Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (25)

Глава VI

Руски държавен военен архив, Москва, март 2017 г.

Алармата не зазвъня. Значи въздухът все още е годен за дишане. Владимир Коротаев провери дали вентилацията функционира добре и позволява циркулирането на кислорода. Защитната система на залите, където се съхраняват архивите, може да изглежда архаична, но се оказва дяволски ефикасна. За да се избегне всякакъв риск от пожар, всяка вечер концентрацията на кислород в помещението се намалява след края на работното време.

Този процес на обезопасяване ще започне след трийсет минути. Тогава ще се чуе алармата и ние ще разполагаме само с няколко секунди, за да напуснем залата. Владимир ни предупреди няколко пъти, докато вървяхме през лабиринта от коридори и асансьори, за да стигнем дотук. Щом се чуе сигналът, ще трябва да излезем незабавно. После ще бъде късно, вратите ще бъдат блокирани и равнището на кислород ще спадне. Това значи почти сигурна смърт! Няма ли начин да се спре процедурата, някаква сигнализация за помощ, учудихме се, докато подтичвахме след Владимир. „Нет!“ Тонът му не предразполагаше към повече въпроси. Впрочем не беше в наш интерес да подлагаме на съмнение мерките за сигурност в архивите. Нито да даваме на Владимир основателна причина да прекъсне посещението, което ни бе разрешил.

На теория нямаме право да се намираме в тази част от военните архиви. Преди няколко минути Лана успя да убеди заместник-директора да ни допусне до светая светих: залите, в които се съхраняват всички архиви на Червената армия от създаването й, но също и военните трофеи от нацисткия враг. Как го постигна Лана? Благодарение на любимия си похват, който може да се обобщи с една дума: „психология“. Откровено казано, тя пуска в ход както усмивката си, така и съвършеното познаване на руската менталност. Кой лост щеше да използва този път? „Това ли е всичко, което имате? Малко съм разочарована…“ Самолюбието. Лана залагаше на тази чувствителна струна, присъща на много мъже. Владимир не го очакваше. Още бяхме в кабинета му и преглеждахме последните досиета на военнопленниците Линге, Гюнше и останалите. Беше му отнело време да ги открие из прашните рафтове на архивите. Необичайно усилие за този високопоставен чиновник, привикнал повече да нарежда, отколкото да изпълнява нареждания. Възможно най-любезно, бавно, с прецизност и упорство, Лана продължи да дълбае, докато не достигна до нерва и не го докосна внимателно, точно колкото беше нужно. „Наистина ли няма други важни документи, които биха улеснили проучването ни?“ Тя настоя малко повече, още и още. Владимир най-напред свали очилата си и разтърка очи, сякаш за да прогони някаква болка. Никак не му се искаше да се върне в хранилището и да ни остави пак насаме с досиетата. Лана усети колебанието му и се възползва: „Можем да дойдем с вас в архивите, ако искате“. Предложението му се стори толкова неуместно, че не отговори. После най-неочаквано, след като погледна часовника си, просто каза: „Да вървим. Имаме още малко време“.

Над зеленикавата бронирана врата има два малки червени електрически панела. На първия свети надпис: „Автоматиката изключена“. Вторият е угасен, на него пише: „Газ. Не влизай“. Зад вратата се намира едно от десетте хранилища на военните архиви. Разположени са по едно на етаж.

