Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (11)

24 април 1945 г.

„Войници, ранени, берлинчани, всички на оръжие!“

(Призив на Гьобелс в берлинския печат)

Берлин е почти обкръжен. Летището Шьонефелд в югоизточните предградия е превзето. Жуков и Конев ускоряват настъпленията си. Двамата съветски маршали залагат на тези сражения за кариерата си. Целта на всеки от тях е първи да обяви падането на Берлин и да залови Хитлер.

Всеки час хиляди германци загиват под руския обстрел. Предимно цивилни, жени и деца, хванати в клопка в столицата. В германската армия възрастта за носене на оръжие се е разширила значително. Юноши и пенсионери са мобилизирани и хвърлени в апокалиптичната битка.

Отказът да се биеш, желанието да се предадеш на руснаците, за да приключиш с тази предварително загубена война, водят до не по-малко трагичен край. Отряди фанатични нацисти обикалят денонощно по улиците на Берлин, издирват „предатели“ и ги разстрелват или бесят публично.

Гьобелс е на сигурно място в малкия си кабинет във Führerbunker, но прелива от енергия. Столицата на Райха ще падне всеки момент, но министърът на пропагандата не престава да бълва налудничави и заплашителни възвания. Той призовава всички берлинчани, здрави или ранени, да се влеят в отрядите на нацистките бойци. Колебаещите се са „курвенски синове“. В същото време германското радио излъчва непрекъснато послания като: „Фюрерът мисли за вас, вие трябва само да изпълнявате заповедите!“ или „Фюрерът е Германия“.

Нацисткият всекидневник Panzer Bar („Бронирана мечка“, от мечката в герба на Берлин) публикува на първа страница на 24 април 1945 г. последното публично обръщение на Хитлер:

Помнете:

Онзи, който подкрепя или просто одобрява нареждания, подкопаващи нашата твърдост, е предател! Той незабавно трябва да бъде осъден на разстрел или обесване.

На 10 метра под земята Хитлер и последните, останали му верни, не могат дори да си представят какъв ад изживяват берлинчани. Така е, защото не смеят да излязат на повърхността. Само есесовците, отговарящи за сигурността на противовъздушното укритие и неговите обитатели, излизат навън и се връщат. Но никой така и не поисква мнението им за ситуацията, а те дори не си помислят да докладват на фюрера. Що се отнася до опит да се напусне убежището, дори закалени бойци като тях изтръпват само като си го помислят. От 20 април в цял Берлин действат военновременни закони. Рохус Миш, телефонистът на бункера, също изпитва тези тревоги: „Боях се и да не ме арестува Гестапо, ако ме хване из развалините на града. […] Двамата с Хенчел^[1] бяхме убедени, че ако ни залови, тайната полиция ще ни убие“^[2]. Führerbunker с всеки миг се превръща все повече в ковчег за обитателите си.

Все пак животът между дебелите бетонни стени малко по малко се организира. Всекидневните лоши новини се редят монотонно. Хитлеристката трагедия навлиза в последното си действие. Актьорите са едва няколко десетки, но играят ролите си с абсурдно съвършенство. В този микрокосмос на агонизиращия Трети райх една жалка фауна се опитва да оцелее. Военни, убедени, че сляпото подчинение на техните командири ги освобождава от всякаква отговорност, политици, обвързани от взаимната си омраза, младо поколение германци, нацифицирани още в училище и предани до смърт. Единствено Хитлер успява все още да обединява тези мъже и жени с оголени нерви. И да им попречи да се избият помежду си.

Някои започват да изпитват съмнения, но повечето си остават отдадени на тоталния култ към фюрера. Той е пресметнал, предвидил, организирал всичко, смятат те. Редуващите се поражения са само капан, в който ще се хванат руснаците. Доказателството е, че Хитлер изглежда толкова спокоен. Той си играе с немската си овчарка, прочутата Блонди. Тя е родила наскоро. Кученцата търчат и джавкат из коридорите, задръстени от ботуши и каски. Впрочем почти целият бункер е превърнат в детска градина, след като Гьобелс е повикал съпругата си, гордата руса Магда, да дойде с шестте им деца. Отделили са им място във Vorbunker. Специално за тях и майка им са реквизирани четири стаи. Самият Йозеф Гьобелс е настанен в светая светих, в Hauptbunker. Той е само на няколко метра от скъпите си дечица. Те са Хелга, на дванайсет години, Хилдегард, на единайсет, Хелмут, на девет, Холдине, на осем, Хедвиг, на седем, и Хайдрун, само на четири. Имената на всички започват с буквата X. X като Хитлер. Това е най-малкото, което семейство Гьобелс могат да направят за своя фюрер.

Как деца на възраст от четири до дванайсет години могат да прекарват времето си в бомбардиран денонощно бункер? Те си играят. Боричкат се. Тичат от стая в стая с викове. Войниците понякога са принудени да ги мъмрят и да ги гонят от залите за военни операции. Други отделят време да ги научат на някоя песен, естествено песен в прослава на онзи, когото те наричат с любов „Чичо фюрер“. Децата не изглеждат притеснени. Свикнали са много бързо с трясъка на бомбите, с разтърсванията на бетонните основи. Много повече от възрастни като личния лекар на Хитлер, доктор Морел. Този затлъстял шарлатанин със съмнителна хигиена буквално умира от страх. Не може повече и измолва правото да замине, защото, както уверява, сърцето му вече не издържа канонадата на руската артилерия. За малките Гьобелс мрачният и тревожен вид на есесовците около тях е почти забавен. Те наивно не могат да допуснат, че е възможно техният „Чичо фюрер“ да лъже. Нали им е казал, че скоро ще дойдат добрите войници и ще прогонят лошите руснаци. И че още утре може да им разреши да излязат да си играят в градината, на чист въздух.

Магда Гьобелс също си намира занимания. Тази почти вагнеровска фигура на нацистка съпруга се опитва с всички сили да не се пречупи. Тя е на четиресет и три години и отдавна не вярва в бълнуванията, които й пробутва съпругът й. Сигурната победа, прозорливостта на фюрера — дори вече не се преструва, че му вярва. Разбрала е отлично, че бункерът ще се превърне в гроб за нея и децата й. Тя бързо си намира работа, за да не си изгуби ума, обзета е от мания за домакинстване, която може да изглежда абсурдна в толкова драматични мигове, но я връща към света на живите: да поддържа чисти дрехите на децата си. И добре подредени. Подобно на валкириите, така значими за нацистката митология, тя приема трагичния край, който ще погълне семейството й. Убеждава сама себе си, че щом Третият райх трябва да изчезне, тя предпочита също да изчезне и да спести на децата си живот в свят без нацизъм. Сковава я един-единствен страх — да не бъде убита прекалено рано. Прекалено рано, че да не успее сама да отнеме живота на своите скъпи дечица. Или още по-лошо, да не й достигне смелост в последния момент и да не намери сили за шесторното детеубийство, което трябва да извърши. Затова постоянно, с безумен поглед, иска от околните в бункера помощ, подкрепа. Да й помогнат да убие децата си, когато моментът настъпи.