Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (16)

29 април 1945 г.

„В присъствието на свидетелите ви питам, мой фюрер Адолф Хитлер, желаете ли да вземете за жена госпожица Ева Браун?“

(Валтер Вагнер, член на градския съвет)

Полунощ е.

Хитлер е силно развълнуван. Той смята, че е намерил решение как да се изплъзне от лапите на руснаците. Не е избрал предложението на Аксман да бягат под бомбите. С решителна стъпка отива в стаята, където си почиват неговият нов командващ на Луфтвафе Фон Грайм и Хана Райч. Показанията на младата жена за този епизод са класифицирани като „строго секретни“ от американските власти. Ето какво съдържат.

„Фон Грайм беше смаян, когато Хитлер му заповяда да напусне бункера още тази нощ“, разказва тя. Съвсем новият фелдмаршал от авиацията (Хитлер току-що го е повишил) е ранен и заседнал в Берлин, а му възлагат невероятната мисия да преобърне хода на историята и да отблъсне или поне да забави руското настъпление. За целта трябва на първо време да стигне до авиобазата в Рехлин, на 150 километра на север, а оттам да командва германските въздушни удари по съветските сили около Берлин. Хитлер до такава степен не се съмнява в успеха на плана си, че възлага и друга задача на Фон Грайм. По-лична, дори много лична. „Втората причина за вашето заминаване за Рехлин е, че Химлер трябва да бъде спрян.“ Когато произнася името на райхсфюрера на СС, гласът на Хитлер се разтреперва, устата и ръцете му се сгърчват. Но той настоява. Фон Грайм трябва да предупреди гросадмирал Дьониц в главната му квартира в Пльон, до границата с Дания, че е необходимо да бъде арестуван Химлер. „Предателят няма никога да ме наследи като фюрер. Вие трябва да заминете оттук, за да се уверите в това!“

Целият Берлин е залят от войници на Червената армия. На земята те са вече два милиона и изпепеляват нацистката столица, а в небето кръстосват близо 1000 изтребителя с червена звезда. Фон Грайм и Хана Райч се опитват да вразумят Хитлер. Като ги принуждава да заминат, той им подписва смъртната присъда. „Като войници на Райха — ядосва се Хитлер, — ваш свещен дълг е да използвате и най-малката възможност. Това е последният ни шанс. Ваш и мой дълг е да се възползваме от него.“ Спорът е приключен. Той заповядва, а войниците се подчиняват. Но Хана Райч не е военна. Младата жена е цивилна и притежава силен характер. „Не! Не!“, възкликва тя. За нея всичко това е чиста лудост. „Всичко е загубено, вече е безумие да се опитваме да променим нещо.“ Неочаквано Фон Грайм я прекъсва. Новият фелдмаршал не иска да остане в историята като човека, отказал да спаси фюрера. Дори шансът да е едно на сто, трябва да се опитаме, заявява той, като гледа право в очите младата си спътничка.

Подготовката за заминаване отнема само няколко минути. Белов, офицерът за връзка на Луфтвафе в бункера, окуражава новия си командващ. „Вие трябва да успеете. От вас зависи истината да достигне до нашия народ, да бъде спасена честта на Луфтвафе и на Германия пред света.“ Обитателите на укритието са предупредени за намеренията на Хитлер. Всички завиждат на заминаващите. Някои им предават написани набързо писма, прощални послания до близките. Хана Райч ще заяви по-късно на представителите на Съюзниците, които я разпитват, че е унищожила всички, включително писмото на Ева Браун до сестра й Гретъл, за да не попаднат в ръцете на врага. Всички, освен две. Две писма от семейство Гьобелс до Харалд Кванд, големия син на Магда от първия й брак. Тогава Харалд е на двайсет и четири години и единствен от семейството не е дошъл в бункера. Пленен е от Съюзниците през 1944 г. в Италия. Магда Гьобелс дава не само писма на Хана Райч. Тя й подарява за спомен пръстен с диаманти.

