Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (17)

30 април 1945 г.

„Къде са вашите самолети?“

(Хитлер към своя личен пилот Ханс Баур)

„Венк? Къде е той?“ Един часът през нощта е и в двата бункера звучи все същият въпрос. Хитлер губи търпение. Кога настъплението на Венк ще го освободи? Фюрерът не може да издържи още дълго. От много седмици прекарва нощите си в бродене из коридорите на своето убежище в преследване на съня, който все не идва. Впрочем денят и нощта са се превърнали в абстрактни понятия при този живот под земята, далеч от естествената светлина. Влажният въздух на подземията дразни кожата и дихателните пътища. Дали той не обърква и умовете, не прави и най-издръжливите така лабилни? Или пък предчувствието, че абсолютният ад очаква тези корабокрушенци на Третия райх?

Редките контакти с външния свят говорят за все по-намаляващи възможности. Военни, покрити с прахоляк, с блуждаещи погледи на оцелели по чудо, идват да докладват. Битката е загубена, откровени са те. Руснаците газят всичко по пътя си. Напредват към сградата на Райхстага (парламентът на Райха) и вече са само на 300 метра от Новата канцелария. Само на пушечен изстрел разстояние.

Към 3 часа идва радиограма с отговора, очакван от всички: армията на Венк продължава да се сражава храбро, но няма да може да стигне до Берлин и още по-малко да спаси Хитлер.

Значи е свършено.

„Колко време можем да издържим?“ Въпросът на фюрера вече не се отнася за Германия като цяло, нито дори за Берлин, а само за неговия бункер. Колко дни или часа преди финалния щурм? Офицерът, застанал пред него, се изопва и отговаря без никакво колебание: „Най-много два дни.“

Часът е 2 и 30. Всички жени, които се намират все още в Новата канцелария, предимно прислуга, са събрани в една трапезария. Те са десетина и стоят прави в очакване. Никоя от тях няма представа защо са ги събудили посред нощ. Внезапно в помещението влиза Хитлер. Следва го Борман. Сцената е описана в доклад на британските тайни служби, съставен на 1 ноември 1945 г. по разкази на очевидци. Диктаторът изглежда отнесен, с изцъклен поглед, сякаш е под въздействието на лекарства, на опиати. Той ги поздравява една по една, стиска им ръцете, после изрича няколко трудноразбираеми изречения за предателството на Химлер, тежестта на положението и най-вече за решението му зоната да бъде евакуирана. Така той ги освобождава от клетвата им за вярност към него. Единственият му съвет: по-добре бягайте на запад, защото на изток руснаците контролират всичко. Ако попаднат в ръцете им, напомня той, със сигурност ще бъдат изнасилени и ще свършат като курви за войниците. После замълчава и бързо напуска помещението заедно с Борман. Жените остават сами, вцепенени за няколко секунди. Техният фюрер току-що ги е изоставил на печалната им съдба.

Идва редът на офицерите, на генералите и на тесния кръг на близките да получат същите съвети. През това време Ева Хитлер подрежда вещите си в своята малка стая. Тя повиква Траудъл Юнге. Секретарката си взема бележника, като смята, че ще трябва да запише и нейното завещание. Нищо подобно. Тя се е заровила в гардероба, натъпкан с рокли и кожени палта, и прави знак на младата жена да се приближи. „Фрау Юнге, бих искала да ви предложа тази наметка като прощален подарък — казва Ева Хитлер. — Винаги ми е харесвало да съм обкръжена от добре облечени жени. Бих искала да ви я дам, за да я носите с удоволствие.“^[1]

Наметката от сребърна лисица е същата, с която е била на венчавката си.

В 8 часа сутринта най-после е издадена официална заповед да се евакуира правителственият квартал. Хитлер я продиктува на Борман. Незабавно се организират малки групи. Всички искат да си опитат късмета. Едни смятат да тръгнат на югозапад, други на север. Руснаците кръстосват из столицата, но те не познават Берлин, а още по-малко подземната мрежа на канализацията и меандрите на берлинското метро. Измъкването все още е възможно. Летецът Ханс Баур прелива от ентусиазъм. Най-после ще може да бъде полезен. Той се втурва при фюрера и заявява, че може да го изведе от Берлин. Той знае къде в столицата са укрити самолети. Баур е помислил за всичко. После ще скрие Хитлер на сигурно място далеч оттук. Остават още няколко приятелски страни като Япония, Аржентина, Испания… „Или при някой от арабските шейхове, които винаги са изпитвали приятелски чувства към вас заради вашето отношение към евреите.“^[2]

За да се отблагодари на своя деен пилот, Хитлер му подарява голямата картина, която украсява кабинета му. Тя изобразява Фридрих Велики, прочутия крал на Прусия, типичното въплъщение на просветения деспот. Политически и военен образец за фюрера. Баур полудява от радост. Мнозина в бункера смятат, че това е безценна творба на Рембранд. Всъщност картината е от един германски художник от XIX век, Франц фон Ленбах, представител на предпочитания от Хитлер натурализъм. „Струва ми 34 000 марки през 1934 г.“, добавя фюрерът с точността на счетоводител. Сума, еквивалентна на днешни 400 000 евро. „Тя е ваша.“ После добавя тихо: „Къде са вашите самолети?“.

Хайнц Линге, личният камериер на фюрера, също е зает. Неговият господар му е доверил още призори, че е ударил „часът на истината“. Съветва го да се измъкне на запад и дори да се предаде на англо-американците. Потвърждава пред него решението си за портрета на Фридрих Велики. Непреклонен е, че дори в тези мигове на огромни сътресения волята му трябва да се спазва. Фюрерът сякаш е обсебен от съдбата на картината. Той иска да я спаси от грабежите, които ще последват падането на бункера. Линге обещава да се заеме с нея лично.

Успокоеният Хитлер се оттегля да си почине в своята стая. Той си ляга облечен и нарежда на охранителите от СС да застанат на пост пред вратата.

Към 13 часа излиза отново, за да обядва в компанията на съпругата си, на двете си секретарки и своята лична готвачка. От известно време отказва да се храни заедно с мъже. Всички около малката маса се опитват да запазят достойно държане. Но разговорът върви трудно. На никого не му е до шеги, както предишните дни.

Щом обядът приключва, Ева Хитлер става първа от масата. Секретарките също се измъкват, за да изпушат по цигара. Към тях се присъединява Гюнше, строгият адютант на фюрера. Той им съобщава, че вождът желае да се сбогува с тях. Двете млади жени смачкват фасовете и тръгват след внушителния офицер от СС, висок 1,93 метра, към малката групичка на последните останали верни, които чакат в коридора: Мартин Борман, съпрузите Гьобелс, генералите Бургдорф и Кребс, както и Линге. Наближава 15 часът, когато вратата на преддверието се отваря. Хитлер излиза бавно и се насочва към тях. Повтаря се същата церемония. Влажната му гореща ръка улавя и стиска протегнатите към него длани. Той измънква няколко думи и веднага се прибира обратно. Ева Хитлер изглежда по-оживена от всякога. Току-що фризираните й коси блестят. Преоблякла се е в любимата рокля на своя съпруг, черна, с кант от рози около врата. Тя прегръща за последен път секретарките, моли ги да се измъкнат възможно най-бързо оттук и се присъединява към Хитлер. Линге затваря вратата и застава на пост пред апартамента на фюрера. Вече всеки е свободен да избере съдбата си.