Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (22)

Глава III

Берлин, 2 май 1945 г.

Столицата на Третия райх току-що е паднала. Няколко часа по-рано, към 8 и 30, военният комендант на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг дава заповед на своите части да прекратят съпротивата. Решението е взето след съобщението за самоубийството на Хитлер. Вайдлинг смята, че смъртта на фюрера освобождава неговите хора от клетвата да се бият до смърт. „На 30 април 1945 г. фюрерът сложи край на живота си и така изостави онези, които се бяха заклели пред него във вярност. […] Всеки час допълнителни сражения удължава страданията на гражданите на Берлин и на нашите ранени“, пише той в публичното си обръщение. „Съгласувано с Върховното командване на съветските войски, нареждам да прекратите незабавно бойните действия.“

Тогава за командванията на съюзниците започва ново надбягване с времето. Кой първи ще сложи ръка на нацисткия диктатор? Наистина ли е мъртъв, или това е уловка на нацистите? Съветските войски имат териториално предимство. Градът е под техен контрол до Потсдамската конференция на 17 юли 1945 г. Едва тогава Берлин е разделен на четири зони, по една за всеки от съюзниците: Съединените щати, Великобритания, Франция и естествено, Съветския съюз. Кварталът на Канцеларията, където се намира Führerbunker, остава в сектора под руско управление.

Тъй като не знаят със сигурност, а не искат да правят предположения без доказателства, разследващите — съветски, английски, американски и в по-малка степен френски — цели месеци неспирно разпитват, провеждат кръстосани разпити и проверяват всичко. Винаги с един и същ въпрос: какво се е случило във Führerbunker на 30 април? Всички нацисти, които са станали, отблизо или отдалеч, свидетели на последните часове на Хитлер, се превръщат в съществени източници на информация. И поне от съветска страна, в незабавно засекретени затворници. Тайните служби на СССР отказват систематично да споделят наученото със своите съюзници. Войната едва е свършила, а вече надделява недоверието, дори враждебността.

Руските архиви от този период предлагат завладяваща картина на тези провеждани спешно разследвания в окупирания Берлин. Сталин желае да остане единствен победител на нацистка Германия и не възнамерява дори за миг да сподели нито победата си, нито своя върховен трофей: трупа на фюрера. За съветските следователи залогът е двоен: да намерят Хитлер и да го направят първи.

Москва изпраща на тази мисия най-добрите си кадри от тайните служби и от Червената армия. Мъже и жени, които са наясно, че от тези няколко дни зависят кариерите, а дори и животът им.

Първи етап: да се намерят свидетели.

На 2 май 1945 г. сутринта, докато повечето германски войски в Берлин капитулират, кварталът на Новата канцелария все още не е овладян. Въпреки яростната съпротива и готовността по-скоро да умрат, отколкото да сложат оръжие, последните фанатични нацисти все пак са пометени от ураганния картечен и артилерийски огън. Подземните укрития незабавно са претърсени от частите на съветската Трета ударна армия. Те откриват там зашеметени мъже и жени, почти оглушали след дните непрекъснат обстрел. Те са ранени, изтощени, гладни. Някои са с цивилни дрехи, други с униформи на германската армия. Хаосът е пълен. Как да бъдат открити в тази тълпа членовете на близкото обкръжение на Хитлер? Веднага е поставен охранителен кордон. Никой не бива да излиза, без да бъде разпитан. Но всичко се развива много бързо и заплахата от самоубийствен атентат си остава съвсем реална. След няколко часа на руснаците се налага да признаят очевидното: всички близки на Хитлер са се измъкнали.