Изтекли са само трийсет минути след заповедта на Хитлер. Грайм и Райч са готови. Те излизат на повърхността и скачат в приготвената за тях бронирана кола. По-малко от километър ги дели от Бранденбургската врата. Там ги чака малък самолет, „Арадо 96“, скрит под камуфлажно покривало. Над улиците ехтят във все по-влудяващ ритъм залповете на руските гаубици, небето е озарено от пламъците на стотиците горящи сгради в столицата. Наситеният със сажди въздух почерня лицата и дращи гърлата. В колата, която слаломира по осеяните с трупове улици, Хана Райч се люшка от едната врата до другата, но е толкова съсредоточена, че едва се смръщва от болката. Тя знае, че това е най-простата част от бягството им.

След няколко секунди ще поеме управлението на самолета, който забелязва отдалеч. Той е насред булеварда, преминаващ от изток на запад, край най-прочутия монумент на Берлин, Бранденбугската врата.

„Арадо 96“ не е военен самолет, в Луфтвафе го използват предимно за обучение в школите за пилоти. Не е много бърз, развива само 330 км/ч, докато изтребителят „Месершмит 109“ надхвърля 650 км/ч. Но е невероятно маневрен. Хана Райч познава много добре този модел и е способна да изпълни всякакви номера с него. Само трябва да успее да излети от павираната улица, обсипана с най-различни останки. Положителен момент е, че импровизираната писта не е надупчена като швейцарско сирене от попадения на снаряди. Отрицателният момент е, че е дълга само 440 метра. Хана Райч заема мястото на пилота и едва оставя време на Фон Грайм да се настани отзад. Тя има право само на един опит. Руснаците се усещат какво става веднага щом чуват бученето на 465-те коня на „Арадо“. Дали Хитлер не се опитва да се измъкне! С дузини, като демони, те плъзват бързо по димящите руини и се устремяват към самолета. Но вече е късно. Машината се отлепя от земята и се издига почти вертикално, за да избегне откосите на картечниците. Когато се озовава над сградите, изниква друга опасност. Гигантските прожектори на съветската ПВО претърсват трескаво небето. После преградната стрелба се издига като метална вълна, за да сложи край на невероятното им бягство. Като по чудо самолетът понася само няколко попадения без особени последствия. На 6000 метра височина вече не може да бъде засегнат. Извършеното надминава разбиранията. Но се оказва безполезно. Петдесет минути по-късно, към 2 часа сутринта, Фон Грайм и Райч стигат до авиобазата в Рехлин. Както му е заповядал фюрерът, новият главнокомандващ на Луфтвафе хвърля всички самолети на разположение към Берлин. Но очевидно те са твърде малко, за да променят хода на войната.

Фон Грайм не остава в Рехлин, за да се увери. Вече мисли само за изпълнението на втората си мисия: да се арестува Химлер. За целта Райч и Фон Грайм отлитат за главната квартира на гросадмирал Дьониц в Пльон, на 300 километра северозападно от Рехлин. Дьониц, един от последните верни на Хитлер, не е бил информиран за предателството на Химлер. Освен това си има други грижи, освен да арестува шефа на СС. Тъкмо това обяснява на Фон Грайм. За когото провалът е пълен.

Най-после на 2 май Химлер ще се окаже лице в лице с емисарите на Хитлер в Пльон. Шефът на СС пристига за военно съвещание с Дьониц. Авиаторката го пресреща, преди да влезе на заседанието.

— Един момент, хер райхсфюрер, много е важно, моля ви.

— Разбира се — отговаря Химлер почти дружелюбно.

— Вярно ли е, хер райхсфюрер, че сте установили контакт със Съюзниците с предложения за мир, без да сте получили такава заповед от Хитлер?

— Но разбира се.

— Вие предадохте вашия фюрер и вашия народ в най-тежките им часове? Подобна постъпка представлява държавна измяна, хер райхсфюрер. Направихте го, докато всъщност мястото ви беше в бункера с Хитлер?

