Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (3)

Глава III

Москва, октомври 2016 г.

Войната в Сирия, конфликтът в Украйна и анексията на Крим, евентуалната намеса в американските избори… Толкова кризи, свързани с Русия, толкова причини режимът на Путин да се затвори в себе си и да усложни още повече нашето разследване в държавните архиви. „Моментът не е подходящ“, повтарят ни в различните служби из лабиринта на руската администрация. Следващия месец условията ще бъдат по-добри, след летните отпуски, после след празниците на Вси светии. Така минават шест месеца. Три нови посещения в града на Иван Грозни, три нови полета Париж — Москва и обратно, с какъв резултат? За нищо! Лариса е запазила поста си на директор на ГАРФ, но не ни отговаря повече. Нейният секретариат издига стена между нея и нас с ловкост, граничеща с чудото. Моята колежка Лана е израснала в тази страна по времето, когато тя още се е наричала Съветски съюз. Тя разбира реакцията на руските власти. „В очите на моите съотечественици Западът ни желае злото, отхвърля ни — обяснява ми тя. — Нашето разследване за Хитлер не е безобидно. Тази история с черепа е важен символ в Русия, символ на нашите страдания през Втората световна война, на нашата съпротива и на нашата победа. След представянето на черепа пред широката публика неговата автентичност постоянно се подлага на съмнения. По този начин ни отнемат по малко от славното минало на Съветския съюз.“

А когато едно от тези поставяния под въпрос идва отгоре на всичко от американец, подкрепян от американски университет, в документален филм за американска телевизия, това за руснаците не може да се дължи на случайност. Няма как да е друго, освен опит за дестабилизация от страна на някогашните американски съюзници. Повече от седемдесет години след май 1945 г. Вашингтон и Москва, изглежда, продължават да си оспорват бащинството на окончателната победа над Хитлер. И това прави толкова деликатно в Русия всякакво разследване на досието „Хитлер“. И преди всичко толкова сложно.

Human factor, не престава да напомня Лана. Повтаря на висок глас тези две думи като някаква защитна мантра, като заклинание от кабала. „В моята страна — настоява тя — не трябва да действаш рационално, а да се оставиш да те води инстинктът и да разчиташ на слабостите на събеседниците.“ Добре, тогава човешкият фактор. Щом многото ни официални искания нямаха резултат, ще заложим всичко на упорството.

Уличката „Холзунов“, престижен квартал в древния център на Москва. Седалище на ГАРФ, Държавния архив на Руската федерация.

Поради редовните ни посещения седмичният график на охранителите вече не крие тайни за нас. Вторникът е за предпочитане. В този ден проверките на входа се извършват от една по-скоро симпатична охранителка. Нищо общо с намръщения и ограничен мустакат мъж от понеделник или с простоватия с нос като картоф от петък. Нисичка, винаги засмяна зад стойката си, охранителката от вторник всеки път задейства турникета и ни пуска да влезем без проблеми. Този вторник през влажната есен тя не променя добрите си навици. Не се чуди каква е причината за идването ни. „Пак за Хитлер, нали?“ Има ли още някой в ГАРФ, който не го знае? „В кой отдел отивате този път?“, пита, докато търси имената ни в регистъра си. „А, Дина, отивате при Дина Николаевна Нохотович?! Предполагам, че знаете къде да я намерите. Направо, последната сграда в дъното на двора.“ Лана довършва изречението вместо нея. „Средната врата, четвъртия етаж, веднага вляво.“ Разменяме си репликите без напрежение. Но и аз, и Лана всъщност сме напрегнати. Заложили сме много на това посещение.

Дина Нохотович беше тук, когато преди шест месеца оглеждахме черепа заедно с директорката на ГАРФ. Тя присъства на събитието заедно с един свой колега, бледния Николай. Дина вече няма възраст. Времето е престанало да въздейства на тази дребничка енергична жена. Дали мрачните зали на руския държавен архив не крият някакви вълшебни сили, някаква капсула на времето? Защо не. Само изкачването пеша до нейния кабинет създава впечатлението за потапяне в отдавна отминалата епоха на съветската тоталитарна утопия. С всеки преодолян етаж се връщаме десет години назад. Докато се катерим, стъпалата и стените стават все по-изтъркани. Когато стигаме до площадката на четвъртия етаж, сме се озовали четиресет години назад. Ето че сме в средата на шейсетте години. Ерата на Брежнев. Точно тази, в която обитава още и завинаги завеждащата специалните фондове на ГАРФ Дина Нохотович.

