Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (21)

Глава II

Лубянка, Москва, декември 2016 г.

Правилата са прости. Не пипате нищо. Не снимате нищо без разрешение и чакате. Лана слуша, клати глава и ми превежда нарежданията, изричани от Дмитрий в асансьора. Нашият придружител се опитва да бъде любезен. Усилието му е осезаемо. Не може да се каже същото за мъжете, които ни посрещат на третия етаж. Както и Дмитрий, те са в строго облекло: черни костюми, черни вратовръзки и бели ризи. За разлика от домакина ни, техните лица си остават безстрастни. Нито агресивни, нито враждебни, но още по-малко дружелюбни. Същински злодеи, излезли направо от шпионски филм от 1950-те години. Дмитрий ни повежда по коридор, покрит с мокет в унили цветове, който му придава патината на нещо древно и подчертава атмосферата „сърп и чук“ на мястото. Сега ни заобикалят вече трима офицери от ФСБ. Никой не говори. Слабите лампи не успяват да осветят целия безкраен коридор. От нашата позиция не можем да видим другия му край. Вероятно прекосява зданието по цялото му протежение, на много десетки метри. В стените на равни интервали се редят облицовани със светло дърво врати. Никоя не е отворена. Без имена са, различават се само по номерата. Само на този етаж, покрай тази фасада, изглежда, има по двайсетина врати от всяка страна. Но има ли вътре служители? Когато наближаваме една врата, забавям крачка и надавам ухо. Нищо. Нито звук. Само нашите стъпки отекват въпреки дебелината на мокета. Хотел „Панорама“ от „Сияние“^[1] би изглеждал желан и гостоприемен в сравнение с този етаж на Лубянка.

„Тук е. Влезте! Настанете се удобно.“ Малката ни група се попълва с още двама привърженици на черните костюми, черните вратовръзки и белите ризи. Те чакаха мълчаливо пред една от облицованите врати. За разлика от другите, тази е отворена. Не може да откажем на поканата да влизаме и да се разполагаме. Впрочем тук не се отказва нищо. И не се задава никакъв въпрос, без предварително да си го обмислил добре. Стаята, в която ни подканят да се разположим, е кабинет от десетина квадратни метра. Прозорецът е грижливо закрит със завеси. Кръгла маса, остъклена библиотека и евтини етажерки, няколко руски знамена, телевизор, диван от изкуствена кожа и дори малка пластмасова елха, която мига нервно: интериорите на руските административни сгради наистина си приличат. Но тук от едната стена гордо гледа гербът на ФСБ. Мечът, покрит от щит с двуглав орел, напомня, че не се намираме в какво да е учреждение на Руската федерация. Дмитрий е изчезнал. Времето се изнизва бавно, но сигурно. Към нас в кабинета се е присъединил нисичък набит мъж. Той не говори, не отвръща на въпросите на Лана. Гледа ни, открито ни надзирава, без да си прави труда да се прикрива. Навън, в коридора, срещнатата преди малко група спори. Някои гласове се извисяват над другите. Включително един женски. Тя е дошла току-що и изглежда, не се радва на присъствието ни. Какво ще склонят да ни покажат? Какви заповеди са получили? За да разбера нещо, решавам да надникна. Едва пристъпвам към вратата и нашият надзирател се изпречва пред мен. Импровизирам: „Пиш-пиш. Тоалетна?“. Невинният ми вид не размеква цербера. Повтарям молбата си. „Тоалетна? WC?“ Знам, че ме разбира. Мъжът се поколебава, прави ми знак да чакам и излиза. След миг се появява Дмитрий и ми махва да го последвам. Ето ме отново в коридора. Провирам се през групата, която чувахме да спори яростно. Тук са поне шест мъже и една жена. Веднага замълчават, когато минавам. Жената е със строга тъмна рокля. Късо подстриганите й руси коси внасят малко цвят в този черно-бял свят. Тя е по-висока от повечето си колеги, с широки рамене като тях, и с целия си вид ми дава да разбера, че моето присъствие тук е подигравка с нейните принципи. Дори с гръб усещам как ме следи неотлъчно с поглед. Друга врата, също без никакъв надпис. Дмитрий я отваря. Ето я тоалетната.