— Държавна измяна? Не! Ще видите, историята ще отсъди другояче. Хитлер искаше да продължи битката. Беше обсебен от гордостта си и от своята „чест“. Искаше да пролива още германска кръв, а тя беше свършила. Хитлер беше безумец. Това трябваше да бъде спряно много по-рано.

Райч уверява американските тайни служби, че се е противопоставила на шефа на СС и че разговорът им бил прекъснат от една атака на Съюзниците срещу главната квартира на Дьониц.

Дали Химлер е изрекъл тези думи? Възможно е. Повтарял ги е много пъти пред други високопоставени нацисти. Това внезапно прозрение за разрушителната лудост на Хитлер не му помага да се спаси. Той е издирван от Съюзниците и заловен на 22 май 1945 г., докато се опитва да избяга към Бавария. Самоубива се на следващия ден с ампула цианид. Същата, която му е дал Хитлер.

Да се върнем в Берлин, на 29 април. Хитлер не подозира, че заповедта му да бъде ликвидиран Химлер няма да бъде изпълнена. Току-що са го уведомили за успеха на невероятното бягство на неговия командващ Луфтвафе заедно е Хана Райч. Ето най-после един признак, че положението се променя и че не всичко е загубено.

Вече може да се посвети изцяло на церемонията, която се подготвя пред очите му.

Показания на Хана Райч пред американските тайни служби. Екземпляр, запазен в ГАРФ

От няколко минути войниците шетат трескаво из малката зала, където Хитлер обикновено провежда военните съвещания. Под наблюдението на Линге те изнасят столове, разместват забързано мебелите. Ще се заминава ли най-после?

В коридора се появява някакъв непознат в нацистка униформа. Той се казва Валтер Вагнер и пристига отвън. Придружават го двама мъже със строг вид. Обитателите на убежището си задават въпроси. Кой е той? Има ли връзка с предателството на Химлер? Подофицер Рохус Миш пита един от колегите си: „Каза ми лаконично, че е длъжностно лице от гражданското. Изгледах го слисано. «Да, длъжностно лице от гражданското, защото Хитлер ще се жени!»^[1].“

Ева Браун ликува. Тя отдавна умолява своя любовник да се оженят. Не може да се примири с мисълта, че ще умре, без да носи официално фамилията на онзи, когото обича. Мъжа, когото среща в Мюнхен през 1929 г. По онова време тя е само на седемнайсет години и работи в ателието на Хайнрих Хофман, официалния фотограф на Хитлер. Те стават двойка много бързо. Тя му говори за брак. Той отговаря, че не принадлежи на себе си, че вече има съпруга и това е Германия. Днес Германия вече не го задоволява. Сякаш е метреса, недостойна за любовта му, затова е решил да се отрече от клетвата си и вече се чувства свободен да се бракосъчетае с Ева Браун.

Изборът на свидетели на брака е ограничен от обстоятелствата, това ще бъдат Йозеф Гьобелс и Мартин Борман. Без свидетели жени. Ева Браун няма думата и неохотно приема присъствието на Борман, когото мрази силно. Двамата от години си оспорват благоразположението на Хитлер. Всеки ревнува другия заради влиянието, което би могъл да има върху повелителя им. Борман, както и мнозина от приближените на Хитлер, никак не одобрява младата жена. Липсва й задълбоченост, прекалено повърхностна е, повече загрижена за цвета на лака си за нокти, отколкото за политиката. Хана Райч, може би защото е тайно увлечена по фюрера, стига дотам да я представи като егоистична и инфантилна полуидиотка.

