздяват мраморните стени, сякаш са от картон, и ударите им отекват чак в подземните укрития. Обкръжението на фюрера отново го умолява да бягат. Още има време. Летището Гатов югозападно от Берлин все още е достъпно. Ханс Баур, личният пилот на Хитлер, пребивава в бункера от няколко седмици, готов да евакуира фюрера във всеки момент. Няколко самолета са специално подготвени и чакат само зелена светлина, за да излетят. Борман, най-верният от верните, секретарят на Хитлер, също настоява за незабавно заминаване. Предишната вечер дори по своя инициатива е ускорил прехвърлянето на берлинската главна квартира към Оберзалцберг.

Надеждите отново угасват с решението на Хитлер да заповяда контраатака. Той разчита за успеха й на генерала от СС Щайнер, военен със силен характер и загрубяло лице от две години битки на руския фронт. На него се пада тежката задача да попречи на пълното обкръжаване на Берлин. На Щайнер не му липсват козове, за да успее. Хитлер прегрупира под негово командване хиляди опитни и добре въоръжени хора в нова армия, която нарича Armeeabteilung Steiner (Армейска група Щайнер). Фюрерът е уверен, че неговите ударни части могат да пречупят настъплението на Червената армия. Както и през 1940 г., при битката за Франция, Хитлер ще покаже на онези господа от Вермахта как се води война. Но за пет години нещата са се променили. Германските сили са разбити и съществуват само в автократските бълнувания на Хитлер. Частите, които би трябвало да се присъединят към армията на Щайнер, са виртуални. Заличени са във вихъра на сраженията или са блокирани от съветските части и не могат да се придвижат към Щайнер.

Хитлер отказва да види това. А обкръжението му не смее да го опровергае. Така или иначе фюрерът решава да остане възможно най-близо до битката, т.е. в своя бункер. Не може и дума да става да напусне Берлин в разгара на сраженията. Все пак той се съгласява личните му вещи и военните архиви да бъдат прехвърлени на сигурно място в „алпийската крепост“. Същевременно заявява, че онези, които искат да си тръгнат, са свободни да го направят. Тази новина се разпространява бързо из двата бункера и отприщва паника. Кандидатите за заминаване знаят, че няколкото все още здрави четиримоторни „Кондора“ и тримоторни „Юнкерса“ не могат да поберат всички. Съставен е списък на щастливите избраници. Стига се едва ли не до бой за попадането в него. „Всички искаха да си тръгнат. Непрекъснато идваха да се запишат хора, които трябвало непременно да отидат в Оберзалцберг под претекст, че семействата им са в Бавария, че произхождат от тази област, че искат да я отбраняват на място и т.н. В действителност желанието им бе да избягат от Берлин възможно най-бързо.“^[1]

Всички самолети стигат до целта си. Всички освен един. Онзи, пренасящ личната документация на Хитлер, е свален от американската авиация.

Шансът окончателно е изоставил нацисткия вожд.