Идеята да се срещнем насаме с тази изтъкната служителка на ГАРФ не ни бе хрумнала веднага. Първата ни среща миналия април не беше особено сърдечна. Сдържана, за да не кажем безмълвна, пасивна, а после почти враждебна към нас, тогава Дина не представляваше никакъв особен интерес за нашето проучване. Или поне така си въобразявахме. Още не бяха ни разкрили нейната тайна. Това се бе случило едва наскоро, малко преди нашата среща в този ден в края на октомври. С Лана отново изучавахме документи от архивите в читалнята на ГАРФ. Една млада архивистка се учуди, че ни вижда толкова често. Макар че беше прекомерно стеснителна, тя накрая се престраши да ни попита за повода за нашето присъствие. Черепът на Хитлер, смъртта му, проучването. И очакването за изследване на човешките останки. „Костите? Но тях ги намери тя, Дина.“ Черепът?! Нашата реакция беше толкова жива, че стресна младата архивистка. Нямаше значение. Непременно трябваше да научим повече. Значи Дина е открила черепа, но как? Кога? Къде? „Най-добре е да говорите с нея“, отвърна нашата информаторка, заела отбранителна позиция. „Вижте, ето я, направо я попитайте.“ Началничката на специалните фондове, нашата нова приятелка Дина, приключваше работен ден, започнал много рано, и нямаше как да не е вече уморена. Докато старата архивистка заключваше дебелата бронирана врата, една от многото, които водят към стелажите с архиви, Лана приложи на практика своята теория за human factor. Несполука. Дина не поддаваше. Какво искаха пак от нея? Тя нямаше време. Нямаше желание. Лана губеше почва под краката си, не намираше никакъв ъгъл, никаква издатина, в която да се вкопчи. А тщеславието? Това можеше да подейства. „Не е ли неестествено, че не ви споменават във всички тези статии за черепа на Хитлер?“ Помолих Лана да преведе дословно. Тя се справи отлично. Продължих, без да дам възможност на Дина да отговори. „Току-що ни казаха, че черепът се е появил отново само благодарение на вас! Вашето откритие е историческо, фундаментално. Обществеността трябва да научи.“ „Да, да.“ Дина отговори с няколко „да“. Съгласи се. Коридорът, в който разговаряхме, беше не по-голям от два квадратни метра. Свързваше три врати и асансьора. Обратното на идеално място за изслушване на изповед. „Чай, искате ли да се видим на чай, в сладкарница, в ресторант? Ще можем да поговорим по-спокойно.“ Несръчност на дебютант, непознаване на руската култура, щеше да ми обясни Лана по-късно моята грешка. Мъжът не бива да кани жена на чашка, дори ако тя е на възрастта на баба му. Среща в нейния кабинет, да, това е възможно. Утре? „Защо не, утре. Щом желаете. Но се съмнявам, че ще ви е много интересно“, превземаше се Дина като ученичка.

Ако за равнището на значимост на някоя служителка се съдеше по размерите на кабинета й, Дина би могла да претендира за длъжността на „жена пред тоалетната“. Съвсем не такъв, какъвто би подхождал на завеждащата специалните фондове на огромните държавни архиви на цялата Руска федерация. Какво прегрешение би могла да извърши тази жена, за да се озове в толкова малка и неудобна стаичка? С нисък таван и тясно прозорче, през което и дете трудно би промушило главата си, кабинетът й не може да побере повече от трима души, без да свърши въздухът вътре. В него се влиза направо от стълбището, там, където на другите етажи обикновено са разположени тоалетните. Оттук и „жената пред тоалетната“.