Към един часа през нощта бъдещите съпрузи влизат в заседателната зала. Тенът на Хитлер е восъчен, като на човек, който не е виждал слънчева светлина от много дни. Носи обичайното си сако, цялото измачкано, защото е лежал с него в леглото. Единствен намек за тържественост — закачил си е златна партийна значка, своя „Железен кръст“ първа степен и медала си за раняване от Първата световна война. Ева Браун е усмихната и облечена в елегантна рокля от тъмносиня коприна. На раменете си носи сива наметка от скъпа кожа. Двамата годеници се хващат за ръце и застават пред Валтер Вагнер. Той трепери от страх. Не може още да повярва, че се намира пред господаря на Германия. С неуверен глас започва да чете двете типови страници със задълженията в брака при Третия райх. Докато ги изрежда, Валтер Вагнер си дава сметка, че не могат да бъдат изпълнени. Той е възпитан и обучен да следва буквата на правилата, постановени от нацисткия режим, и сега не знае как да постъпи. Липсват толкова много официални документи като свидетелство за чисто съдебно минало (с каквото Хитлер не би могъл да се сдобие, защото е бил осъден на пет години затвор след неуспешния опит за преврат през 1923 г.), удостоверение от полицията за техния здрав морал, както и уверение за политическа лоялност към Райха на бъдещите съпрузи. Чиновникът изпада в пълен смут. Но фюрерът не може да чака. В крайна сметка служителят се решава да направи изключение и отбелязва изрично в регистъра на брака, че съпрузите са изтъкнали извънредните обстоятелства, дължащи се на войната, за да се прескочат обичайните изисквания и срокове. Така чиновникът потвърждава единствено въз основа на думите на годениците, че имат чист арийски произход и не страдат от наследствени болести.

Най-после се стига до основния въпрос. Вагнер си прочиства гърлото и изрича: „В присъствието на свидетелите ви питам, мой фюрер Адолф Хитлер, желаете ли да вземете за жена госпожица Ева Браун? Ако е така, ви моля да отговорите с «да».“

Церемонията продължава само десет минути. Колкото годениците да отговорят утвърдително, да подпишат официалните документи и да се поздравят. Ева вече не се казва Браун, а Хитлер. Младоженката е толкова развълнувана, че бърка, когато се подписва на официалния документ за гражданско състояние. Започва да се подписва с главно Б като Браун, преди да се усети. Затова Б е поправено несръчно на X като Хитлер.

Приемът след това продължава само няколко минути. В стаята на фюрера са поканени няколкото все още останали в бункера видни личности. Изтощени генерали, потиснати високопоставени нацисти и три жени на ръба на нервна криза, Магда Гьобелс и двете лични секретарки на Хитлер. Поднесен е чай и дори шампанско. Само Траудъл Юнге, по-младата от секретарките (тя е само на двайсет и пет години), не се възползва от този рядък миг на разтуха. Тя отделя време колкото да поднесе поздравленията си на новата двойка и се измъква с притеснен вид.

„Фюрерът нямаше търпение да види какво съм написала — свидетелства тя в мемоарите си. — Идваше постоянно в стаята ми, гледаше докъде съм стигнала, не казваше нищо, но проверяваше с тревожен поглед колко ми остава да препиша на машина от стенографските си бележки.“ Траудъл Юнге е заета да преписва на чисто онова, което Хитлер е продиктувал точно преди сватбената церемония. Неговото завещание. И по-точно неговите завещания. Първото е лично, а второто, по-дългото, политическо. Личното си завещание Хитлер започва с изброяване на аргументи за внезапната си женитба с Ева Браун. Сякаш според него са необходими обяснения за съвсем разбираемия жест на мъж, който дълги години е живял на семейни начала с една жена. „Реших, преди края на земния си път, да взема за съпруга младата жена, която след много години вярно приятелство влезе по своя воля в обсадения град, за да сподели моята съдба.“ Великодушен жест, който обаче си има цена: смъртта! В следващия абзац той посочва, че жена му ще го последва и в гроба. Дори и да има предвид самоубийството, той се въздържа да използва точната дума. „Съпругата ми и аз, за да избегнем позора на отстраняването или капитулацията, предпочитаме смъртта. Нашата воля е да бъдем изгорени тук, където през последните дванайсет години полагах повечето от всекидневния си труд в служба на моя народ.“

Ева Браун, макар че е пряко засегната от тези думи, не участва в съставянето на завещанието. Дали въобще е наясно какъв „сватбен подарък“ й подготвя нейният съпруг?