„Всеки момент ще донесат досиетата.“ Лана ме посреща с триумфален вид при завръщането ми. По време на отсъствието ми са потвърдили, че секретните документи ще ни бъдат предоставени. Най-после, защото ми остава само час и половина преди да се наложи да бързам към летището. Изведнъж цялата група, която видях в коридора, нахълтва в малкия кабинет. Най-отпред върви жената. Носи с изпънати напред ръце няколко папки, сякаш са свещени реликви. Както и голяма кутия за обувки. Двамата мъже зад нея внасят внимателно шивашки манекен, завит с покривало.

Сега всичко се развива бързо. Жената подрежда папките и кутията на масата, двамата мъже разполагат манекена вляво от нас, другите се задоволяват да гледат. Някои са насядали по столовете или остават прави. Толкова много са, че не се побират в стаята. Ние наблюдаваме сцената, без да смеем да отворим уста от страх всичко да не спре.

„Правилата са следните…“ С категоричен тон, недопускащ никакви възражения, русата жена изброява едно по едно условията, при които ще се извършва проучването на документите. Лана слуша съсредоточено, скръстила ръце зад гърба като ученичка пред учителката си. В същото време ми превежда шепнешком. „Снимките са разрешени, но само на документите. Пълна ЗАБРАНА да се снима някой от присъстващите служители на ФСБ.“ Думата „забрана“ е произнесена толкова натъртено от представителката на тайните служби, че я разбирам дори на руски. „Впрочем ние ще прегледаме всяка снимка, която ще направите. За вас са достъпни само страниците, подбрани от нашата служба. Ще ги разпознаете лесно по разделителите, пъхнати в папките.“ Хвърлям бърз поглед, за да преценя броя на тези разделители и съответно на документите, до които ни разрешават достъп. Трябва да са около десетина. Това е добро начало, казвам си, за да си вдъхна увереност. „Донесохме също веществени доказателства за залавянето на трупа на Хитлер от нашите войски.“ Лана едва успява да преведе последното изречение и двамата мъже до шивашкия манекен, сякаш фокусници в кабаре, вдигат покривалото. Ефектът на изненада е гарантиран. Разкрива се жълт като горчица кител. Изглежда стар, но отлично запазен. На един от външните джобове на гърдите, вляво, са закачени три значки. Кръгъл медальон с червена и бяла ивица по ръба и пречупен кръст в средата, военен орден и потъмнял знак във формата на каска върху два кръстосани меча. „Това е мундирът на Хитлер“, заявява нашата събеседничка от ФСБ. Трите знака са отлично разпознаваеми: официалната значка на нацистката партия, орденът е „Железен кръст“ първа степен, а последната награда е медалът за раняване от Първата световна война. Точно тези, които Хитлер е имал навика да носи.

„Къде е намерен този кител?“ Нашият въпрос веднага ядосва младата жена. Как се осмеляваме да се усъмним в автентичността на дрехата? Това означава ни повече, ни по-малко, че ги смятаме за лъжци. Дмитрий се намесва. „Открита е от съветските части на място в района на Райхсканцеларията.“ Принадлежала ли е действително на Хитлер? Или става дума само за предположение, наистина напълно вероятно, но все пак невъзможно да бъде проверено? В крайна сметка няма особено значение. Не сме тук, за да зяпаме парчета плат, а за да получим неопровержими доказателства за смъртта на Хитлер на 30 април 1945 г. и особено подробностите за откриването на тялото му от руснаците. Нито Лана, нито аз изпитваме каквото и да е увлечение по тези нацистки вещи. Дори напротив. Нашата липса на ентусиазъм при вида на китела и медалите подтиква Дмитрий да ускори програмата. Той прави знак на своята колежка да продължи демонстрацията. С пресилена усмивка тя ни подканя да се доближим до кръглата маса. Досиетата са точно пред нас. Малкият кашон, който прилича невероятно на стара кутия от обувки, донякъде като онази в ГАРФ с парчето от череп, е отместен по-надалеч, извън обхвата на ръцете ни. „Това ще го видите по-късно!“ Моето продължително взиране в кутията не е останало незабелязано. „Вижте, ето ги досиетата. Съдържат поверителни документи, отнасящи се до трупа на Хитлер.“ Да отварям, да оглеждам, да снимам, бързо, възможно най-бързо. Разполагам само с няколко минути преди да се наложи да си тръгна. Позволено ли е да седна, за да ги проуча? Задавам въпроса. Лана не може да превежда, заета е с Дмитрий. Обръщам се на английски към нашата домакиня. Явно ме разбира. „Да, да“, задоволява се тя да отговори. Отварям първата папка, като спазвам нареждането за разделителите. Пазя се и от най-малка грешка.