Платинен купол от тупирана коса, висок десетина сантиметра, бавно се поклаща пред нас над маса от гетинакс. Дина седи и работи в полумрака. Пристигането ни не смущава нейните занимания. Бароковата й фризура се съпротивлява на законите на земното притегляне и остава здраво закрепена за черепа й. Никакъв непокорен кичур не се отделя от плътната маса. Перука ли е? Без дори да вдигне глава, Дина се обръща към Лана. Напомня колко скъпоценно е времето й. В отговор ние я уверяваме, че напълно го разбираме и се извиняваме, задето прекъсваме работата й. Лана никога не пести любезностите. Дина я изслушва не без удоволствие и решава най-после да ни погледне. „Бях забравила за срещата ни. Както ви казах вчера, не знам дали мога да ви помогна с нещо, а и ми остават толкова документи за обработване.“ Преобразяването е впечатляващо. Трогателно. Дина се е издокарала като за бал. С руж по бузите и устните. Розов, ако не е пурпурен или пък лилав, във всеки случай много ярък. Не, Дина не ни е забравила. Тя ни е очаквала. За първи път от много време двамата с Лана се отпускаме. Разговорът би трябвало да мине добре.

Сайгон е паднал. Войските на Виетконг са победили след две десетилетия война. В тази 1975 година комунистическата доктрина триумфира и се разпространява по всички континенти. Съветският съюз надвисва над света както никога досега и общува като равен с равен със Съединените щати. В Москва недостигът на храни е изчезнал отдавна, а политическите чистки стават все по-редки. Най-после за съветските хора бъдещето изглежда светло. Леонид Брежнев ръководи страната от единадесет години. Има тежкото лице на апаратчик, наистина без особени качества, но съвсем не така ужасяващ като Сталин. Тъкмо в този почти умиротворен Съветски съюз животът на Дина Николаевна Нохотович, тогава на тридесет и пет години, се преобръща за една нощ. ГАРФ още не е създаден. Цялата държавна администрация (пълен труизъм, защото в Съветския съюз не съществува частен сектор) се труфи с наименования в съветски стил. Администрацията, за която работи Дина, не прави изключение и носи строгото название Централен държавен архив на Октомврийската революция и социалистическото строителство. Това става преди четиресет и една години. В друга епоха, в друга страна, при друг режим.

Дина машинално свива устни след всяко изречение. Очите й се взират в някаква въображаема точка далеч от сегашния момент, от мъничкия й кабинет в ГАРФ и от тази неокапиталистическа Москва от XXI век. Тя мълчи дълго. После започва разказа си. „Току-що бях назначена за завеждаща «секретния» отдел на архивите. Беше през 1975 г. Тази длъжност не можеше да се сравнява с никоя друга, защото ставаше дума за поверителните документи за историята на нашата страна, всъщност на Съветския съюз. По онова време държавата функционираше перфектно, не ни липсваше квалифициран персонал. Общоприетите процедури изискваха моят предшественик да сподели основната информация, онова, което щеше да ми позволи да изпълнявам добре задачата си. Странно, но това така и не се случи.“ Бившият шеф на „секретния“ отдел просто изчезва. Заминал, отлетял, без следа. Сякаш никога не е съществувал. Впрочем днес Дина не успява да си спомни името му. Какво е станало с него? Внезапно преминаване на друга работа? Инцидент? Тежка болест? Дина така и не узнала, а и не питала. Навикът от сталинските времена или според някои инстинктът за оцеляване още тегне над този „рай“ за народа. В Съветския съюз онзи, който изчезва, не може да разчита на нищо от оставащите. Споменът за него се заличава от колективната памет. В средата на 1970-те години Дина не смята да се прави на герой, нейният предшественик е неоткриваем, толкова по-зле. Тя ще се оправи и без него.