С изключение на съпрузите Гьобелс, Кребс, Бургдорф и Шадле, които са се самоубили, всички са напуснали бункера предишната нощ. Трудно е да се установи със сигурност колко от тях са били останали в убежището на Хитлер. Максимум трийсетина, сред които най-малко четири жени, трите секретарки и личната готвачка на фюрера. Бягството започва около 23 часа. За да намалят рисковете да бъдат заловени, се разделят на десетина малки групи. Те напускат правителствения квартал на интервали от трийсет минути и се промъкват през подземните тунели на метрото. Щом се озовават на открито, сред трясъка на бомбите и уличните боеве, едни си опитват късмета на запад, други на север. С малки изключения, никой от тях не успява да остане дълго свободен. Повечето попадат през следващите няколко часа в ръцете на Червената армия. Други са арестувани от англичаните или американците. Сред всеобщия хаос те се присъединяват към хилядите германски пленници и се опитват да се разтворят в тълпата и да минат за обикновени войници. Хайнц Линге, камериерът на Хитлер, тръгва заедно с Ерих Кемпка, личния шофьор на фюрера. Двамата мъже бързо се разделят, докато се промъкват по улиците, обзети от пламъци. Линге решава да се скрие в тунелите на трамвая. Струва му се, че чува германски войници през една шахта, която води към повърхността. „Отгоре долетя вик: «Наближават германски танкове. Елате, другари!»“, разказва Линге в мемоарите си. „Погледнах навън през шахтата и действително видях един германски войник, който също ме видя и ми помаха. Едва напуснал скривалището си, видях, че съм заобиколен от руски танкове.“^[1]

Германският войник служи за примамка, за да залавят бегълци. Линге бързо откъсва от униформата си знаците на СС, сребърния орел и свастиката, както и пагоните си. Действията му се оказват успешни, защото в радостта си от края на битките руските войници дори го черпят с цигара. Истинската му самоличност е открита едва няколко дни по-късно поради непредпазливостта на друг виден член на близката гвардия на Хитлер: неговия личен пилот Ханс Баур.

Ерих Кемпка има повече късмет. На 2 май, след като се разделя с Линге по време на бягството си, той бързо сменя с цивилни дрехи есесовската си униформа. След няколко часа, когато е спрян за проверка от патрул на Червената армия, успява лесно да мине за германски работник. Удава му се да напусне Берлин и след няколко седмици стига до Мюнхен. В крайна сметка е заловен от американските войски, които са окупирали тази част на Германия.

Борман, личният секретар на Хитлер и със сигурност най-близкият му довереник, остава неоткриваем. Слуховете не закъсняват. Избягал е с Хитлер, твърдят едни. Убит е по време на бягството си, заявяват други. Накрая трупът му ще бъде открит през декември 1972 г. в Берлин по време на пътни работи. Ще бъде идентифициран през 1973 г. чрез сравнително изследване на зъбите му със зъбния му картон. По-късно, през 1998 г., ДНК проба от предполагаемите кости на Борман е сравнена с ДНК от децата му. Резултатите са положителни.

През май 1945 г. съветските войски пленяват повече нацисти от Führerbunker, отколкото Съюзниците, взети заедно. Но това не прави разследването им по-просто. Преди всичко заради вътрешните разпри между различните армейски корпуси и многобройните съветски тайни служби. Всеки пази ревниво своите военни трофеи и се противи неговите „скъпоценни“ затворници да бъдат разпитвани от други, освен собствените му служби. Първото разследване за смъртта на Хитлер се ръководи от Александър Вадис, началник на Управлението за контраразузнаване СМЕРШ на Първи белоруски фронт. Първи белоруски фронт, командван от маршал Жуков, е едно от основните съветски армейски формирования, хвърлени в битката за Берлин. СМЕРШ е създадено през 1943 г. със задача да преследва дезертьори, предатели и други шпиони в Червената армия. Съкращението СМЕРШ е образувано от две руски думи: „смерть шпионам“, което се превежда като „смърт на шпионите“. Много бързо СМЕРШ се превръща в контраразузнавателна служба, подчинена пряко на Сталин. Вадис именно е доверен човек на повелителя на Москва. През май 1945 г. този блестящ офицер е на трийсет и девет години и е достигнал чин генерал-лейтенант. Вадис не е начинаещ. Постъпил е в службите за сигурност на Червената армия през 1930 г., в съветското контраразузнаване през 1942 г. и в СМЕРШ на следващата година. Той е убеден сталинист с необикновен усет за политическите интриги и успява да избегне поредицата чистки сред военните, предшестващи войната срещу Германия. Сталин го смята за един от най-добрите кадри в областта на контраразузнаването. Затова е логично, че Вадис получава всички пълномощия за да доведе до успешен край разследването си. Той не е длъжен да се отчита пред никого на място, в Берлин. Докладва директно на Сталин или на най-близките му съратници, по-специално на Лаврентий Берия, шефа на тайните служби на СССР. Никой друг не е осведомен за мисията му. Дори победителят на Хитлер маршал Жуков е държан настрана. Той никога няма да научи нищо за работата на Вадис. Впрочем още от следобеда на 2 май, когато Führerbunker е окончателно овладян от частите на Червената армия, хората на СМЕРШ от Първи белоруски фронт го поставят под свой контрол, като отстраняват без церемонии съветските военни и забраняват достъпа дори на генерали.