Това е доклад, написан на машина. Хартията е лошокачествена и груба. По гънките личи, че е сгъвана на четири. Ръбовете са протрити и леко разкъсани, както става, когато документът е носен в тесен джоб. Някои от буквите са се отпечатали наполовина още при писането, сигурно лентата на пишещата машина е била изхабена. Много детайли, които подсказват, че този текст не е напечатан в канцелария при нормални условия. Дали не е станало сред руините на разрушения от бомбардировките Берлин?

Веднага поглеждам датата. Не разбирам руски, но успявам да я прочета. „Година 1945, месец май, 5-и ден“. В доклада се казва кой е открил труповете на една двойка. Информацията се оказва кратка, точна, без никаква двусмисленост. Включително за самоличността на телата.

От мен, от гвардията старши лейтенант ПАНАСОВ, Алексей Александрович, и редниците ЧУРАКОВ, Иван Дмитриевич, ОЛЕЙНИК, Евгений Степанович и СЕРОУХ, Иля Ефремович, в г. Берлин, в района на Райхсканцеларията, близо до мястото на откриването на труповете на Гьобелс и жена му, до противовъздушното убежище на Хитлер, бяха открити и иззети два изгорени трупа, единият женски, вторият мъжки. Труповете са силно обгорени и без никакви допълнителни данни е невъзможно да бъдат разпознати. Труповете се намираха в яма от снаряд, на три метра от входа на бункера, и бяха засипани с пръст. Труповете се съхраняват от отдела за контраразузнаване СМЕРШ на 79-и армейски корпус.

Текстът завършва с четири ръкописни подписа на четиримата военни, направили това откритие.

Оригинален доклад на съветските тайни служби за откриването на 5 май 1945 г. на труповете на една двойка пред бункера на Хитлер. Документът още се съхранява в архивите на ФСБ

План за откриването на вероятните тела на Хитлер, Ева Браун и съпрузите Гьобелс пред аварийния изход на бункера на фюрера. Планът е начертан на 13 май 1945 г. от съветските следователи. Номер 6 обозначава мястото, където са намерени овъглените тела на мъж и жена. Номер 7 е мястото на изгаряне на труповете на двамата Гьобелс. Номер 8 е мястото на вероятното изгаряне на Хитлер и съпругата му

Следващият документ е схема, начертана грижливо на ръка и оцветена. Хартията изглежда със същото лошо качество като на предишния, но този не е сгъван и мачкан. Отгоре с големи букви пише „План“. Веднага отдолу следва „Място на откриването на труповете на Хитлер и жена му“. Това е чертеж на градината на Новата Райхсканцелария, направен много детайлно и със спазване на пропорциите. Осеян е с номерирани точки. Те сочат точните места, където са били изгорени телата на съпрузите Гьобелс, като и предполагаемите тела на Хитлер и неговата жена. Руснаците наричат ямата от снаряд „фуния“, в която са били заровени труповете на фюрера и на Ева Браун. Документът е подписан от майора от гвардията Габелок на 13 май 1945 г.