„Нямах търпение да разбера какви типове документи са ми поверени. Спомням си, че когато влязох в новия си кабинет, заварих там няколко сейфа. Ключовете ми бяха предадени от охраната и можех да ги отворя.“ И днес тези огромни сейфове се извисяват в повечето от помещенията на ГАРФ. Какво крият те? Всичките ни опити да научим останаха без отговор. Може би просто са празни. Останали са там, защото са твърде тежки, за да бъдат изнесени. През 1975 г. сейфовете на Дина наистина служат за нещо. „Вътре имаше документи, но също и предмети. Най-учудващото беше, че никой от тези предмети не беше инвентаризиран. Никакъв индекс, никакъв регистър, никаква класификация. Сякаш не бяха там.“ Мнозина по онова време биха върнали бързо всичко в сейфа и биха се постарали да забравят за съществуването му. Но не и Дина. „Исках да разбера, не се страхувах. Защо трябваше да ме е страх? Не вършех нищо забранено. Повиках една колежка и двете започнахме да проучваме този трезор. Имаше предмети, увити в плат. Някои бяха по-големи от другите. Трябва да призная, че когато отворих най-малкия пакет, доста се уплашихме. Вътре имаше парче от човешки череп.“

Разказът й е прекъснат от някакво странно метално дрънчене. Шумът се приближава към кабинета на Дина. Оказва се Николай. Влиза, като бута пред себе си количка от супермаркет. Николай Владимирцев с бледния си тен и притесненията си при боравенето с черепа. Липсва само директорката на ГАРФ, за да сме в пълен състав. Дина не е изненадана. Тя става и ни подканя да я последваме. Разговорът ще продължи в залата, където ни позволиха да огледаме черепа преди шест месеца, на партера на сградата. Без да си прави труда да отговори на поздрава ни или поне да се извини, че е прекъснал интервюто, Николай ни следва със смешната си количка. Потракването на колелата по настилката отеква из заспалите коридори като някаква адска машина. Когато стигаме до залата с правоъгълната маса, Дина се настанява и ни предлага да направим същото. Николай паркира количката си в ъгъла и изважда от нея опърпани картонени папки и някакъв пакет, увит в плътен памучен плат. Сцената се разиграва безмълвно. Дина направлява с жестове другаря си и му сочи къде да постави вехториите. Папките в края на масата, протрития плат точно пред нас. „Ето… Всичко, което открих, се намира тук.“ Едновременно с думите на Дина нейният колега разтваря плата с широк замах и разкрива… крака от маса. „Приближете се. Имате право.“ Николай си е възвърнал дар словото и става почти бъбрив. „Ето го другото доказателство за сигурната смърт на Адолф Хитлер, ето следите от неговата кръв по дървените части от дивана му.“

Дървени части от дивана на Хитлер с тъмни петна. От кръвта на Хитлер ли са?

Дали Лариса, директорката на ГАРФ, знае, че ние сме тук, с историческите веществени доказателства? Дали тя е организирала това малко представление? Обратното би било учудващо. Нищо не може да бъде решено без нейното съгласие. Особено след съмнителния епизод с американския археолог. Не оставям Лана да се намесва пак със своя human factor, а подхващам нишката на въпросите ни към двамата ни нови скъпи приятели Дина и Николай. „Освен черепа там бяха и тези парчета дърво“, потвърждава тя. „В началото, когато извадихме кутиите от сейфа, нямахме никаква представа какво биха могли да бъдат. Продължихме да претърсваме и намерихме лист хартия. На него пишеше: «Това е парче от черепа на Адолф Хитлер. Да се предаде в Държавния архив». Без да искаме, бяхме извадили на бял свят една от най-големите загадки след 1945 г.“

Култ към секретността, безкрайна грижа за опазване на информацията и наказания при нарушаването на тези две правила — дълго време професионалният живот на Дина се свежда само до това. Разбира се, архивистката не принадлежи към КГБ, но въпреки това трябва да се държи като шпионка. Не за удоволствие, а по задължение. Служителите в архивите на Съветския съюз според ранга си и равнището си на достъп са подложени на същото параноично следене от властите. Просто защото са допуснати до самото сърце на матрицата на режима: неговите тайни, които не могат да бъдат признати. Масовите убийства в Катин, онези хиляди полски офицери, екзекутирани по заповед на Сталин през Втората световна война, договорките с лидера на националистически Китай, десния Чан Кай-ши, срещу комуниста Мао или пък подмолните войни в самата Червена армия. Онзи, който контролира архивите, може да пренапише официалната история и да разбие с едно щракване на пръстите оформящите я легенди. Защо да се учудваме, че за разлика от множество държави, Русия продължава да държи под ключ миналото си? Днес условията за проучване в архивите си остават прости: от една страна, има документи в открит достъп, а от друга — такива, които могат да засегнат върховните интереси на страната. Последните спадат към категорията „чувствителни“ и не могат да бъдат проучвани без специално разрешение от най-високо място на режима. С други думи, почти никога. Проблемът с руските документи е, че всеки може да се окаже в категорията „чувствителни“.