Траудъл Юнге препрочита още веднъж записките си. Тя осъзнава историческите измерения на задачата си и няма право на грешка. Когато преди трийсет минути Хитлер я е повикал да го последва в т.нар. „заседателна“ стая, тя е очаквала, че ще записва нови военни заповеди. Както обикновено иска да седне пред пишещата си машина, специално изработена с големи букви, за да може Хитлер да ги чете лесно. „Направо стенографирайте в бележника си — нарежда й той като изневерява на навиците си. След миг размисъл започва: — Това е моето политическо завещание…“

След войната Траудъл Юнге непрестанно ще обяснява в пресата, в мемоарите си и пред Съюзниците какво разочарование е събудил у нея този текст. Тя е очаквала много от него, да стане някакъв епилог, способен да придаде смисъл на всички страдания, предизвикани от нацизма. Да направи интелектуално приемливо кървавото безумие на бедствието, програмирано още с написването на Mein Kampf през 1924 г. Вместо това секретарката чува все същата нацистка логорея, която познава толкова добре. И отново изразите, присъщи на този език на Третия райх. Един германски интелектуалец евреин, филологът Виктор Клемперер, анализира този език и му дава име: LTI (Lingua Tertii Imperii — език на Третия райх). Виктор Клемперер наблюдава експанзията на този нов начин за изразяване, на превръщането му във всеобщ през дванайсетте дълги години на Третия райх. Той остава в Германия, принуден е да се крие и се спасява по чудо от лагерите на смъртта. Едва след падането на хитлеристкия режим, през 1947 г., ще успее да издаде труда си, посветен на LTI. Според него този език спазва строго установени правила. Целта му е да служи на новия човек, който режимът твърди, че ще създаде за векове напред. Езикът LTI е създаден както за да ужасява врага, така и за да въодушевява народа. Неговият речник набляга на действието, волята, силата. Думите се повтарят, отсичат, натъртват като биене на барабан, с напор и агресивност. Думи, които помагат да бъдат банализирани най-зловещите актове на жестокост. Вече не се убива, а се „прочиства“. В концентрационните лагери не се ликвидират живи същества, а „единици“. А еврейският геноцид става просто „окончателно решение“.

Политическото завещание на Хитлер е само по себе си един от най-ярките примери за такъв език. Фюрерът започва, като се представя за жертва, после много бързо се нахвърля върху своя вечен враг: евреина.

Не е вярно, че аз или който и да е друг в Германия през 1939 г. е искал война. Тя беше желана и предизвикана единствено от чуждите политици от еврейски произход или работещи за еврейските интереси. […] Ще минат векове, но от руините на нашите градове и паметници непрестанно ще се надига ненавистта към отговорните, на които дължим всичко това: международното еврейство и неговите лакеи.

Траудъл Юнге полага усилия да възпроизведе възможно най-точно стила на фюрера въз основа на своите записки. Под трескавия поглед на повелителя си тя продължава да натиска възможно най-бързо клавишите на пишещата машина. Следващият пасаж намеква, без да я споменава изрично, съдбата, отредена от режима за милиони евреи.

Аз не оставих никого да се съмнява, че ако народите на Европа още веднъж бъдат третирани като обикновени пакети акции в ръцете на международните финансови и икономически конспиратори, то тогава цялата отговорност за кланетата трябва да се понесе от истинските виновници: евреите. Нито пък оставих у някого съмнението, че този път милиони европейски деца с арийски произход няма да умрат от глад, милиони мъже няма да загинат в битка и стотици хиляди жени и деца няма да бъдат изгорени или да загинат бомбардирани в градовете ни без истинските виновници да платят за вината си, макар и по един по-хуманен начин.

Въпреки фаталния резултат от предизвикания и разпален от неговата агресивна политика конфликт Хитлер не съжалява за нищо.

