Себастиан Фицек
Терапията (8)

Седма глава

Паркум, четири дни преди истината

Б: Още ли храните надежда?

Вторият въпрос от интервюто беше най-страшният. След неспокойна нощ и небрежно приготвена закуска той седна пред лаптопа още в десет сутринта. Но днес имаше приемливо обяснение защо и след половин час екранът остана празен. Вече нямаше съмнение, че се разболява от грип. Вчерашното замайване бе почти изчезнало, затова пък при събуждането усети леки затруднения в преглъщането, започна и хрема. Въпреки това беше твърдо решен да навакса загубеното време от вчера.

Надежда?

Дощя му се да отговори с контравъпрос:

Надежда за какво? Че Йози е още жива или че ще намерят тялото й?

Силен порив на вятъра раздруса стъклата на прозорците. Виктор си спомни смътно прогнозата за времето — предупреждаваха за буря. Днес следобед оповестените вчера остатъци от урагана „Антон“ щели да стигнат до острова. Още отсега над морето се издигаше заплашителна сива стена от дъждовни облаци, силният вятър тласкаше първите порои към брега. През нощта температурата беше паднала значително и огънят в камината вече гореше не само защото беше приятна гледка за окото, а и защото топлината му беше нужна като допълнение към отоплението от генератора. Рибарите и капитаните също бяха приели сериозно съобщенията на бреговата метеорологична служба — Виктор погледна през своя прозорец и не видя в морето нито един плавателен съд. Вълните ставаха все по-високи.

По-добре отново да се обърне към екрана.

Надежда

Виктор стисна ръце в юмруци, после отново отпусна пръстите, без да се докосне до клавишите. Когато за първи път прочете този въпрос, в мозъка му се отприщи въображаема дига и първата мисъл, която се оформи съвсем бавно, беше за последните дни на баща му. Густав Ларенц почина на седемдесет и четири години от рак на лимфните жлези. Лекарите успяваха да притъпят постоянните болки само с помощта на редовни инжекции морфин. Ала в крайния стадий на болестта и най-силните лекарства не бяха в състояние да го облекчат. „Като под камбана, изпълнена с мъгла“ — така бащата описваше на сина си глухо биещата в главата му мигрена, чийто агресивен потенциал намаляваше до поносима степен само с помощта на силни обезболяващи през два часа.

Като под камбана, изпълнена с мъгла. Точно под такава камбана погребах надеждата си. Мисля, че симптомите на баща ми са се пренесли върху мен. Като при заразна болест. Само че ракът не е на лимфните жлези, а е нападнал разума ми. И метастазите избуяват в душата ми.

Виктор пое дълбоко въздух и започна да пише.

Да, хранеше надежди. Че един ден икономката ще съобщи за посетител, който чака в антрето и отказва да влезе в гостната. Надяваше се мъжът, стиснал в две ръце шапката си, да го погледне безмълвно в очите. И най-после да разбере със сигурност. Дълго преди от устата на полицая да се отронят най-окончателните от всички думи:

— Съжалявам.

За разлика от него Изабел се молеше всяка вечер детето им да се завърне. Виктор беше сигурен в това. Нямаше сили да попита откъде тя черпи силата си. Но знаеше, че дълбоко в сърцето си жена му крие видение. Че един ден, както обикновено, ще се върне от езда вкъщи и ще види пред стълбището захвърления велосипед на Йози. И още преди да го е изправила, за да го откара в гаража, откъм езерото ще се появи смеещата се Йози. Задъхана, ръка за ръка с татко си. Здрава и прещастлива. „Какво има за обяд?“ ще извика отдалеч Йози и всичко ще бъде както преди. Изабел няма да се чуди, каза си Виктор. Няма да задава въпроси какво е правила Йози, къде е прекарала последните години. Само ще я погали по порасналата червеникаворуса коса и просто ще приеме присъствието й. Момичето й е отново тук. У дома. Семейството отново е цяло. Както приемаше раздялата. Години наред. Това беше нейната неизречена надежда.

Е, отговорих ли на въпроса ви?

Виктор забеляза, че отново води разговори със себе си, но изобщо не се развълнува. Този път въображаемата му слушателка беше Ида фон Щрахвиц, отговорна редакторка в „Бунте“. Беше обещал още вдругиден да й изпрати първите отговори по електронната поща.

Лаптопът издаде звук, който му напомни за стара кафемашина, която изхвърля във филтъра последните остатъци вода. Реши да изтрие последните редове и смаяно установи, че няма нищо за триене. През последния половин час беше написал едно-единствено изречение. И то нямаше нищо общо с въпроса.

Между предчувствието и знанието лежат животът и смъртта.

Виктор нямаше време да допълни този единствен ред, защото точно тогава иззвъня телефонът. За първи път, откакто бе дошъл в Паркум. Неочаквано пронизителният тон разкъса тишината на малката къща и неизбежно го уплаши. Остави го да звънне четири пъти, преди да вдигне тежката слушалка на старомодния апарат с шайба. Както почти всичко в къщата, и черното чудовище беше наследство от баща му. Стоеше на малка телефонна масичка до етажерката е книги.

— Преча ли ви?

Виктор простена вътрешно. Почти беше очаквал, че това ще се случи. Изведнъж отново усети вчерашното замайване заедно с познатите признаци на настинка.

— Нали се бяхме уговорили нещо, госпожо Шпигел?

— Да. — Отговорът прозвуча съкрушено.

— Трябваше да заминете тази сутрин. Кога тръгва корабчето?

— Затова се обаждам. Не мога.

— Чуйте ме! — Виктор вдигна изнервен поглед към тавана и откри няколко паяжини в ъгъла на стаята. — Вече обсъдихме този въпрос, нали? В момента сте в спокойна фаза и в това състояние можете без проблеми да стигнете до Берлин. Веднага щом пристигнете, ще се срещнете с професор Ван Друизен. Аз ще му се обадя.

— Не мога — прекъсна го Ана, без да повиши глас. И още преди да изрече следващите думи, Виктор знаеше какво е станало. — Корабчето. Няма да пътува заради силната буря. Аз съм затворница на острова.