Дина, с нейната скромна длъжност на архивист, е принудена да води живот на парий без никаква тръпка на приключение. Поне до падането на режима в края на 1991 г. „СССР, тогава бяха други времена, други правила“, признава тя с гримаса. Дали е гримаса на неодобрение, или на носталгия? „През 1975 г. животът не приличаше на днешния. Говоря за мисленето, за материалните условия, за всичко. В нашата работа трябваше да спазваме принципи. Много неща се смятаха за «секретни».“ Един от най-важните сред тези принципи е да се пазиш от всичко. От колегите, от съседите, от собственото семейство. И да докладваш на началниците си за най-дребното подривно действие. Да намериш черепа на Хитлер, скрит в кутия на дъното на сейф в архивите, нещо подривно ли беше? Потенциално, да.

След откритието си Дина не можела да върне нещата назад. Трябвало да докладва нагоре. Много бързо се оказва, че никой в нейната служба не е чувал нищо за тези човешки останки. „Мисля, че само моят предшественик е знаел, че са там. Но тъй като той беше изчезнал, така и не бях осведомена за тази история.“ Това ли е всичко? Дина открива черепа на Хитлер и нещата спират дотук? Не са ли я възнаградили? Повишение, по-голям апартамент в квартал за заслужили другари? „Нищо подобно. Директорът на архивите ми нареди никога да не говоря за това. Вие не можете да разберете, и двамата сте много млади. Но, Лана, вие сте рускиня. Познавате съветската система, нали?“

Лана не е забравила нищо. Тя често говори за СССР с вълнение, както човек си припомня далечни детски преживявания. Брежнев бил надебелял и остарял. Той още ръководел страната, когато се родила Лана. През 1978 г. Само няколко години след премеждието на Дина. „По онова време обстановката беше наистина особена — продължава старата архивистка. — Много особена. Информацията за този череп можеше да струва живота на онзи, който не умееше да си държи езика зад зъбите. Хитлер и неговите кости си оставаха в категория «Строго секретно». През всички тези години никога не измених на дълга си да мълча.“ Николай е поставил пред нас фотоалбум. Той навярно вече знае наизуст историята на колежката си, затова не й обръща особено внимание. В албума грижливо са залепени поредица черно-бели снимки, обградени с рамки от черно мастило. До всяка от снимките има по-дълго или по-кратко пояснение, написано четливо на ръка.

Албум от съветското разследване от май 1946 г. за смъртта на Хитлер. Тук изглед към аварийния изход на Führerbunker

Лана ми ги превежда. „Вход на Новата имперска канцелария. Градините на Канцеларията. Вход на бункера…“ Държим в ръце фотоотчет от разследването за смъртта на Хитлер. Датира от май 1946 г. Всичко е тук, външният изглед на бункера, също вътрешността и най-вече мястото на престъплението или поне на самоубийството. Но няма тяло. Диванът, на който се предполага, че е умрял Хитлер, е сниман от всички страни.

Отпред, отстрани, отдолу, никоя гледна точка не е пропусната. Подлакътниците са привлекли особеното внимание на разследващите. И има защо, ясно се различават тъмни петна по дясната страна на дивана. На следващата страница пак има снимки на подлакътниците, но този път те са отделени от дивана. Пояснението уточнява: „Части от канапето със следи от кръв. Тези части бяха иззети, за да послужат като веществени доказателства“. Формата и размерите им съответстват напълно на парчетата дърво, донесени от Николай. „Същите са — потвърждава Дина. — Съветските тайни служби са ги откъртили от дивана, за да ги приберат в Москва. Възнамерявали са да направят анализи на тези следи от кръв и да се уверят, че наистина е бил Хитлер.“

Николай вдига едно от дървените парчета и ни показва от коя страна на подлакътника са взели проби съветските учени през май 1946 г. Очевидно архивистът не е сложил стерилни ръкавици. Знае ли, че така унищожава евентуалните следи от ДНК? Не ни разбира, когато му правим забележка. Какъв е бил резултатът от пробите през 1946 г.? „Беше кръв от група А“, намесва се Дина. Кръвна група, широко разпространена сред германското население (близо 40%) и най-вече тази, която според нацистката доктрина доказвала принадлежността към „арийската раса“. Разбира се, Хитлер е бил от тази кръвна група.