Вътре въздухът е сух, температурата е по-ниска, отколкото в кабинетите, и не трябва да надхвърля 18–19 градуса по Целзий, внушителните плафони излъчват студена светлина като в болница. Свети само по една лампа от две и в помещението цари полумрак. Ето че сме в сърцето на руските военни архиви. Металните стелажи, високи около два метра, заемат поне 200 квадратни метра. Всичките са изпълнени с големи картонени кутии. Съдържат хартиени документи, повечето с печат „Секретно“. Стелажите са най-малко петдесет, което значи, че само това помещение съдържа цели 5000 кутии. Почти плътска съблазън за всеки историк. Какви загадки крият тези кутии, точно пред очите ни? Тайните договори на Сталин с Чан Кай-ши, насочени срещу Мао, ракетната криза в Куба, французите, заловени в частите на СС… Толкова тайнствени досиета, подредени грижливо, на една ръка разстояние от нас. Отварям наслуки една кутия, изписани на машина листове, други на копирна хартия, изпълнени с неразбираеми схеми. Биха били нужни месеци и месеци, за да се анализира, изследва, провери всичко. „И нищо не е дигитализирано“, уточнява полугласно Владимир. Толкова исторически драми, болки, държавни тайни тегнат от тези рафтове, че без да се уговаряме, и тримата започваме да говорим шепнешком. „Сега разбирате защо е трудно да се открият точно необходимите документи.“ Системата за класифициране на военните архиви функционира постарому: на малки фишове са обобщени темите, годините и обстоятелствата за всяка кутия, но без повече подробности. Задачата се усложнява, когато става дума за документи на чужди езици. Като онези от нацистите. „Няма нищо, което да ни е неизвестно“, пояснява Владимир с нотка на раздразнение от нашето учудване. „Нашите исторически фондове няма на какво повече да ни научат. Почти всичко е разсекретено.“ О, това „почти“, което изниква твърде често в нашето проучване. Снимките от аутопсията на предполагаемите тела на Хитлер и Ева Браун? Невъзможно. Официално те не съществуват. Заповедите на Сталин да се скрие истината от Съюзниците? Същото. Резултатите от съдебномедицинските изследвания на телата?… Списъкът е дълъг. Владимир го изслушва и въздъхва. Ние го изтощаваме. Време е да напуснем помещението. Трийсетте минути са изтекли. Газ, кислород, вентилация, той изброява отново мерките за сигурност. Трябва да излизаме. Бързо.

Петте стоманени щифта потъват със силно изщракване в подсилените рамки на вратата. Владимир завърта дръжката, за да се увери, че шлюзът е добре заключен. После прибира ключовете в джоба си и ни сочи асансьора. Посещението е приключило. Не е изненадващо, че остави досиетата, свързани с операция „Мит“, вътре в хранилището, далеч от погледите ни. Линге, Гюнше, Баур и Ратенхубер си остават тайна и днес. За щастие, успяхме да ги прегледаме в неговия кабинет. За кратко наистина, но достатъчно, за да видим най-същественото. Годините на затвор, на принудителен труд и мъчения. Неизвестни есесовци, превърнали се в най-ценните затворници за победителите на Третия райх.

Ще ги накара ли насилието най-сетне да проговорят? Ще се изповядат ли, ще се оплакват ли, ще се пречупят ли? Никой не може да устои дълго в „Бутирка“. „Бутирка“ е затвор. Най-знаменитият в Москва. Намира се в периферията на централната част и днес все още се използва като център за предварително задържане. През 1945 г. в сравнение с „Бутирка“ затворът на Лубянка може да мине едва ли не за почивна станция. Килиите са мразовити през зимните нощи, но са още по-непоносими през лятото, когато силните жеги затискат Москва. Все пак „Бутирка“ не е напълно лишен от удобства, но по леко остарели критерии. От XVIII век, за да сме по-точни. Когато е построен. В началото е военна крепост. Екатерина Велика иска да се чувства добре охранявана на трона от своите верни казаци. Но както е добре известно, казаците понасят отлично липсата на удобства. Още повече че те не са били затваряни в килии от няколко квадратни метра и най-вече не са били инквизирани по цели нощи от садистични главорези. Което се случва с оцелелите от Führerbunker.

 

 

За по-удобно всички затворници, замесени пряко или косвено в смъртта на Хитлер, са събрани в „Бутирка“ в началото на 1946 г. За да го постигнат, офицерите от НКВД преравят в продължение на седмици лагерите с нацистки военнопленници под съветски контрол, с изключение на управляваните от СМЕРШ, което все така отказва сътрудничество. Те издирват свидетелите на последните часове на Хитлер. Малко по малко е съставен списък от около трийсетина нацисти и тяхното прехвърляне е одобрено.

Затворниците са разделени според степента им на значимост:

Първа степен: лица, които са имали преки контакти с Хитлер поради длъжностите си.

Втора степен: личната охрана и охранителите от СД (служба за сигурност).

Трета степен: обслужващ персонал в Имперската канцелария.

 

 

В първата степен са включени онези, които съсредоточават цялото внимание на съветските тайни служби. Те се ползват със специално отношение и са:

Хайнц Линге, камериер на Хитлер, на трийсет и две години, щурмбанфюрер (майор) от СС.

Ханс Баур, пилот на Хитлер, на четиресет и седем години, обергрупенфюрер (армейски генерал) от СС.

Ото Гюнше, адютант на Хитлер, на двайсет и осем години, щурмбанфюрер (майор) от СС.

