Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (20)

Глава I

Москва, декември 2016 г.

Близостта на Червения площад се усеща. Новогодишна украса от множество гирлянди обгръща гората от малки къщички в руски фолклорен стил. Московчани в пъстри топли якета вървят в плътен поток между магазинчетата. Бързат със смях по дългата пешеходна улица „Николская“ към карминовите крепостни стени на Кремъл. Зиморничавите или не толкова дебело облечените намират оазис от топлина, щом влязат през някоя от внушителните порти в ГУМ, историческия търговски център на Москва. Невъзможно е да не бъде забелязан този презокеански кораб от камък и стъкло точно срещу мавзолея на Ленин. Храмът на буржоазната хиперконсумация е пълна противоположност на зловещия саркофаг от тъмен мрамор на вожда на руската революция. Сякаш за да се присмее още по-добре на стария Владимир Илич, ГУМ е накичен за празниците с хиляди светлини, а приказните му витрини преливат от луксозни западни марки. Няколко чуждестранни туристи, доволни от отоплителните качества на ушанките си, предизвикват полярния вятър. Сякаш учудени от собствената си издръжливост на студ, те се снимат, като вдигат мобилните си телефони на крехки телескопични пръчки. Скоро е Нова година.

Нашият подарък ни очаква на другия край на туристическия квартал.

Ето ме отново на руска земя. След като Лана ми се обади миналата седмица, се реших. „Уредено е — съобщи ми тя, — получих зелена светлина, вземи първия полет Париж-Москва.“ Затова сега двамата с Лана се срещаме в самия център, близо до Кремъл.

Значимостта на подаръка още не ни е известна, докато си пробиваме път през тълпата по улица „Николская“.

Сумракът на руските зимни дни прави ухапванията на студа още по-остри, макар че при минус 15 градуса времето си остава приемливо за московчани. Появата на автомобили със синеещи фарове ни подсказва, че пешеходната част на улицата свършва. Озоваваме се на монументален площад от онези, които руснаците умеят толкова добре да създават. В средата му има покрита със сняг ниска могила. По-нататък, отвъд нея, се издига пастелно оранжево здание в италиански стил. Строгостта на архитектурата без декоративни излишества му придава незабавно разпознаваем официален статут. Ето го значи прочутия Лубянски площад с печално известната му сграда: Лубянка.

Лубянка значи КГБ, КГБ значи терор. Ако историята на Съветския съюз има сенчести страни, то Лубянка със сигурност е нейното черно слънце. В продължение на десетилетия на адреса „Болшая Лубянка“, номер 2, са се разполагали тайните служби на комунистическия режим, КГБ. Не само административните служби, онези, които само с един печат са изпращали в сибирските лагери. Не, в тази Лубянка се крият и зали за разпити и затвор. За поколения съветски граждани да попаднат в тази сграда, е означавало смъртна присъда или най-малко сигурно изчезване за дълги години. Някои от най-високопоставените нацисти, заловени след падането на Райха, преживяват най-страшните изтезания между тези дебели стени. От 1995 г. КГБ вече не съществува, заменен от ФСБ. Седалището на службата се намира все така на номер 2, улица „Болшая Лубянка“. Там имаме среща. Среща, за да се опитаме да получим достъп до тайните доклади за смъртта на Хитлер, онези, които още не са разсекретени. Включително за откриването на предполагаемото тяло на фюрера. Повече от седемдесет години след падането на Третия райх досието „Хитлер“ остава частично секретно, под контрола на тайните служби.