Последните страници на фотоалбума са посветени на черепа. Онзи, приписван на Хитлер, онзи, който успяхме да зърнем за няколко мига в същата тази зала. На една от снимките начертана с червено стрелка сочи към дупка в черепа.

Съветските тайни служби обръщат внимание на нещо, което прилича на изходен отвор от проектил. Ако този череп е наистина на диктатора, значи той е получил куршум в главата. Кощунствена хипотеза през 1975 г. И безкрайно опасна за Дина. Чак до падането на Съветския съюз Москва не отстъпва. Хитлер се е самоубил с отрова, оръжието на страхливците в очите на съветските управници. Тази версия, потвърдена от самия Йосиф Сталин, не може да издържи, ако бъде разкрит черепът с дупка от куршум.

На Дина ще й се наложи да живее десетилетия с тази тайна. Тя няма да има право да пътува в чужбина, ще бъде наблюдавана от властите и няма да може да си сменя работата. Така тя прекарва четиресет години на един и същ пост, вехнеща сред прашни документи, които никой не може да проучва. „Нашият отдел се наричаше «отдел на специалните фондове» — продължава тя. — Тук се съхраняваха само поверителни досиета. Не можеше и дума да става да бъде разсекретено каквото и да е. Никой от служителите от този отдел нямаше право дори да спомене с какво се занимава. Не обсъждахме документите, за които отговаряхме, дори помежду си. Между етажите нямаше никаква комуникация.“ Издокараната седемдесетгодишна жена и днес продължава да изпълнява мисията си все така отговорно. Но желанието и удоволствието отдавна са я напуснали. Дина вече не разбира добре новите правила в своята страна. Разсекретени, отново засекретени, кои документи са достъпни? Тя се обърква. „За първи път можах да говоря свободно за този череп в началото на 1990-те години. Моите началници изведнъж разтвориха всички врати пред изследователите. Дойдоха историците, а много бързо след тях и журналистите. Много журналисти. И тогава всичко се усложни.“ Статия, публикувана в руския всекидневник „Известия“ на 19 февруари 1993 г., слага началото на кризата. „Държа в ръцете си останките от черепа на Хитлер“, пише тогава руската журналистка Ела Максимова. „Те се съхраняват в дълбока тайна, в картонена кутия, надписана със синьо мастило, заедно със зацапани с кръв части от диван, който се е намирал в бункера.“ Тя първа публикува сензацията. Новината веднага е подхваната в целия свят. От много години се носят слухове, че КГБ не е унищожил тялото на фюрера, а го пази скрито някъде в Москва. А сега един национален вестник потвърждава, че легендата отчасти е вярна. Но не е ли фалшификат този череп? Не е ли това една от онези манипулации, на които руснаците са такива майстори? Западните историци веднага се разбунтуват. Те твърдят, че всичко това е невъзможно. Черепът на Хитлер? Как ли не!

Снимка на фрагмент от черепа, приписван на Хитлер, Разследващите са посочили със стрелка отвора, вероятно получен след изстрел

От своя страна чуждестранните медии са настървени. Те искат да видят. В Русия, смъкнала наскоро вехтите комунистически одежди, парите диктуват правилата. Всичко се купува, всичко се продава, всичко си има цена. Включително и черепът на Хитлер? Някои твърдят, че е така. Напрежението се покачва, когато кореспондентът на немското списание „Дер Шпигел“ разказва, че са му предложили достъп до костите и до шест досиета с разпити на очевидци на последните часове на Хитлер срещу голяма сума пари. При това не в рубли. Но руснаците се оказали твърде алчни и от „Шпигел“ предпочели да се оттеглят от наддаването. „Не бихме дали и половината от това, което искаха“^[1], обяснява по онова време кореспондентът на немското списание в Москва. „Тези статии ни създадоха големи неприятности — продължава Дина. — Журналистите… Тези истории, че сме отказвали да покажем черепа, че сме искали пари, са лъжа. За да го докажат, нашите власти решиха по-късно да организират през 2000 г. голяма изложба за края на войната и да представят на нея останките на Хитлер.“ С успех, както е известно. Но следват нови скандали за идентификацията на черепа и решението на руските власти да върнат обекта в сейфа му и да не допускат повече журналистите да го доближават.