Вадис изпраща толкова очаквания си от Москва доклад на 27 май 1945 г. Въпреки предоставените му ресурси missi dominici на Сталин не постига чудеса. Поради липса на време не е успял да разпита последните свидетели на края на Хитлер. Затова пък майсторът на шпионажа може да представи резултатите от аутопсията на предполагаемия труп на нацисткия диктатор.

Но преди това обяснява при какви обстоятелства е открито тялото.

На 5 май, въз основа на показанията на един задържан, полицай от охраната на Имперската канцелария, обершарфюрер^[2] Менгерсхаузен, два обгорени трупа на мъж и жена бяха открити и ексхумирани в гр. Берлин, в квартала, където е разположена Имперската канцелария, близо до аварийния изход на бункера на Хитлер. Труповете се намираха в яма от снаряд и бяха покрити със слой пръст. Бяха силно овъглени и без допълнителни сведения не можеха да бъдат разпознати.

Както често става със съветските тайни служби, необходимо е информацията, съдържаща се в техните доклади, да се проверява с изключителна предпазливост. Тук Вадис лъже.

Елена Ржевская тогава е преводачка към управлението на СМЕРШ на Първи белоруски фронт, а Лев Безименски също е преводач, но пряко към Първи белоруски фронт. Те се намират в Берлин на 2 май 1945 г. Според тях предполагаемият труп на Хитлер не е открит на 5 май 1945 г., а предишния ден. И съвсем не по показанията на обершарфюрер Менгерсхаузен, а по случайност благодарение на съветския войник Чураков. Според Ржевская и Безименски, Чураков е придружавал подполковник Клименко от Трета ударна армия при повторния оглед на мястото, където на 2 май са открити съпрузите Гьобелс. Часът е 11, сутринта на 4 май, когато наблизо, до една яма от снаряд, Чураков извиква на офицера Клименко: „Другарю подполковник, тук стърчат някакви крака!“^[3]

Започват да разкопават и изваждат не един, а два трупа. Клименко не си помисля дори за миг, че това може да са останките на Хитлер и неговата съпруга. Затова заповядва да ги заровят отново. Постъпва така, защото предния ден друг труп вече е бил идентифициран от няколко нацистки пленници като Хитлер. В 14 часа Клименко научава, че в крайна сметка тази идентификация не е била убедителна: това не е бил Хитлер. На следващия ден, на 5 май, Клименко нарежда на своите хора отново да изровят двата трупа и информира висшестоящите.

Тази версия за откриването на предполагаемите тела на Хитлер и Ева Браун частично съвпада със секретния документ от архивите на ФСБ, който имахме възможност да проучим. Този документ е приподписан на 5 май 1945 г. от същия войник Чураков и се отнася за откриването на двете обгорени тела. Но никъде в него не се споменава подполковник Клименко. Елена Ржевская също е озадачена от необичайната потайност на офицера. Той й отговаря само: „Никога не съм докладвал на никого по повод тези трупове“^[4].