Доста бързо разбрахме, благодарение на нашите събеседници в ГАРФ, руските държавни архиви, че един от ключовете към загадката Хитлер се намира в сърцето на ФСБ. Сякаш гигантски пъзел, разпилян от капризно дете, парчетата от „досието X“ са разделени в различни руски държавни органи. Нарочно ли е направено, за да не се оставя такава тайна в ръцете на една-единствена администрация? Или е просто резултат от подмолни войни между бюрократи, пазещи ревниво своите архиви? СССР, а после и днешна Русия успяват да раздухат и поддържат тези административни разпри, отлична илюстрация за една параноична система. Така или иначе достигането до тези документи наподобява игра на търсене на съкровище, в която правилата се променят с всеки следващ събеседник. И Сталин би харесал тези методи. На ГАРФ се пада парчето от череп, предполагаемо на Хитлер, на военните архиви — досиетата на свидетелите на последните дни на фюрера, а на ФСБ — досието за откриването и определянето на самоличността на тялото. Хаотично разпределение, с което се сблъсква всеки, на когото му се иска изследването на документите да бъде поне малко по-просто. Т.е. историците и журналистите. С множеството си капани и началници, които трябва да бъдат убеждавани, всяко проучване за изчезването на германския диктатор бързо се превръща в адско преживяване, при това изцеждащо. Време и пари.

Изминали са вече три месеца откакто подадохме искане във ФСБ. Беше през октомври. Три месеца на очакване. На мълчание. На нищо. После отговор. „Не. Дори не си го помисляйте. Невъзможно.“ Лана познава достатъчно руските нагласи, за да не спре при първия отказ. Затова започва да пише нови имейли. После да отива на място. Най-големият й талант е умението да убеждава. За да увеличи шансовете ни, се обръща към отдела за връзка с медиите на Министерството на външните работи. Там Александър Орлов отговаря за чуждестранните журналисти, командировани в страната. Той ми осигури временната руска журналистическа карта, без която не бих могъл да осъществя това проучване. Александър говори френски и е в течение на нашите разследвания за Хитлер. Със сигурност има връзки с ФСБ. Лана е убедена в това и се свързва с него. Резултатът се бави, но най-после идва под формата на обаждане от Александър. „Да. Другата седмица. Сряда!“ В навечерието на срещата, когато тъкмо съм се настанил в московския си хотел, Лана ми съобщава, че в крайна сметка няма да бъде в сряда. Всичко е отменено. Е, не отменено, а отложено. Отложено за кога? Може би за четвъртък. Лана преговаря, убеждава по телефона. „Дойде специално за това от Париж“, обяснява тя на Александър. „Кога си заминава френският журналист?“, пита той. „А, в петък! В колко часа е полетът му? В 13 и 30! Тогава срещата ще се състои в петък в 10 часа. Човекът, който ще ви приеме, се казва Дмитрий. Не закъснявайте!“ След изненадата, дори радостта от положителния отговор започва да ни тормози един въпрос: защо? Защо е този внезапен обрат при руските власти? Защо ФСБ ще ни допусне до тайните, които пази толкова строго повече от седемдесет години? Защо нас? Да бъдем честни, двамата с Лана бързо се усъмнихме в нашата значимост за тях. Не че се съмнявахме в сериозността на искането си и в солидността на професионалната си репутация, но това не можеше да бъде достатъчно.

Имаше ги, разбира се, упоритите и търпеливи усилия на Лана пред различните бюрократични инстанции на руската администрация. Без да се забравя постоянната подкрепа на нейните приятели на високи позиции в сферите на „путинската“ власт. Това съчетание изглеждаше идеално, за да преодолее препятствията в държавните архиви (ГАРФ). То ни помогна да получим относително лесно зелена светлина от съответните служби. Заедно с увереността, че проучваме документи, които малцина изследователи, особено чуждестранни, са имали възможността да държат в ръце. Но архивите на ФСБ представляваха друг свят, затворен свят. Особено след овладяването на властта над страната от Путин. По времето на Елцин, през 1990-те години, можеше да получиш всичко, стига да разполагаш с финансови средства, но сега това е невъзможно. Впрочем всички, с които се срещнахме при това проучване, го заявяваха многократно: досието „Хитлер“ се контролира директно от Кремъл. Никакво решение не може да бъде взето без съгласието на върховете на държавата или поне без да са информирани.