„Естествено, всички искат да знаят дали наистина става дума за Хитлер.“ Николай не успява да прикрие постоянното си леко раздразнение. „Искате да проучите този череп, да го изследвате, защо не? Аз знам със сигурност, че е неговият. Знам как се е самоубил Хитлер. Чел съм всички досиета от следствието. Още от 1945 г. и началото на разследванията всичко е ясно. Но щом искате да започнете всичко отначало, моля, заповядайте.“ Дали това не е най-сетне отговорът на многобройните ни искания? Дали странният архивист не ни предава решението на своята директорка? „Значи можем да направим изследвания на черепа? Така ли?“ Дина и Николай се споглеждат. Колебаят се да заговорят отново. „Нашите задължения са да съхраняваме във възможно най-добро състояние архивите, за да могат да ги използват бъдещите поколения. В тях не влизат научните анализи.“ Николай не отговаря ясно. Лана му обръща внимание възможно най-любезно. Той отвръща със същия монотонен и писклив глас. „Всички тези въпроси не ни засягат.“ Усмивка. Винаги запазва усмивката си. Макар че този път е леко разкривена. Явно трябва да насочим усилията си към Дина с нейната възраст и огромен стаж в службата, за да получим този толкова важен отговор. „Мисля, че е възможно. Да.“, съгласява се тя най-после. Кога, как, от кого? Толкова параметри трябва да се определят, толкова въпроси да се изяснят. Можем да се върнем много скоро с един голям специалист. Вече сме го избрали. Той е в течение. „Името му?“, пита Николай. „Познавате го, обяснихме всичко в писмата си. Казва се Филип Шарлие. Французин. Той е доктор по съдебна медицина. Светило във Франция. Със сигурност сте чували за идентифицирането на черепа на Анри IV, той го направи.“

Имаме съгласие. Лана говори с двамата архивисти, за да потвърди окончателно това, което току-що са ни съобщили. През това време аз оглеждам жадно досиетата, които Николай се е погрижил да донесе. Това са доклади на съветските тайни служби за смъртта на Хитлер. Имам право, по изключение, да ги снимам. „Всичките?“, питам. Николай ми отговаря утвърдително. Не се дърпам. Вземам всичко. Дина ме гледа под око. Усещам неохотата й. Чужденец да снима свободно нейните скъпоценни документи, тя не може да го приеме. Върти се около мен, промърморва няколко думи на руски. Не разбирам нищо и това ме устройва. Тя повтаря същите думи. Аз продължавам. Внезапно тя се ядосва и повиква Лана, която още разговаря с Николай. Започва да говори припряно на колежката ми и да ме сочи с пръст. Лана се обръща към мен, леко притеснена: „Трябва да престанеш. Имаш право само на десет снимки. Не повече!“. Правя се, че не съм чул нищо и продължавам. Сега вече Дина започва направо да ругае Лана. Защо десет? Опитвам се да спечеля време и се правя на удивен. Николай каза, че няма ограничения. „Толкова“, отговаря Лана. „Тя смята, че десет са достатъчни.“ Как да се сърдим на скъпата Дина? Тя е посветила целия си професионален живот на опазването в тайна на тези документи. Четиресет години ги е предпазвала от недискретни погледи, това не се забравя. Представям си какъв шок е за нея да види мен, французина, капиталиста, да ограбвам пред очите й съкровището на професионалния й живот. Но е реагирала прекалено късно, аз привършвам. Всичко е снимано. Досиетата за Хитлер вече се намират в паметта на смартфона ми. Стотици страници, които трябва да бъдат преведени и погълнати. Къртовски труд.