 

 

Някои са се опитали да скрият истинската си самоличност след задържането им в началото на май 1945 г. Като Линге, камериер и довереник на фюрера. Арестуван е на 2 май 1945 г., но успява да се разтвори сред масата заловени нацисти. „Бях пленник; но дълго време след това нищо не се случи […] никой повече не се заинтересува от мен“, отбелязва Хайнц Линге в своите мемоари. Изпратен е заедно с още няколко хиляди германски войници в лагер край Познан, на изток от Берлин. При разпитите разказва на съветските офицери, че е бил само обикновен офицер на административна служба. Замисълът му успява чудесно до намесата на друг близък на Хитлер, авиатора Ханс Баур. Той също е заловен от Червената армия и затворен в същия лагер, където разказва на всеки, съгласен да го слуша, че е генерал и поради това трябва да се отнасят към него с уважение. „Освен че съм генерал, аз бях личен пилот на Хитлер“, повтаря той по цял ден. Тъй като руснаците не бързат да му повярват, на Баур му хрумва нещо. Забелязал е Линге сред тълпата германци в лагера. Този Линге ще може да свидетелства в негова подкрепа, казва си той. Съобщава на надзирателите си, че Линге може да гарантира, че той наистина е личният пилот на Хитлер. Знае го, защото е бил негов камериер. „С това инкогнитото ми свърши — разказва с горчивина Линге. — Наново трябваше да отговарям на всички въпроси писмено, този път, за разлика от преди — с истината.“^[1]

А Баур постига целта си. Вземат го насериозно и вече с основание го смятат за затворник от първостепенна важност. Така успява да напусне мизерния лагер в Познан. Към Москва и затвора „Лубянка“. Заедно с Линге. Там ги очакват сеанси на инквизиции, достойни за техния ранг.

Затворниците от първа степен са отделени един от друг. Но не са сами в килиите си. Споделят ги всеки с друг задържан. Германец, но непознат. Тези събратя по нещастие скоро ще станат техни довереници, единствените, готови да ги подкрепят, да изслушват жалбите, плача им, яда им. За слушане, да, те ги слушат. Защото са шпиони, доносници на НКВД. Възложено им е да събират и най-малката информация и да наблюдават физическото и психическото състояние на своите „събратя“ по килия. За да не будят подозрения, те се възползват от всекидневните извеждания за разпит на затворниците от СС, за да докладват на началниците си.

Двойният агент от килията на Линге с кодово име „Бремен“ докладва, че Линге е изпаднал в дълбока депресия. Казвал „довършете ме, убийте ме! Вече ме измъчваха на Лубянка, а тук пак всичко продължава“.

Внедреният агент владее изкуството да управлява издръжливостта на тялото и духа на есесовеца, за когото отговаря.

Агент „Бремен“ потвърждава, че Линге е изпаднал в депресия. […] Но агентът смята, че взетите мерки ще окажат положително влияние на Линге и ще го подтикнат да сътрудничи. Агентът е сигурен, че Линге знае и прикрива важна секретна информация. Агентът получи указания да наблюдава Линге и да се увери, че той няма да се самоубие.

Всяка слабост се използва, за да се постигне пълно съдействие по време на разпитите.

Затворникът Линге се безпокои, че семейството му в германската зона под американски контрол може да бъде отвлечено от съветските служби и хвърлено в затвора в руската зона.

Хайнц Линге несъмнено си остава най-важният свидетел от сектор 1. И един от най-крехките психологически. Линге не е роден боец, съвсем не. Безупречната му тъмна униформа на офицер от СС никога не е опръсквана с кръв или кал на бойното поле. Най-много да се е окапал с френско шампанско или унгарско токайско на някой официален прием с изобилно количество питиета. Тази толкова красива униформа ще му бъде смъкната грубо от неговите надзиратели. В един доклад на агенти на НКВД се уточнява:

След като беше обискиран старателно и принуден да смени военната си униформа с окъсани и мръсни затворнически дрехи, Линге дойде в залата за разпити напълно отчаян.

Есесовецът Линге никога преди не е бил подлаган на насилие. През цялата война се е сблъсквал само със словесните нападки на вождовете на режима и с внезапната смяна на настроенията на Хитлер. Жестокостите, извършвани всекидневно в Европа по заповед на неговия господар, са си оставали за него абстрактни понятия. Смрадта на мъртвите от концентрационните лагери и бойните полета, тази смесена миризма на вътрешности, екскременти, кръв, този мирис на смърт не достига до тихите апартаменти на германските властници. Как да си я представиш? Как само да си въобразиш невъобразимото, нечовешкото, когато не си се сблъсквал с него нито веднъж в живота си? Линге не го е знаел. Не е искал да го знае.