Какво се е случило между първия документ с дата 5 май, в който нищо не сочи, че намерените тела са на Хитлер и на Ева Браун, и този от 13 май, в който тяхната идентификация изглежда възприета? Само осем дни делят тези два доклада. Лана едва привършва да ми ги превежда, а аз вече изразявам на висок глас на френски своите съмнения и въпроси. Как са могли руснаците да идентифицират със сигурност тези овъглени трупове? Обръщам се към заобикалящите ни служители на ФСБ. Двамата с Лана се опитваме възможно най-дипломатично да научим повече. За начало им благодарим. С тяхна помощ вече имаме доказателство, че съветските власти са смятали, че са намерили Хитлер още на 5 май 1945 г. Но това не е достатъчно за нашето проучване. Атмосферата в кабинета става още по-напрегната. Нашите домакини, изглежда, не са очаквали да реагираме така. „Ти на чия страна си?“, пита младата жена остро Лана. „Рускиня ли си, или американка?“ Лана се опитва да остане усмихната. Откакто през 1997 г. е спечелила от лотарията за зелена карта за пребиваване в Америка, а после е получила и американски паспорт, е свикнала с подобни упреци. Предателка на родината. Ни повече, ни по-малко! „Не са ли ви достатъчни тези документи?“, продължава служителката на ФСБ. „И вие като другите американски журналисти отказвате да повярвате, че ние първи сме намерили Хитлер. Ровите за сензации.“ Разговорът поема в неприятна посока. Зад нас се надигат гласове, тонът се повишава. Един плешив мъж става рязко от стола си и излиза от стаята. Дали това не е знак, че всичко е свършило? Нали ни остават толкова документи за преглеждане и онази кутия, която ни примамва от другия край на масата. Оставям Лана да се опитва да умилостиви жената, която явно е против нашето присъствие, и се обръщам към Дмитрий. Сигурен съм, че говори френски или английски. „Проблем ли имаме?“ Вместо да ми отговори, той ми прави знак да почакам. След няколко дълги минути плешивият мъж се изправя пред мен и ми подава голям плик от амбалажна хартия. „Open, open!“ Правя го, докато Лана спори все по-разгорещено със своята сънародничка. Или трябва да кажа полусънародничка.

Снимки за самоличност или по-скоро антропометрични, в черно-бяло, преливащо към сепия. Това са увеличени копия. На едната е по скоро млад мъж, със сресани, дори зализани назад коси. Името му е изписано с големи букви на кирилица: Ехтман Ф., последвано от датата 1913.

Антропометрични снимки, направени от съветските следователи, на Фриц Ехтман, зъботехник на Хитлер (ЦА ФСБ)

На другата има жена, също в разцвета на годините си, с шемизета на ситно каре. Името й, написано на руски, всъщност е Хойзерман К., следвано от друга година: 1909.

Антропометрични снимки, направени от съветските следователи, на Кете Хойзерман, асистентка на личния зъболекар на Хитлер (ЦА ФСБ)

Всъщност става дума за Фриц Ехтман и Кете Хойзерман, двамата германци, участвали в зъбната идентификация на откритите пред бункера тела. Фриц Ехтман е зъботехник, работил с Хуго Блашке, личния зъболекар на Хитлер, а Кете Хойзерман е била помощничка на Блашке. Снимките са придружени от два лични картона. От тях личи, че през 1951 г. и двамата са осъдени от Съветския съюз на десет години принудителен труд. Единият като „зъботехник на Хитлер и близкото му обкръжение“, другата „за служба на Хитлер, Химлер и други фашистки главатари“. Затова пък няма нищо за заключенията от зловещата им експертиза, никаква снимка на въпросните зъби. Плешивият мъж, който ми даде кафявия плик, наблюдава огромното ми разочарование не без известно задоволство. Наистина ли това е всичко, което могат да ни дадат? Времето се топи неумолимо. Остава ни само половин час. Визата ми изтича тази вечер, а те знаят, че полетът ми за Париж е следобед. Докато ние губим надежда да получим конкретна информация, официални доказателства, нашата строга и потайна „приятелка“ изважда латексови ръкавици от джоба на полата си. Ръкавици като онези, използвани от хирурзите. Без да каже нито дума, тя най-после взема „кутията за обувки“, поставя я точно в средата на масата и я отваря, като отмята капака. Двамата с Лана веднага се надвесваме над нея като привлечени от магнит. Едва успяваме да различим какво е пред нас, а младата жена започва, без да чака, да хваща предметите, които се намират там. Чувам се да викам „Стоп!“. Не знам кой, аз или тя, се изненадва повече от дързостта ми. Все пак тя се подчинява и оставя всичко на мястото му. Трябва ми време, за да огледам и да разбера какво има пред очите ми. Толкова по-зле, ако си изпусна самолета. Скришом давам на Лана знак да започне сценката, за която сме се уговорили. Принципът е прост: Лана трябва да говори, да говори, без да спира. Трябва да привлече вниманието на нашите събеседници, за да мога да оглеждам, да правя снимки така, както искам, колкото потрябва. Просто е, а благодарение на необикновената способност на Лана да говори с часове, дяволски ефикасно. Без да чака да я молят повече, тя подхваща монолог пред присъстващите.