Що се отнася до обгорените тела, открити на този 4 май 1945 г., Елена Ржевская твърди, че ги е видяла: „На сивото одеяло, зацапано с кал, лежаха деформирани от огъня черни, страшни останки“^[5].

Дали Вадис е бил информиран при какви обстоятелства са открити двата трупа? Като безспорен шеф на контраразузнаването в Берлин той е длъжен да знае всичко. Но дори и да е знаел за тази версия, решението му да я скрие си остава разбираемо.

Той не желае да споменава пред Кремъл за невероятния начин, по който е направено откритието. Дори поема значителен риск, като изопачава истината. Макар че всичко вече е описано в доклад, изпратен в Москва. Вадис не е осведомен за тази подробност, защото, както са свикнали, съветските власти не обменят информация, дори между тайните служби.

Онова, което Вадис също премълчава, е, че двата трупа са откраднати от Пета ударна армия, на която от Москва е възложен контролът над квартала на Канцеларията. Откраднали са ги членове на неговото управление на СМЕРШ. Те проявяват инициативата да не оставят на военните от Пета ударна армия такава безценна плячка. През нощта на 5 срещу 6 май човешките останки тайно са увити в чаршафи и поставени в сандъци от муниции. Елена Ржевская е участвала в това отвличане. „[…] труповете бяха прехвърлени над оградата на градината и натоварени в камион […].“^[6]

Красноречива илюстрация за абсурдните вътрешни конфликти между съветските части. Според сътрудниците на СМЕРШ, ако тези тела наистина са на двамата Хитлер, никой в Берлин освен тях не трябва да го научи. На 6 май двата сандъка са доставени в новия щаб на СМЕРШ в берлинското предградие Бух.

Естествено, Вадис не споменава нито дума за тази „кражба“ в доклада си. Тайната за съществуването на двете тела трябва да се запази.

Но да се върнем към доклада му за разпита на Менгерсхаузен, проведен от него на 13 май 1945 г.:

Менгерсхаузен заяви, че е разпознал труповете на мъжа и жената като канцлера на германския Райх Хитлер и жена му Ева Браун. Той допълни, че лично е видял да изгарят труповете им на 30 април при следните обстоятелства: на 30 април от 10 часа сутринта Менгерсхаузен бил на смяна в охраната на Имперската канцелария и патрулирал в коридора, където се намират кухнята и трапезарията на Имперската канцелария. Същевременно му било възложено да наблюдава градината на бункера на Хитлер, която се намирала на 80 метра от зданието, където бил Менгерсхаузен.

По време на патрулирането срещнал помощника на Хитлер, БАУР, който го информирал за самоубийствата на Хитлер и жена му Браун.

Един час след срещата с БАУР, когато излизал на терасата, разположена на 80 метра от укритието на Хитлер, Менгерсхаузен видял щурмбанфюрер ГЮНШЕ, личен адютант, и щурмбанфюрер ЛИНГЕ, камериер на Хитлер, да напускат укритието през аварийния изход и да носят на ръце трупа на Хитлер, който оставили на около метър и половина от изхода. После влезли, след няколко минути донесли трупа на жена му Ева Браун и го оставили до трупа на Хитлер. Край трупове имало две туби с бензин и ГЮНШЕ и ЛИНГЕ започнали да поливат с тях труповете, а после ги запалили.

Когато труповете се овъглили, двама мъже от личната охрана на Хитлер (чиито имена не са му известни) излезли от укритието, отишли при изгорените трупове и ги сложили в яма, издълбана от взрив на снаряд, и ги засипали с пръст.

Вадис основава цялото си представяне на събитията върху единственото свидетелство на един германски военен, Хари Менгерсхаузен. Сцената обаче, която той описва с такава точност, се е разиграла далеч от него, на 80 метра. Значително разстояние, от което всякакво разпознаване не може да е особено сигурно. Вадис очевидно си е дал сметка за това, както го доказва продължението на доклада му:

Попитан как е разпознал изнесените от бункера трупове като принадлежащи на Хитлер и жена му Браун, задържаният Менгерсхаузен заяви: „Разпознах Хитлер по лицето, ръста и униформата му“.