Изпълнявал е ролята на камериер десет години. Сега, когато нацисткият режим е рухнал, плаща цената. Скъпо. Много скъпо. Неговата близост с фюрера му осигурява много специално отношение от страна на съветските власти. По това време, в началото на 1946 г., те са убедени, че той държи ключа. Линге придобива първостепенна важност. Макар че нищо не го е подсказвало.

Хайнц Линге е на деветнайсет години и е зидар, когато влиза в нацистката партия през септември 1932 г. Няколко месеца по-късно постъпва във Вафен-СС, военния клон на организацията СС. През януари 1935 г. е избран заедно с двама други войници, за да се включи в „личната служба на фюрера“.

Оттогава няма повече да се отдели от Хитлер. Грижи се за гардероба му, за личните му вещи по време на пътуванията, наблюдава как прислугата си върши работата в домакинството. В началото на войната срещу Полша, през септември 1939 г., вместо да бъде изпратен на фронта, той става единственият камериер на Хитлер. Другите двама, които не отговарят на изискванията, са върнати в бойните си части. За компенсация получава чин хауптщурмфюрер^[2] от СС и титлата „началник на личната служба на фюрера“. В края на войната, на сигурно място в бункера и все така без да се е сражавал, е произведен по пряка заповед на господаря си в чин щурмбанфюрер от СС (майор).

Агентът от килия V-III докладва, че Баур се ужасява от физическите мъчения.

Баур също съответства твърде слабо на образа на нацистки воин със стоманени нерви, възхваляван от пропагандата на режима. Също като Линге този син на пощальон е спечелил пагоните си на генерал предимно в салоните на Райхсканцеларията. Да, преминал е изпитанието с огън съвсем млад. През 1915 г. той е едва на осемнайсет години, когато участва в Първата световна война, най-напред като помощник-механик, а после и като пилот на самолет. С шест победи във въздушни двубои той получава желания статут на „Ас“ на авиацията^[3]. След окончателното германско поражение през 1918 г. Баур остава още няколко години в армията. Демобилизиран е през 1922 г. с чин лейтенант и продължава да пилотира, но в гражданската авиация. През 1926 г. се присъединява към съвсем новата национална въздушна компания Луфтханза и става бордови командир. Способностите му на пилот и участието му в нацисткото движение (става член през 1926 г.) ще му осигурят блестящо бъдеще. Докато е пилот по линията Берлин-Мюнхен среща и се свързва с някои пътници с тъмни униформи. Сред тях е и някой си Химлер, шефът на СС. Той подсказва на Хитлер името на Баур през 1932 г. Германия още е демокрация и преживява напрегната всеобща избирателна кампания. Президентска и парламентарна. Залогът е огромен за нацистката партия НСДАП. Победата и вземането на властта изглеждат възможни. Хитлер се нуждае от добър пилот, който да го превозва от митинг на митинг и да му помогне да спечели изборите. Баур се съгласява. Идеята на нацисткия лидер е революционна. Да използва въздушен транспорт, за да се придвижва по-бързо и да провежда срещи в няколко града на ден. Никой от съперниците му не го е правил преди него. Ханс Баур приема да стане Standiger Flugkapitan und Chefpilot des Führers (бордови командир и главен пилот на фюрера). Той му помага на два пъти. Първия път между 3 април и 24 април. После от 15 юни до 30 юни. Начинанието е успешно. НСДАП става първа политическа партия в Германия по брой на гласове и на депутати. След нови парламентарни избори през ноември и месеци преговори Хитлер става канцлер на 30 януари 1933 г. Той никога няма да забрави скъпоценната помощ на Баур. Незабавно го прави свой официален личен пилот и отказва да лети с друг. Освен това го произвежда в чин полковник от СС. През 1944 г., само на четиридесет и седем години, Баур дори ще бъде произведен в обергрупенфюрер от СС (армейски генерал), както и в генерал-лейтенант от полицията. Въпреки двата си чина той никога няма да командва военна или полицейска част.

През 1946 г. този салонен „двоен генерал“, близък довереник на Хитлер, понася твърде зле задържането си в руските тъмници. Опитът му за бягство от Führerbunker през нощта на 1 срещу 2 май 1945 г. се е оказал катастрофален. Ранен е тежко и се налага десният му крак да бъде ампутиран в затвора. Прави го германски лекар, също затворник. Условията за операция съвсем не са оптимални. „Нямаше скалпел на разположение“, спомня си Баур в мемоарите си.

„Тогава германският хирург ме ампутира с джобно ножче.“^[4]

По-вероятно е да е било с трион.

