Себастиан Фицек
Терапията (37)

Трийсет и шеста глава

Този път беше различно. Кошмарът не протичаше както досега, а с известни промени. Главната разлика беше, че не пътуваше към бушуващото море с Йози. Отначало изобщо не разпозна спътницата си. В съня си мислеше непрестанно коя може да е младата жена, която седеше на седалката до него и барабанеше с пръсти по арматурното табло. Накрая я позна и поиска да извика името й.

Ана.

Ала не успя да го произнесе, защото една ръка затисна устата му и му попречи да говори.

Какво…?

Уплашен до смърт, Виктор забеляза, че страшният кошмар бе заменен от още по-страшна реалност. Все още лежеше на дивана, но вече не спеше. Беше буден, а ръката, която затискаше устата му, беше истинска.

Задушавам се, помисли си Виктор и понечи да вдигне ръце, за да отблъсне нападателя. Ала приспивателното и болестта бяха станали скрити съучастници на врага. Сякаш някаква невидима тежест го притискаше към дивана и не му позволяваше да раздвижи ръце.

Задушавам се. И дотам се стигна. Халберщет се оказа прав.

С последни усилия на волята Виктор се напрегна и изтласка тялото си настрани. Кракът му зарита неконтролирано във въздуха. В първия момент тежестта върху горната част на тялото му сякаш се увеличи. После кракът му улучи нещо меко и той чу неестествено щракане, придружено от глух вик. Ръката се отдръпна от устата му и той се закашля мъчително, докато дробовете му се пълнеха с въздух. Тежестта също изчезна.

— Ана? — Виктор извика името с все сила и размаха ръце като удавник, докато се опитваше да се надигне от дивана.

— Ана! — изрева той.

Никакъв отговор.

Сънувам ли? Или беше действителност?

Изпод мъглата от приспивателното и стената на треската се надигна гола паника.

Помощ! Светлина! Трябва ми светлина!

— Анаааааа!

Виктор чу собствения си крясък и се почувства като гмуркач, който бавно изплува на повърхността.

Къде е проклетият ключ за лампата?

Междувременно бе успял да се изправи и трескаво опипваше стената. Най-сетне намери ключа и четирите лампи на тавана обляха стаята в неестествено ярка светлина. Щом очите му свикнаха с промяната, той се огледа бързо.

Нищо. Сам съм. Няма никой.

Отиде бавно до прозореца и го намери затворен. Едва бе стигнал до писалището, когато вратата зад него се затвори с трясък. Обърна се стреснато и чу как някой изтича с боси крака нагоре по стълбата.

— Помогни ми!

Двете думи, които неочакваният гост бе произнесъл само преди няколко часа, излязоха сега от собствената му уста. Ужасът, който го бе нападнал коварно точно преди минути, отново се върна. След секунди на безмълвно вцепенение той се запрепъва към вратата.

Какво става тук? Реалност ли беше случилото се преди малко, или съм сънувал?

Щом излезе в коридора, Виктор отвори с треперещи ръце долното чекмедже на скрина и затърси пистолета. Господи, няма го!

По коридора над главата му затрополиха тежки стъпки.

Обзет от паника, той зарови отново в чекмеджето и най-сетне намери полуотвореното пакетче в задния ъгъл, скрито под ленените му носни кърпички. Разкъса хартията и зареди пистолета с два патрона. После, тласкан от бушуващия в кръвта му адреналин, хукна нагоре по стълбата.

Тъкмо когато стъпи на най-горното стъпало, вратата на гостната стая в края на коридора се затръшна силно. Това го накара да ускори ход.

— Какво правиш, Ана?

Виктор отвори рязко тежката дървена врата и насочи пистолета към леглото. Пръстът му беше на спусъка и замалко да го натисне. Ала неочакваната гледка отне и последните сили от измъченото му тяло.

Ръката с пистолета се отпусна безсилно.

Това не може да е вярно, помисли си той, дишайки тежко, докато затваряше вратата откъм коридора.

Това е невъзможно! Абсолютно невъзможно!

Нещо не беше наред. Само че той не знаеше какво. Знаеше само едно: стаята, в която преди няколко часа бе отнесъл Ана, беше празна. От мирно спящата жена нямаше и следа. Макар че само преди минута я беше чул да бяга нагоре по стълбата.

Претърси къщата, но не я откри никъде.

Когато след половин час провери отново всички врати и прозорци, Виктор усети, че умората му е изчезнала. Температурата и треската бяха неутрализирали активните съставки на приспивателното. А Ана беше направила достатъчно, за да не му позволи да заспи отново. Първо го нападна, а после избяга от къщата въпреки бурния вятър и проливния дъжд. И то гола! Защото всичките й дрехи и дори халатът лежаха на пода в гостната стая. Не бе взела нищо със себе си.

Виктор си свари силно кафе и го изпи почти на един дъх. В главата му се редуваха все едни и същи въпроси и си подаваха щафетата като лекоатлети.

Какво иска от мен Ана?

Дали нападението е било само сън?

Защо изчезна Ана?

Коя е тя изобщо?

В четири и половина сутринта Виктор се подкрепи с три силни хапчета. Денят му едва започваше.