Най-вероятната хипотеза, която ни идва на ум, не работи в наша полза. Тя може да бъде обобщена с една дума: манипулация. Ами ако ни позволяват да проучим досиетата за смъртта на Хитлер, защото това ще послужи на пропагандата на руските власти? Също като по времето на Сталин, непосредствено след войната, Москва и днес се отнася враждебно към Запада, към Европа и на първо място към Съединените щати. Дипломатическото напрежение между Белия дом и Кремъл се засилва от десетина години и не е нужно да си ясновидец, за да усетиш охлаждането на отношенията между западните страни и Русия. А нашето проучване идва в този напрегнат контекст. То дава на Москва възможност да напомни на целия свят, че именно Червената армия е победила нацизма и е смазала Хитлер. Доказателството е върховният трофей от Втората световна война: останките от трупа на фюрера, а именно парчето от черепа му. Изваждането наяве на тези факти днес напомня, че Русия е велика нация, сила, с която отново трябва да се съобразяват.

И кой е по-подходящ да предаде това послание от един международен екип от журналисти: Лана е руско-американка, аз съм французин.

Такава е нашата хипотеза. При липсата на сигурност тя ни насърчава да оставаме бдителни.

Може да се помисли, че раните от Втората световна война зарастват, докато последните актьори в тази драма си отиват в резултат на болестите и старостта. Последните дни на Führerbunker и на неговите обитатели са известни от десетилетия. Не липсват нито подробности и свидетелства, нито исторически трудове. Знае се кой от присъствалите в убежището е задържан от руснаците, кой от англичаните или от американците. Също и кои са загинали там. Съществуват визуални доказателства за всички, освен за Хитлер и Ева Браун.

За да се подготвим за нашите срещи с ФСБ, двамата с Лана събрахме неоспоримите исторически факти за падането на Берлин.

На 2 май 1945 г. първите съветски части превземат Führerbunker. В апартамента на Хитлер заварват няколко ранени, които са твърде слаби, за да избягат, и три трупа. Това са генералите Кребс и Бургдорф, както и командирът на телохранителите на Хитлер, Франц Шадле. И тримата са избрали да се самоубият. Никаква следа от Хитлер. Предишната вечер официално съобщение, подписано от Гьобелс и Борман и предадено на върховното командване на Червената армия, осведомява за самоубийството на фюрера. Сталин е информиран незабавно и издава спешна заповед да бъде открито тялото на врага му. Всички тайни служби на Съветския съюз, както и елитни военни части, са информирани за новата си задача.

По този начин няколко часа след завземането на Führerbunker са намерени труповете на семейство Гьобелс и са фотографирани и филмирани. Такива са доказаните факти. Да се върнем за момент на случая Гьобелс. Около него няма никаква загадка. Самоубийството му е потвърдено от многобройни документи и особено от фотографии и филми. Фанатичният шеф на нацистката пропаганда се самоубива и повлича в последното си безумие своята съпруга и шестте си деца. Това става на 1 май 1945 г. Както им е заповядано лично от Гьобелс, последните есесовци в бункера изгарят труповете — неговия и на жена му Магда. После тръгват да бягат от Червената армия. В бързината забравят или нямат време да се занимават с телата на децата. Въпреки заповедите те не са изгорени.

Руснаците откриват телата на семейство Гьобелс веднага след влизането си в убежището. Ето какво се казва за това в строго секретен доклад на НКВД, народния комисариат (министерство) на вътрешните работи. Той е с дата 27 май 1945 г. Изпратен е лично до един от най-могъщите и вдъхващи най-силен страх хора в СССР, шефа на НКВД Лаврентий Берия.

На 2 май 1945 година в Берлин, на няколко метра от аварийния изход на бомбоубежището на територията на райхсканцеларията, където в последно време е бил разположен щабът на Хитлер, бяха открити обгорелите трупове на един мъж и една жена, при което мъжът е с нисък ръст, стъпалото на десния крак е в полусгънато състояние с обгоряла ортопедическа обувка, останки от обгоряла партийна униформа на НСДАП и обгоряла партийна значка. При обгорелия труп на жена са открити обгоряла златна табакера, златна партийна значка и обгоряла златна брошка.