Баур е психологически нестабилен и истински ужасен от изтезанията, затова не се поколебава да издаде бившите си колеги от СС, за да си спаси кожата.

Започва на Лубянка, веднага щом пристига в Москва. След Линге посочва и телефониста от Führerbunker, обершарфюрера от СС (подофицер) Рохус Миш, който разказва за това в автобиографията си след десетилетия:

Две-три седмици по-късно ни преместиха в Лубянка, седалището на КГБ [Всъщност тава дума за НКВД, защото КГБ се създава през 1954 г. — Б.а.], тайната полиция. Там, в стая на първия или втория етаж, бяхме подложени на първите разпити. Почнаха с Баур. Полицаите го биха. След известно време Баур каза на тъмничарите си: „Ами добре де, питайте човека, който ме придружава, той знае всичко по-добре от мен!“^[5]

Този съвет няма да остане без последствия за подофицер Миш. Той се издига към първите места в списъка на важните свидетели. Съдбата му се е преобърнала още преди няколко седмици, когато е решил да помогне на Баур. Пилотът току-що е претърпял ампутация в лагера в Познан. Миш, който го познава, защото го е срещал много пъти във Führerbunker, му предлага услугите си. Той му сменя превръзките всеки ден и се грижи за храната. В замяна подофицерът се надява да се възползва от по-доброто отношение, което обикновено се полага на генералите във военнопленническите лагери. Подобни очаквания биха имали смисъл в зоната, контролирана от западните съюзници, но не и в съветската. Много скоро руснаците съобщават на Баур, че ще бъде прехвърлен в санаториум в Москва, където, уверяват го те, щял да получи лечение, достойно за ранга му на генерал. Германецът се съгласява, но само при условие да го придружи помощникът му Миш. Баур си спомня прекрасно този епизод: „Бях получил правото да разполагам с ординарец, това беше бившият телефонист от Канцеларията на Райха, ефрейтор^[6] на име Миш. Много трудно получих разрешение да ме придружи в Москва. Всъщност не съм сигурен, че това се оказа от полза за него“^[7].

Меко казано. Вместо в санаториум, Баур се озовава в „Бутирка“. Миш също. Те се присъединяват към Линге и Ратенхубер, които вече са настанени в килиите си. Пълчищата бълхи и хлебарки, леденият студ на московската зима, негодната храна, условията в затвора хвърлят в потрес гордия генерал Баур и неговия верен Миш. Не закъсняват и гаврите. Като тази да бършеш с носна кърпичка пода, оцапан с урина и екскременти. После идва физическото насилие по време на безкрайните разпити. Баур не разбира какво прави там. Не може да не става дума за някаква грешка. Да, той има чин генерал, но никога не е ръководил или заповядвал избивания. Що се отнася до Хитлер, не го е познавал чак толкова добре. Това се мъчи да обясни на своите тъмничари. Като доказателство за добрата си воля и желанието да сътрудничи без забавяне посочва Гюнше. Ето кой знае всичко.

Агентът отбеляза следното твърдение на Баур, достойно за внимание: „Не знам по какви причини руснаците са сигурни, че аз знам всичко за фюрера. В техен интерес е да се насочат към неговия адютант^[8], който през цялото време се намираше заедно с него в апартамента.“

Руснаците не са чакали съветите на Баур, за да се заинтересуват от Гюнше. Но великанът от СС създава проблеми на следователите от НКВД. За разлика от Линге и Баур, той се оказва корав. Дори „Зигфрид“, шпионинът, заселен в неговата килия, не успява да го разприказва. Подозрителният и неразговорчив по природа Гюнше не му разкрива нищо полезно.

Според сведенията на нашия източник^[9] Гюнше се въздържа от всякакви разговори относно смъртта на Хитлер […].

Тайните служби ще се опитат да се приспособят. Те редовно сменят внедрените агенти, подбират различни профили, за да спечелят доверието му. Нищо не помага. Гюнше не се поддава и не променя поведението си.

Щурмбанфюрерът от СС може да е само на двайсет и осем години, но е служил цяло десетилетие в униформата с мъртвешка глава. Той познава отлично методите за пречупване на волята на затворници.