Подофицерът от СС дори успява да си спомни някои подробности за облеклото: Хитлер бил с черен панталон, вратовръзка и бяла риза. А Ева Браун била облечена в черна рокля. „Виждал съм я много пъти с тази рокля — уточнява Менгерсхаузен. — Освен това познавам добре лицето й. Беше овално, изящно, с прав малък нос, със светли коси. Затова, като познавах добре фрау Браун, мога да потвърдя, че от укритието беше изнесен нейният труп.“

Да напомним, Вадис едва ли си представя, че ще убеди началниците си само с едно свидетелство на подофицер от СС. Знае го, но като в добър криминален роман поддържа напрежението. Ето го и неговият коз, който трябва да стане окончателното доказателство:

Фактът, че откритите трупове наистина са на Хитлер и жена му, се потвърждава от показанията на Хойзерман, техническа помощничка на зъболекаря Блашке, който е лекувал Хитлер, жена му Браун, Гьобелс и семейството му, както и други ръководители на Райха.

Кете Хойзерман, съкровището на Вадис, неговият ключов свидетел. Това е онази млада жена, чиято биография и антропометрични снимки ни бяха предоставени от ФСБ. Идентификацията на тялото на най-издирвания човек на планетата лежи изцяло на раменете на една медицинска помощничка на трийсетина години.

Но не е ли и това още едно не съвсем убедително свидетелство? Вадис няма избор. Неговите сътрудници напразно търсят из цял Берлин, зъболекарят Блашке си остава неоткриваем. Според Хойзерман той се е укрил в Берхтесгаден, далеч от зоната, контролирана от руснаците. Това е вярно. Блашке ще бъде заловен от американците. Поради липсата на зъболекаря, Вадис трябва да се задоволи с неговата помощничка. Затова се опитва да изтъкне професионалния опит на Кете Хойзерман.

При разпита тя призна, че много пъти е асистирала на доктор Блашке при лечението на зъбите на Хитлер и на Браун. Освен това описа подробно състоянието на зъбите на горната и долната челюст на Хитлер […].

Едва след тези проверки на действителните познания на младата жена за медицинското досие на Хитлер са й показани челюстите.

Хойзерман идентифицира тези мостове и зъби като принадлежащи на Хитлер и заяви: „Потвърждавам, че показаните ми златни мостове и зъби принадлежат на Хитлер въз основа на следните данни: на показаната ми горна челюст виждам ясна резка, оставена от бормашината при срязването на златния мост зад 4-тия зъб. Помня добре тази следа, защото операцията беше извършена през есента на 1944 г. от проф. Блашке с мое участие, за да бъде изваден шестият зъб на Хитлер. Освен това, тук са налице всички отличителни белези на мостовете и зъбите на Хитлер, относно които дадох показания при разпита“.

Представянето на Вадис спира дотук. Все пак цитира още един свидетел, Фриц Ехтман, другия германски арестант, споменат от ФСБ при нашето посещение. Той е зъботехник, работил и със зъболекаря на Хитлер. Вадис го използва, за да идентифицира зъбите на Ева Браун.

А останките от двете тела, къде са те? Вадис говори подробно за челюстите, но остава учудващо лаконичен за аутопсията на труповете.

Поради значителните поражения, нанесени от огъня по телата и главите, при изследването на обгорения труп на Хитлер и трупа на жена му Браун съдебномедицинската експертиза не успя да установи видими признаци за тежки смъртоносни наранявания. В устните кухини на Хитлер и Браун бяха открити остатъци от смачкани ампули с цианови съединения. При лабораторния анализ на последните е установена пълната им идентичност с циановите съединения, открити в труповете на Гьобелс и семейството му.