До главите на двата група лежаха два обгорели пистолета „Валтер“ №1.

Децата на Гьобелс са намерени по-късно. Офицерът, подписал този доклад, генерал-лейтенант Александър Вадис, е твърд като кремък, мъж, обръгнал на ужасите на войната за изтребление, водена от нацистите срещу неговата страна. Вадис не е кой да е, той командва в Берлин една много секретна и много жестока част на СМЕРШ, съветската контраразузнавателна служба, съществувала между април 1943 и май 1946 г. Въпреки това в доклада си той трудно прикрива изпитания ужас.

На 3 май тази година в отделна стая в бункера на имперската канцелария бяха открити на леглата 6 детски трупа — 5 момичета и 1 момче, облечени в леки нощници, с признаци за отравяне.

[…]

Фактът, че откритите трупове на мъж, жена, шест деца действително са труповете на имперския министър на пропагандата д-р Гьобелс, на неговата жена и деца, се потвърждава от показанията на редица задържани от нас лица. При това най-характерни се явяват показанията на зъболекаря на имперската канцелария „щурмбанфюрера от СС“ Кунц Хелмут, който е взел пряко участие в умъртвяването на децата на Гьобелс.

Разпитан по този въпрос, Кунц заяви, че още на 27 април жената на Гьобелс го е помолила да й помогне да умъртви децата, като заявила: „Положението е тежко и очевидно ще ни се наложи да умрем“. На което Кунц дал съгласието си.

На 1 май 1945 г., в 12 часа, Кунц бил повикан от лазарета в бункера на Гьобелс, намиращ се на територията на имперската канцелария, и тук отново жената на Гьобелс, а после и самият Гьобелс му предложили да умъртви децата, като заявили: „Решението вече е взето, тъй като фюрерът умря, трябва да умрем и ние. Няма друг изход“.

След всичко това жената на Гьобелс предала на Кунц спринцовка, напълнена с морфин, и последният поставил инжекции на децата, като въвел на всяко по 0,5 мл морфин. След 10–15 минути, когато вследствие на инжекцията децата изпаднали в полусънно състояние, жената на Гьобелс поставила в устата на всяко смачкана ампула с цианид.

По такъв начин били умъртвени всичките 6 деца на Гьобелс на възраст от 4 до 14 години^[1].

След умъртвяването на децата жената на Гьобелс заедно с Кунц влязла в кабинета на Гьобелс и съобщила на последния, че с децата всичко е свършено, след което Гьобелс благодарил на Кунц за помощта при умъртвяването на децата и го отпратил.

Както свидетелства Кунц, Гьобелс и жена му имали намерение след умъртвяването на децата също да сложат край на живота си със самоубийство.

Руснаците ще се съгласят да предадат тази чувствителна информация на англо-американските Съюзници. Гьобелс е значим трофей за Кремъл. Трофей, който може да се покаже пред целия свят. Поради липсата на достатъчно бензин и на време, е било лесно да бъдат идентифицирани съпрузите Гьобелс. Червената армия бърза да разпространи в целия свят снимките и филма за своята военна плячка. Труповете на децата са изнесени от стаята, в която са открити, и са подредени в градината на Канцеларията до останките на техните родители. Двете почернели от пламъците тела, ужасяващи купчини плът, лежат до детските телца в бели пижами. Те изглеждат просто заспали. Зловещият мизансцен е плашещо ефикасен. Руснаците искат да поразят умовете. Посланието им към света е ясно: вижте на какво са способни нацистките лидери! Вижте какъв чудовищен режим победихме!