След шест години война, които въпреки всички провали един ден ще останат в историята като проява на най-славната и героична борба за живот на един народ, аз не мога да изоставя столицата на този Райх. Тъй като нашите сили са твърде слаби, за да удържат вражеските атаки, и тъй като нашата съпротива бе отслабена от едни толкова заслепени, колкото и безхарактерни същества, аз държа да споделя съдбата си с милионите други, също решили да останат в града. Освен това аз няма да падна в ръцете на врага, който се нуждае от нов спектакъл, режисиран от евреите за развлечение на истеричните маси.

Затова реших да остана в Берлин и тук да избера доброволната смърт, когато преценя, че позициите на фюрера и самата Канцелария не могат повече да бъдат защитавани.

Във втората част на завещанието той потвърждава официално решенията си за отстраняването на Химлер и Гьоринг, които заклеймява безпощадно. „Гьоринг и Химлер навлякоха непоправим позор върху целия народ, като преговаряха тайно с врага без мое знание и против волята ми и се опитаха незаконно да заграбят властта в държавата, да не говорим за подлостта им лично към мен.“

После посочва приемника си начело на Третия райх: гросадмирал Дьониц. Той не получава титлата фюрер, а става президент на Райха. Гьобелс става канцлер. Общо дузина министерства са разпределени между последните верни хора, без да се забравят главните командвания на сухопътните, военновъздушните и военноморските сили. По-скоро виртуални постове, тъй като държавата и нацистката военна машина са на ръба на имплозията.

Хитлер завършва с един последен съвет: „Най-много от всичко настоявам ръководителите на страната и техните поданици да се придържат стриктно към расовите закони и да се съпротивляват безпощадно на отровителя на всички народи: международното еврейство.“

Траудъл Юнге вече привършва, когато я прекъсва видимо развълнуваният Гьобелс. Той току-що е научил, че е назначен за канцлер. Отказва категорично, защото това би означавало да надживее своя вожд. За него е немислимо. С риск да усложни още повече задачата на секретарката, шефът на германската пропаганда решава да й продиктува веднага свое собствено завещание. „Животът ми няма да има никакъв смисъл, ако фюрерът умре“, хленчи той със сълзи на очи. „Пишете, фрау Юнге, записвайте каквото ви диктувам.“ Стилът му също е типично нацистки. Говори за верността си към Хитлер и за решението си да не надживява падането на националсоциализма в Германия. Включва цялото си семейство в желанието си да умре. „Борман, Гьобелс и самият фюрер постоянно идваха, за да проверят дали съм свършила“, разказва Траудъл Юнге. „Накрая едва ли не изтръгнаха последната страница от пишещата ми машина и отидоха в заседателната зала, за да подпишат трите екземпляра на завещанието.“^[2]

Вече е 4 часът сутринта, когато Гьобелс, Борман и генералите Бургдорф и Кребс подписват като свидетели политическото завещание на Хитлер. Трите екземпляра са предадени на трима куриери. Всеки от тях получава тежката и опасна задача да предаде скъпоценния документ извън Берлин. Единия на гросадмирал Дьониц на север, втория на фелдмаршал Шьорнер (командващ групата армии „Център“), укрепил се по това време на чешка територия, и последния в седалището на нацистката партия в Мюнхен.

Фюрерът е изтощен и отива да си легне. Отдихът му ще бъде кратък.

Ново руско нападение срещу бункера го стряска в 6 часа сутринта. Наоколо отекват викове, някои са убедени, че Канцеларията вече е обкръжена. Аварийният изход е под картечен обстрел. Ще издържи ли дълго? Хитлер поглежда ампулите с цианид, които постоянно държи в джоба си. Обзема го съмнение. Нали му ги даде Химлер? Ами ако е било клопка? Достатъчно е да се подмени отровата със силно приспивателно и той ще бъде заловен жив от врага. За да е спокоен, трябва да изпробва една върху някого. Но върху кого?