Нищо повече. А съдебномедицинската експертиза със сигурност заслужава повече от няколко реда в края на доклада.

Подробностите от тази аутопсия си остават секретни и днес. Не успяхме да видим пълните й заключения нито в ГАРФ, нито във ФСБ.

Успяхме най-много да зърнем някои фактически сведения, разпръснати из други секретни доклади. Така научихме за екипа, провел съдебномедицинското обследване под ръководството на съдебномедицинския експерт на Първи белоруски фронт подполковник Фауст Шкаравски. Знаем също, че обследването е проведено на 8 май 1945 г. в североизточната част на Берлин, в градчето Бух, в самия ден на подписването на капитулацията на Германия.

Що се отнася до резултатите от аутопсията, ето какво открихме в един доклад на НКВД с дата 19 януари 1946 г.

Предполагаемият труп на Хитлер

(акт от 8 май 1945 г.)

По силно повреденото от огъня тяло не са установени видими признаци на тежки смъртоносни наранявания или заболяване.

Наличието на парчета стъкло от счупена ампула в устната кухина, ясно доловимата миризма на горчив бадем, лъхаща от трупа, и резултатите от съдебно химическото изследване на вътрешностите с установено съдържание на цианови съединения позволяват на комисията да стигне до заключението, че в дадения случай смъртта е настъпила в резултат на отравяне с цианови съединения.

Предполагаемият труп на Ева Браун

(акт от 8 май 1945 г.)

По силно овъгленото тяло се откриват следи от раняване с разкъсване на гръдния кош с хемоторакс, пробит бял дроб и перикард, както и шест малки метални осколки.

Освен това в устната кухина са открити остатъци от счупена стъклена ампула.

Като се вземат предвид наличието на ампула, миризмата на горчив бадем, усещаща се при аутопсията на трупа, както и резултатите от съдебно-химическото изследване на органите на трупа, при което е установено съдържание на цианови съединения, комисията стига до заключението, че въпреки тежкото нараняване на гръдния кош пряката причина за смъртта е отравянето с цианови съединения.

Същевременно комисията отбелязва, че поради големите поражения, нанесени на труповете от огъня, основната анатомическа находка, която може да се използва за идентификацията на личността, са челюстите с голямо количество изкуствени мостове, зъби, коронки и пломби.

За повече подробности от аутопсиите трябва да се обърнем към Лев Безименски, преводача от руски на немски и обратно, служил в Червената армия. През 1968 г., вече като журналист, този съветски гражданин пише гръмка книга за смъртта на Хитлер и успява да я публикува в Западна Германия. В Европа Студената война е в разгара си, а начело на СССР е Леонид Брежнев. Да се публикува подобен труд, е възможно само със съгласието на съветските власти и особено ако те имат някаква изгода. Това уточнение е важно. Казва ли истината Безименски, или разпространява пропагандата на комунистическия режим? Така ли иначе той обяснява в най-малки подробности как съветските войски откриват тялото на Хитлер и как успяват да го идентифицират.

Той дори си позволява лукса да илюстрира доводите си с непубликувани досега документи като снимките на руски войници пред бункера на Хитлер. Текстът пояснява, че те „изравят труповете на Хитлер и на Ева Браун“. Могат също да се видят две снимки на членовете на комисията за аутопсия, подредени в редица, с телата на генерал Кребс и на Йозеф Гьобелс пред тях. Затова пък няма никакви снимки от аутопсията на Хитлер или на Ева Браун, а ръководителят на аутопсията Фауст Шкаравски твърди, че му е било забранено да ги снима^[7].

Все пак Безименски публикува две лошокачествени фотографии, на които се различават два дървени сандъка с някаква безформена маса в тях. Ако се вярва на текстовете под снимките, това би трябвало да са останките на съпрузите Хитлер.

Безименски твърди, че освен с тези исторически изображения се е сдобил и с всички доклади за аутопсиите на телата, открити във Führerbunker.