Кутията е пълна с дебели пластове бяла вата. Върху тях са разположени три предмета, които заемат цялото пространство. Най-едрият е съставен от голяма извита метална лента, свързана с кожена мембрана с размерите на прасец. Веднага си помислям за ортопедичния уред, носен от Гьобелс заради куция му крак. Частите са почернели и силно повредени, сякаш са били обгорени от много силен, но кратък огън.

Има и един малък предмет от позлатен метал, също много силно пострадал от огън. Представлява табакера. По вътрешността също има следи от изгаряне, но ясно се различава гравираният подпис. Прилича като две капки вода на подписа на Хитлер. Разпознавам този зигзаг като светкавица, пресечен от къса чертичка в долния край, и толкова характерното главно X. Отдолу има дата: 29.X.1934. Дали не е подарък от фюрера за Магдалена Гьобелс? Не е ли това табакерата, спомената в доклада на НКВД от 27 май 1945 г.? „При обгорения труп на жена са открити обгоряла златна табакера…“ Съответства. Ако е автентична, тази вещ е била надписана на 29 октомври 1934 г. Към тази дата Хитлер отскоро е съсредоточил в ръцете си цялата власт в Германия. След смъртта на президента генерал-фелдмаршал Хинденбург, на 3 август той се оказва едновременно канцлер и президент на германската държава. Тогава става Фюрер.

Кутия, съдържаща според архивите на ФСБ протезата на Йозеф Гьобелс и златната табакера на Магда Гьобелс, подарена от Хитлер. Вижда се също кутийката с предполагаемите зъби на Хитлер

Но да се върнем в Москва. Съсредоточавам се върху последния предмет, който ме интригува най-много. Квадратна кутийка с прозрачно капаче. От едната страна може да се прочете на руски и френски „25 цигари №57, Дружество Бостанджогло“. Явно представлява кутия за пурети. През прозрачното капаче се вижда вътрешността. Няма никакъв тютюн, а още памук, върху който са нахвърляни хаотично останки от човешка челюст. Челюст, която е начупена на няколко парчета. Без да кажа нито дума, ръцете в ръкавици на служителката на ФСБ отварят внимателно кутията и изваждат едно по едно четирите части от тази челюст. Пред мен са подредени двайсет и четири зъба, вкоренени в почерняла костна тъкан. Повечето зъби са изкуствени или покрити с коронки и позлатени мостове. Различавам само няколко естествени зъба, може би три или четири. Останалите са или порцеланови, или метални. Зъбите на мъжа или жената, на които са принадлежали, са били в катастрофално състояние. „Ето доказателството, което търсехте.“ Със скръстени ръце, с все така суров поглед, моята презентаторка за деня най-накрая се решава да се обърне към мен на английски. Позволявам си да й поискам потвърждение: „Това зъбите на Хитлер ли са?“. Единственото „Да“, което получавам в отговор, трябва според нея да ме задоволи. Но не ме задоволява. Или поне не ми е достатъчно. Тъй като сме тук, ще отделя цялото необходимо време, за да снимам под всички възможни ъгли тези зъби и вървящите с тях останки от челюсти.

Докато Лана продължава да залива с думи останалите присъстващи, аз успявам да се разбера с моята надзирателка. Моля я да поставя един по един пред обектива ми тези човешки фрагменти. В анфас, в гръб, отпред, отзад, не искам да пропусна нищо. И особено онзи мост, който свързва два зъба, преминавайки като дъга над трети.

Моят фотосеанс завършва. Атмосферата се разведрява. Спасявам Дмитрий и колегите му от логореята на Лана и им благодаря. Те са изпълнили обещаното. Поне отчасти, защото така и не сме видели направени тогава снимки на труповете на Хитлер или на Ева Браун. „Няма такива“, отсича Дмитрий. Разбира се, не вярваме нито на дума. Но не е страшно. Нашето проучване напредва. Пъзелът започва постепенно да се подрежда. През 1945 г. руснаците са били убедени от експертизата, проведена от личния зъботехник на Хитлер и неговата помощничка. Значи наистина са разполагали с тялото на нацисткия диктатор.