Ото Гюнше е син на офицер от полицията. Той става член на хитлеристката младежка организация на четиринайсет години и влиза в Лайбщандарт СС през 1934 г., на седемнайсет години. Този щурмови отряд на СС представлява бойният елит на режима. За постъпването в него има и физически изисквания: кандидатите трябва да са високи най-малко 1,80 метра (никой от вождовете на режима не отговаря на този критерий: Хитлер е висок 1,76 м, Химлер 1,74 м, а Гьобелс 1,65 м), да докажат „расова чистота“ без еврейска кръв много поколения назад и разбира се, да се закълнат във вярност до смърт на нацистките принципи. На следващата година, когато навършва осемнайсет, Гюнше е приет в НСДАП. Този здравеняк с ръст 1,93 м, рус, широкоплещест, атлетичен, скоро привлича вниманието на началниците си. Съвсем логично е избран да постъпи в подразделението на СС за лична охрана на Хитлер. Това става през 1936 г., когато Гюнше е на деветнайсет години. На 1 март 1943 г. той става личен адютант на Хитлер. Тази длъжност изисква да следва фюрера всекидневно. Той участва във всичките му заседания, записва думите му, следи за правилното изпълнение на заповедите му. Както и Линге, Ото Гюнше се превръща в една от сенките на Хитлер и в привилегирован свидетел на последните месеци от властването му.

Пред съветските следователи, които го разпитват, той твърди, че знае как точно се е самоубил Хитлер. Също като Линге, също като Баур.

На 30 април 1945 г. Хитлер се е затворил със съпругата си Ева Браун в своя апартамент във Führerbunker. Там те са се самоубили. След няколко минути телата им са били изгорени в градината на Канцеларията и заровени.

Но показанията на тримата свидетели се разминават в някои подробности. Линге е чул изстрел. Гюнше не е. Баур твърди, че се е сбогувал с фюрера към 18–19 часа, докато другите двама се кълнат, че той се е самоубил към 16 часа. Кой има право? Кой лъже?

 

 

Берия няма право на грешка. Сталин току-що му е отнел ръководството на НКВД. На 29 декември 1945 г. главният шпионин на Съветския съюз е заменен от своя заместник Сергей Круглов. Дали това не е признак за изместването му встрани, за край на кървавата кариера на Лаврентий Берия? Запазва ли той контрола си над тайните служби? Наистина Сталин привидно отслабва властта на своя „Химлер“ над най-чувствителния сектор от сигурността на държавата. Но Берия, който наскоро е произведен в почетния чин маршал на Съветския съюз, си остава незаобиколим в сложното равновесие на московските управници. Незаменим детайл в механизма на репресиите и следенето в страната. Той си запазва правото на надзор над всички тайни служби като член на Политбюро и зам.-председател на Съвета на министрите. Нищо не му убягва. Особено досието „Мит“.

Към средата на февруари 1946 г. започват разпитите. Методите се променят в сравнение с прилаганите от СМЕРШ през май-юни 1945 г. Стават брутални, дори изключително брутални.

Нищо от цялата тази жестокост не прозира в докладите на следователите от НКВД. Или почти нищо. Тя може да се отгатне в неказаното, като се видят часовете, в които се провеждат разпитите. Най-често посред нощ, между 23 часа и 5 часа сутринта. Някои разпити траят не повече от два часа, други могат да продължат шест часа без прекъсване, дори повече.

Когато става дума да се пречупят телата и духовете, да се направи противникът уязвим, да се смажат и последните му съпротивителни сили, офицерите от съветските специални служби нямат какво да учат от нацистите. Те изтезават от години „контрареволюционери“ и други „врагове“ на народа, тъй че са се усъвършенствали в деликатното изкуство на разпита. Като задаваш един и същ въпрос непрестанно ден след ден или по-скоро нощ след нощ, може да докараш затворника до ръба на лудостта.

Бившият камериер на Хитлер ще го научи на свой гръб.

Следовател Швайцер. Разпит на затворника Линге. От 3 и 30 ч. до 5 и 30 ч. сутринта, 19 февруари 1946 г.

На заявлението на следователя, че предишните му показания са били проверени и са се оказали неточни, Линге отвърна, че всичко, което е заявил три пъти по време на следствието и е написал в показанията си, отговаря на действителността. Той нямал какво повече да добави или да промени.

Ето неговия сценарий за смъртта на Хитлер:

Хитлер се оттеглил в апартамента си към 15 и 45 часа на 30 април 1945 г. Той се присъединил към Ева Браун. Линге през цялото време стоял пред вратата. След няколко минути чул детонация. Изтичал да предупреди Борман, секретаря на фюрера. Двамата заедно отворили вратата и констатирали смъртта на двойката Хитлер. Неговата от куршум, нейната от отравяне. После те качили телата в градината и ги изгорили.