Снимки, филми, не липсва нищо, за да бъде потвърдена смъртта на Гьобелс. Да, германският министър на пропагандата сам по себе си въплъщава голяма част от тоталитарното безумие на нацисткия режим, а трупът му символизира падането на нацизма. Да, той е бил за няколко часа канцлер на Третия райх след смъртта на Хитлер. Защо тогава руснаците не са разпространили същите филми и не са направили публични същите документи за главния символ на нацисткия режим: фюрера. Дори и днес още не съществува никакво официално визуално доказателство с овъглените трупове на Хитлер или на неговата съпруга.

Може ли да се вярва, че службите на Червената армия не са се погрижили да фотографират или да филмират останките на най-големия си враг? Ако не за медиите, то поне за Сталин? Още повече че веднага след падането на Берлин на 2 май 1945 г., при най-малкото подозрение, че е открито тялото на Хитлер, се правят филми и фотографии. На някои от тях може да се види как съветски войници показват гордо някой мъртъв мъж с малки мустачки, приличащ бегло на германския диктатор. Руското командване се старае да потвърди автентичността на тези „мними Хитлер“. За целта искат от пленени нацистки офицери да ги идентифицират. Съветски дипломат, който се е срещал с фюрера приживе, е изпратен от Москва, за да участва в идентификациите. В крайна сметка всеки път резултатът се оказва отрицателен. Официално никое от откритите тела не е на Хитлер.

Затова много бързо плъзват най-безумни слухове. Диктаторът наистина ли е мъртъв, или е избягал? Мълчанието на съветските власти само ги умножава и слага началото на загадката Хитлер.

Загадка, която ние се надяваме да осветлим в архивите на ФСБ седем десетилетия след падането на Берлин. При условие че ни дадат възможност да потвърдим автентичността на документите, които ще успеем да проучим. Доверието е за предпочитане, но не и задължително в Русия.

С такава предпазлива нагласа се отправяме към седалището на ФСБ. За разлика от другите тротоари около Лубянския площад, този покрай фасадата на Лубянка е учудващо пуст. Без нито един минувач. Само двама униформени полицаи с палки в ръце. Нашето приближаване не остава незабелязано. Те ни наблюдават крадешком. Нищо не подсказва къде се намира входът на сградата. Както се озъртаме и пристъпваме колебливо, приличаме на заблудени туристи. Едното ченге тръгва към нас със застрашителен вид. „На този тротоар е забранено да се снима — предупреждава ни най-напред. — Не можете да стоите тук, охраняван район, има камери навсякъде“, продължава, като сочи с палката си многобройните камери, закрепени на первазите на прозорците. Нашият отговор го изумява. Тук сме, защото искаме да влезем, не да снимаме, а само да влезем. „Сигурни ли сте?“, настоява полицаят, сякаш ни съжалява. После си тръгва, като вдига яката на дебелото си подплатено яке. „Влиза се през онази врата, там.“ Тя се намира в средата на сградата, в рамка от големи блокове тъмносив мрачен гранит, с герба на бившия Съветски съюз отгоре. Ако този вход е избран, за да впечатлява посетителя, тази цел е постигната напълно.

Дмитрий вече ни чака вътре. Между него и нас стои дежурен в парадна униформа. Висок е близо два метра. Без да произнесе и дума, рязко протяга ръка към нас. „Паспортите!“, обяснява Дмитрий със застинала усмивка. В този момент Лана още не знае дали ще получа разрешение да премина през пропускателния пункт. Чужденец в централата на ФСБ, при това журналист, прекалено е да се иска това от Русия в разгара на международна дипломатическа криза. Възможно ли е руски журналист да бъде поканен да влезе в централата на ГДВС в Париж? Не е сигурно. С електронни писма и обаждания по телефона Лана успя да намери правилните аргументи, за да убеди ФСБ. Но всичко може да се промени в последния момент. Преди няколко дни руският посланик в Турция беше убит на живо по телевизията от един турчин в името на джихада в Сирия. Тогава Дмитрий едва не отмени всичко. Кой знае дали тази сутрин в Кремъл не са променили мнението си. Тогава нашето проучване за изчезването на Хитлер ще спре тук, пред стълбището в централата ФСБ, само на няколко метра от секретните сведения.