„Преди да си тръгнете, вижте това.“ Дмитрий ни подава една от папките, които още не сме огледали. Отваря я на един от предварително поставените разделители. „Ето какво е направено с тялото на Хитлер, след като е било идентифицирано официално.“

Жадно разчитам няколко думи от документа. Горе вдясно има „Строго секретно“, заглавието е „Акт“, датата — 4 юни 1945 г., в долния край на страницата са подписите и печатът. Лана ми превежда останалото:

В резултат на продължилите издирвания на 5 май 1945 г., на няколко метра от мястото, където бяха открити телата на Гьобелс и жена му, в яма от попадение на снаряд бяха открити два силно обгорени трупа: трупът на райхсканцлера на Германия Адолф ХИТЛЕР и трупът на жена му БРАУН Ева. Тези две тела също бяха доставени в отдела за контраразузнаване СМЕРШ на Трета ударна армия в гр. Бух (Берлин).

По отношение на всички трупове, доставени в отдела за контраразузнаване СМЕРШ на Трета ударна армия бяха проведени съдебномедицинска експертиза и опознаване от лица, които са ги познавали добре приживе.

След завършването на съдебномедицинската експертиза и провеждането на всички оперативни мероприятия по опознаването им, всички трупове бяха погребани в района на гр. БУХ.

Във връзка с предислокацията на отдела за контраразузнаване СМЕРШ труповете бяха извлечени и превозени най-напред в района на гр. Финов^[2], а после, на 3 юни 1945 г., в района на гр. Ратенов^[3], където бяха погребани окончателно.

Труповете се намират в дървени сандъци, в яма с дълбочина 1,7 метра и са разположени в следния ред:

От изток на запад: ХИТЛЕР, БРАУН Ева, ГЬОБЕЛС, Магда ГЬОБЕЛС, КРЕБС, децата на ГЬОБЕЛС.

В западната част на общия гроб се намира също кош с труповете на кучетата, едното от които е принадлежало лично на ХИТЛЕР, а другото на БРАУН Ева.

Местоположението на погребаните трупове е следното: Германия, провинция Бранденбург, района на гр. Ратенов, гората на изток от Ратенов, по пътя от Ратенов за Щехов, малко преди градчето Нойе Фридрихсдорф, на 325 метра от моста на железопътната линия, по горска просека, от каменен стълб с номер 111 — на североизток до следващия каменен знак със същия номер 111 — 635 метра. После от този знак в същата посока до каменния знак със същия номер 111 — 55 метра. От този трети стълб точно на изток — 26 метра.

Заровената яма е изравнена със земята, на повърхността й са засадени малки борчета, образуващи цифрата 111.

Карта със схема се прилага.

Актът е съставен в 3 екземпляра.

Оригиналът на секретния доклад на съветското контраразузнаване за тайното погребение на Адолф Хитлер и съпругата му Ева Браун на 4 юни 1945 г. в гората край Ратенов

Получих разрешение да снимам и тази карта, начертана на ръка и оцветена грижливо в зелено и червено. Тя посочва много точно къде са погребани останките на нацисткия вожд. Град Ратенов не е избран случайно от руснаците. Това селище с десетина хиляди жители през 1945 г. е разположено в зоната, контролирана от Червената армия, и е достъпно лесно и бързо от Берлин.

Оригинал на картата, начертана от съветското контраразузнаване на 4 юни 1945 г., сочеща мястото на погребване на Хитлер и Ева Браун, двамата Гьобелс и генерал Кребс (ЦА ФСБ)

Тъй че, ако се вярва на този документ, на 4 юни 1945 г. трупът на Хитлер е бил открит, идентифициран и погребан в най-строга тайна в съветската зона на победена Германия. Но Сталин заявява официално пред целия свят и на първо място пред своите англо-американски съюзници, че Хитлер навярно е още жив и се е измъкнал! Защо го прави?

Преди да отговорим, трябва да се върнем към дните непосредствено след падането на Берлин. От 2 май 1945 г.