 

 

Надеждата на затворника Линге да мине леко се изпарява бързо. Руското разследване едва сега започва отново. Тази първа среща със следователя Швайцер продължава само два часа. Колкото да загрее за следващите нощи. За неудоволствие на камериера на Хитлер въпросите за последните дни на диктатора ще продължат.

Разпит на затворника Линге в затвора „Бутирка“ от 23 ч. на 19 февруари до 5 ч. на 20 февруари 1946 г.

Линге свидетелства отново за последния ден на Хитлер в бункера на Имперската канцелария на 30 април 1945 г.

Шест дълги часа, за да повтаря същия разказ. Линге се държи и представя идентична версия на онази от първите дни на задържането му предишното лято. Разпитът се провежда на немски. През цялото време присъства преводач. Въпросите се подновяват. Този път го питат дали в последния момент Гьобелс не е успял да убеди Хитлер да се измъкне. Линге го изслушва и се съгласява, че това би било възможно. Но тогава е щял да им бъде нужен танк, за да разкъсат обръча от руски войници около бункера, обяснява бившият камериер.

Разпит на следовател Швайцер с Линге, от 23 и 30 ч. на 20 февруари до 4 и 45 ч. на 21 февруари 1946 г.

Задържаният Линге беше разпитан за лицата, присъствали в бункера на Имперската канцелария през нощта на 29 срещу 30 април 1945 г.

Според него са били петдесет и осем. Той е сигурен и той го заявява тържествено.

Когато се връща в килията си, Линге се хвали пред своя съкилийник какви лъжи е наговорил на разпитите. Осведомителят „Бремен“ не пропуска нито дума и предава всичко на началниците си: „Линге не свидетелства искрено, защото знае, че руските власти не могат да го уличат за лъжите му. По простата причина че има само двама души, които знаят обстоятелствата на «смъртта» на Хитлер: той и Борман. А последният е недосегаем за руснаците“. Към тази дата Мартин Борман все още се издирва активно. Никой не знае дали е жив, или мъртъв. Всъщност той не е оцелял при опита си за бягство от бункера на 2 май 1945 г.

 

 

Три почти изцяло безсънни нощи. Сънят не идва при Линге и в килията. Той се връща изтощен от безкрайните разпити. А през деня надзирателите не му разрешават да спи. Разписание, което няма да се промени скоро.

Следовател Швайцер разпитва задържания Линге от 23 и 30 ч. на 21 февруари до 4 и 20 ч. на 22 февруари 1946 г.

По време на разпита, когато Линге отговаряше на въпроса за броя на лицата, присъствали в бункера, изяви желание да промени показанията си от 20 февруари 1946 г.

Първи пукнатини в показанията на камериера. Ударите се сипят, заплахите му пукат тъпанчетата. Той за първи път опровергава твърденията си от предния ден.

От петдесет и осем души в бункера, той минава на само дванайсет, които наистина е видял през нощта на 29 срещу 30 април 1945 г.

Разпитите продължават.

На 23 февруари — от 12 и 30 часа до 16 часа.

На 24 февруари му дават малко почивка.

На 25 февруари нощните сеанси се подновяват. От 23 и 30 часа до 4 часа сутринта.

На 26 февруари Линге се пречупва. Една седмица. Една седмица такъв натиск се оказва достатъчна, за да го преобрази. Когато идват да го вземат от килията в 23 часа, той реагира като обезумял и започва да крещи. Агентът на НКВД описва сцената в донесението си.

Линге възкликна: „Умолявам ви да ме убиете, само не ме измъчвайте. Ако не престанете, аз ще се самоубия“. Беше му посочено, че всичко ще върви по-добре, ако най-после се реши да каже истината. Линге изпадна в истерия и се разкрещя: „Казвам истината на всеки разпит! Не мога да ви измисля друга!“. После се разплака. Когато се успокои, следователят поднови процедурата и започна разпита.

Съветските доклади никога не се задълбочават в методите, използвани от следователите. За да научим повече, трябва да се обърнем към затворниците. Линге разказва травматизиращи подробности от своя престой в съветските затвори, включително и за физическото насилие.

Понеже отказвах да потвърдя това, което комисарят искаше да чуе от мен, пуснаха в ход камшика. Заповядаха ми да се съблека съвсем гол и да легна върху едно дървено магаре. Комисарят беше наредил да ме бият, в случай че не кажа „истината най-после“. Гол и унизен, продължих да твърдя:

— Адолф Хитлер се застреля на 30 април 1945 г. Изгорих го!