Ще бъде неговата кучка, вярната Блонди. Немската овчарка, която толкова обича. Налага се да се намеси кучкарят на Канцеларията, за да я накарат да глътне отровата. Животното се съпротивлява. Включват се няколко души, за да задържат устата му отворена и да счупят ампулата с клещи. Блонди веднага започва да се гърчи и след няколко минути неописуеми страдания издъхва пред очите на своя господар. Хитлер наблюдава безмълвно животното. Вече е сигурен, наистина е цианид.

Обитателите на бункера не са готови да приемат сигурната смърт, без да се опитат да избягат. Но за това им е нужно разрешението на Хитлер. Иначе със сигурност ще свършат с куршум от Гестапо в главата. Няколко млади офицери получават зелена светлина от фюрера. „Ако срещнете Венк навън — нарежда им той, — кажете му да побърза, без него сме загубени.“ Полковникът от Луфтвафе Николаус фон Белов също решава да опита късмета си. Напуска бункера през нощта на 29 срещу 30 април и се насочва на запад. Поверени са му две писма. Едното е от Хитлер за фелдмаршал Кайтел, другото от генерал Кребс за генерал Йодъл. Както и Хана Райч предния ден, веднага щом напуска Канцеларията, Фон Белов изгаря двете писма. За да не попаднат в ръцете на врага, твърди той. По-скоро, за да прикрие по-добре самоличността си, в случай че бъде задържан от руснаците. В крайна сметка го залавят англичаните, но много по-късно, на 7 януари 1946 г. Така или иначе войната е била загубена, обосновава се той пред британските военни, които го разпитват. Тогава какво значение имат тези писма! Все пак, преди да ги унищожи, Белов си дава труда да ги прочете. И предава по памет съдържанието им на британското разузнаване в Берлин през март 1946 г. Ето какво е писал Хитлер на фелдмаршал Кайтел според Белов: „Битката за Берлин е към своя край. На другите фронтове също краят ще настъпи скоро. Аз ще се самоубия, но няма да се предам. Назначих гросадмирал Дьониц за мой приемник като президент на Райха и главнокомандващ на Вермахта. Очаквам от вас да останете на вашите постове и да окажете на моя приемник същата ревностна подкрепа, каквато предложихте на мен. […] Усилията и жертвите на германския народ в тази война бяха толкова големи, че не мога да си представя да отидат напразно. Крайната цел си остава да завоюваме територии на Изток за германския народ“. Хитлер изразява ясно решението си да се самоубие. Както отбелязва справедливо британският офицер, подписал доклада за Фон Белов, нищо не доказва, че Хитлер наистина е написал тези думи. Но „те съвпадат с други сведения, получени от други източници“.

За Белов през нощта на 29 април идва краят на седмиците психически изтезания във Führerbunker, но за Хитлер кошмарът продължава. Той получава посред нощ потискаща новина, подсказваща каква съдба му е отредила Историята. Научава, че неговият верен съюзник, вдъхновявал го толкова в началото, Бенито Мусолини, е мъртъв. Дучето е екзекутиран предния ден от италиански партизани, докато се е опитвал да избяга към Северна Италия, преоблечен като германски войник. Хитлер е смразен не толкова от смъртта на своя съюзник, колкото от подобието на съдбите им. Италианският диктатор е убит като куче заедно с любовницата си Клара Петачи след имитация на съдебен процес. После труповете им са изложени на площад Лорето в Милано, провесени за краката. Тълпата се развихря и обезобразява дивашки телата. Налага се намесата на войниците на Съюзниците, освобождаващи страната, за да се прекратят тези сцени на колективна истерия. Мусолини е погребан тайно същата вечер в гробище в Милано.

Хитлер е ужасен. Не бива да понесе подобно унижение. Той се доверява на своя личен пилот Ханс Баур: „Руснаците ще направят всичко, за да ме заловят жив. Способни са да използват упойващ газ, за да ми попречат да се самоубия. Целта им е да ме покажат като животно на панаир, като военен трофей, а после ще свърша като Мусолини“.