На семейство Гьобелс, на генерал Кребс, на двете немски овчарки и разбира се, на онези, които би трябвало да са Хитлер и Ева Браун.

Тонът на тази книга е умишлено политически. Например Безименски пише, че „между другото, медицинските доказателства опровергават честите твърдения в западните исторически изследвания, че генерал Ханс Кребс, последният началник на генералния щаб на армията, е загинал като войник, като се е застрелял с личното си оръжие. […] Медицинските заключения казват: «Умрял от отравяне с цианид»^[8].“

В този абзац се съдържа всичко: почти идеологическото противопоставяне на Запада, като тук съветската истина е подкрепена от научни факти и опровергава западните манипулации. Присъства също и принизяването на нацисткия враг. Оказва се, че Кребс се е самоубил с отрова, постъпка на страхливец в очите на руснаците. Според Москва истинският воин може да се самоубие само с куршум. В още по-голяма степен този дълг важи за военачалник.

Не е изненадващо, че според Безименски аутопсията на предполагаемото тяло на Хитлер дава следните резултати: ръстът на мъжа е около 165 сантиметра^[9], възрастта му е между петдесет и шейсет години (оценката се основава на общото развитие, размера на органите, състоянието на долните резци и на десния предкътник). В устата са открити парчета стъкло от медицинска ампула. Съдебномедицинските експерти изтъкват „типичната миризма на горчив бадем, излъчваща се от телата, и съдебно химическите изследвания на вътрешните органи, които установяват наличие на цианид.“

Комисията стига до заключението, че „в дадения случай смъртта е настъпила като резултат от отравяне с цианови съединения“^[10].

Съветският медицински екип констатира също липсата на част от черепа. Онази лява задна част, която би съответствала на парчето, съхранявано днес в архивите на ГАРФ.

Според Безименски медиците твърдят, че се е усещала силна миризма на горчиви бадеми, идваща от овъглените тела, които са престояли погребани в продължение на пет дни, ако приемем хипотезата, че са на Хитлер и съпругата му. Възможно ли е цианидът да излъчва миризма толкова продължително? И защо Безименски не привежда резултатите от токсикологическите анализи на органите на двата трупа? Той се задоволява да напише: „Химическите изследвания на вътрешните органи установиха наличие на цианид.“

Няма значение за бившия преводач на Червената армия. Целта е да се представи като сигурна причината за смъртта на изследвания мъж: отрова. В нито един момент не се споменава съществуването на дупка от куршум. Ако това тяло е наистина на Хитлер, значи диктаторът се е самоубил, като е погълнал ампула с цианид.

Така е доказано: Хитлер е бил страхливец като своя началник на генералния щаб генерал Кребс, и разбира се, като Гьобелс.

Този стремеж на Кремъл да бъдат представени нацистките ръководители като „низши хора“ се проявява още след като съобщават на Сталин за самоубийството на Хитлер. Не бива в никакъв случай неговият враг да изглежда като герой. Дори германският диктатор да е останал до края в Берлин въпреки бомбардировките, това не е, защото е имал кураж, а заради разрушителното си безумие.

Генерал-лейтенантът от СМЕРШ Александър Вадис не казва нищо различно в доклада си с дата 27 май 1945 г., изпратен до Берия, дясната ръка на Сталин.

Берия се запознава с него и го препраща директно на Сталин. А доказателствата, че наистина става дума за Хитлер, т.е. зъбите, са изпратени тайно в Кремъл.

Досието X е на път да бъде затворено. Сталин ще може да обяви пред целия свят, че е открил Хитлер, който е мъртъв, умрял като страхливец в мишата си дупка.

Само че един човек току-що е разкрил пред тайните служби на НКВД, че Вадис и СМЕРШ грешат. Този човек е не друг, а Ото Гюнше, личният адютант на Хитлер. Той също е заловен от съветските войски след опита си за бягство от бункера и е идентифициран много бързо. Първият му разпит ще постави всичко под въпрос. Той е категоричен, фюрерът си е изстрелял куршум в главата!