Комисарят заповяда на един як лейтенант с камшик с няколко опашки в ръка:

— Дай му да разбере.

Когато се разкрещях като заклан, той каза цинично:

— Е, това би трябвало да ви е познато повече, отколкото на нас. Научихме го от вас, от СС и Гестапо.^[10]

Ханс Баур, който вече е съвсем изнемощял заради ампутацията, е подложен на същите изпитания.

Нощните разпити продължават и постоянно се връщат към един и същ въпрос: Мъртъв ли е Хитлер?

В началото германският пилот се опитва да запази достойно поведение. Дори се оплаква от условията в новия си затвор и иска да бъде върнат на Лубянка.

Искането, естествено, е отхвърлено. Вместо това му отвръщат с крясъци: „Ти лъжеш! Лъжеш! Лъжеш!…“ Изтощеният и уплашен Баур признава, че наистина е излъгал. Не знае каква лъжа е изрекъл, но приема всичко. Желанието му е само едно: това да престане.

Моят постоянен следовател непрестанно крачеше в кръг около мен, а когато спираше за малко, гълташе някакви хапчета, изглежда, за да се поддържа буден. […] Една нощ получих ужасен удар. Когато отивах на разпит както обикновено следователят ми изрева триумфално: „Баур, сега вече ще ни кажеш всичко, което знаеш. След ден-два жена ти ще бъде тук. Ако не проговориш, ще й смъкнем гащите пред теб. Ако ти е малко, ще я пребием. А ако и това не ти стига, ще я направим проститутка.^[11]“

Заплахата подейства. Авиаторът сваля маската.

Самоубийството на Хитлер? Той не е присъствал.

Откриването на мъртвите тела на Хитлер и Ева Браун в апартамента в бункера? Не е присъствал.

Кремирането на двете тела в градината? Не е присъствал.

На какво се дължат тези постоянни отсъствия в най-драматичните мигове за човека, на когото е служил толкова предано?

Бях много зает да се подготвям за опита си да избягам. Освен това беше много опасно да изляза посред бял ден в парка на Имперската канцелария, за да видя изгорените тела. Целият квартал беше подложен на артилерийски обстрел.

Баур вече не се опитва да придава значимост на постъпките си. Представя ги такива, каквито са, без украса.

Що се отнася до подробностите за смъртта на Хитлер, той ги е научил едва много по-късно. „Беше на 22 или 23 октомври 1945 г. във военнопленническия лагер в Познан.“ Двама от личните телохранители на Хитлер ги споделили с него.

Баур бърза да съобщи имената на тези двама военни: „Бяха Бергмюлер и Хофбек“.

Съветските разследващи все още се съмняват в правдивостта на показанията на Баур. Те знаят, че Хитлер му е възложил лично да изгори тялото му след самоубийството и да направи така, че никой никога да не го открие. Но той не е направил нищо.

Могат ли да му вярват?

Кога видяхте за последен път Хитлер?

На 30 април 1945 г. към 18 или 19 часа. Той ми съобщи за намерението си да се самоубие. После напуснах апартамента му, за да си приготвя багажа и да избягам.

Кога се върнахте в бункера на Хитлер?

Два часа по-късно. […] Попитах онези, които бяха там: „Свърши ли се вече?“. Отговориха ми, че той се е самоубил с 8 мм военен пистолет.

Твърденията на Баур се разминават напълно с показанията на Линге и Гюнше.

Последният повтаря при всеки разпит едно и също. Хитлер се е самоубил на 30 април 1945 г. към 16 часа. Намерил го е Линге. Затова пък, макар да се е намирал само на няколко метра от вратата на Хитлер, Гюнше не е чул никакъв изстрел. А точно в този момент в бункера не е имало никакъв шум, освен бръмченето на вентилационната система. Как е възможно младият есесовец да не е чул гърмежа?

В руския лагер резултатите от разпитите се разнищват, сравняват и анализират.

Две големи разминавания се набиват на очи: часът на самоубийството:

Между 15 часа и 16 часа според Линге и Гюнше. Между 19 часа и 21 часа според Баур.

Причината за смъртта:

Огнестрелно оръжие според Линге и Баур.

Неясна според Гюнше.

След един месец разпити те са принудени да констатират, че операция „Мит“ не напредва. Съмненията остават, дори се умножават.

На този етап за съветските тайни служби смъртта на Хитлер си остава загадка.

Негово ли е наистина откритото тяло? Ако е така, защо съдебните лекари не са забелязали дупка от куршум в главата му? Или Линге и Баур лъжат?