Себастиан Фицек
Терапията (26)

Двайсет и пета глава

Виктор седна в леглото и забеляза, че пижамата му е мокра от пот. Чаршафът също беше влажен, а кошмарът беше засилил и болките в гърлото.

Какво става с мен? — запита се той, докато чакаше сърцето му да се успокои. Не помнеше дори как снощи е станал от дивана и се е качил в спалнята си. Камо ли пък как се е съблякъл. Имаше и още нещо, което не можеше да си обясни: температурата в спалнята. Виктор посегна в мрака надясно към нощното шкафче и включи дисплея на пътническия си будилник, който работеше на батерии. Беше три и половина през нощта, а електронният термометър показваше осем градуса. Очевидно генераторът бе престанал да работи. Потвърждението дойде, когато щракна копчето на нощната лампа. Помещението остана в мрак.

Проклятие! Първо Синдбад, после Ана, настинката, кошмарът, а сега и това. Виктор отметна завивката, посегна към фенерчето, което винаги беше до леглото му за подобни случаи, и слезе треперещ по скърцащата дървена стълба. Макар да не беше страхлив, стомахът му се сви на топка, когато светлият кръг от фенерчето мина по фотографиите, окачени на стената. Майка му на плажа с кучетата. Баща му с лула пред камината. Цялото семейство се възхищава на рибата, уловена от баща му.

Като при човек, който потъва в наркоза, за частица от секундата в ума му проблеснаха спомени, но много бързо потънаха отново в мрака.

Виктор отвори входната врата и силният вятър, носещ не само влага, а и последните остатъци от есенната шума, го удари в лицето. Браво на мен, помисли си той. Сега ще си докарам някое белодробно възпаление.

Обу маратонките си и навлече върху копринената пижама син дъждобран с качулка. В това облекло се запъти към колибата с генератора, построена на двайсетина метра от терасата зад къщата. Дъждът беше размекнал пясъчната пътека, тук и там имаше големи локви и дори дупки, пълни с вода, които не можеше да види под оскъдната светлина от фенерчето си. Само след няколко метра обувките и крачолите на панталона бяха съвсем мокри. Въпреки плискащия в лицето му дъжд Виктор си заповяда да забави крачка, за да не се подхлъзне и да падне. В пътната си аптечка имаше средства против настинка, но нищо за лечение на сериозно нараняване. Счупване на крак беше последното, от което имаше нужда посред нощ на този далечен и шибан от буря остров.

Металната барака, в която се намираше генераторът, беше точно на границата с обществения плаж и от него я отделяше само вехта бяла ограда.

Виктор си спомняше отлично какви проблеми възникваха, когато баща му решаваше за пореден път да направи оградата „устойчива на бури“. Първо изстъргваха гнилото дърво, после го запечатваха с консервиращ лак, накрая го боядисваха с отвратително миришеща бяла боя. И той беше длъжен през цялото време да стои до баща си и да му помага. През последните десет години оградата беше напълно занемарена и днес беше в същото състояние като генератора. Дано успее да го накара да заработи.

Виктор изтри дъждовните капки от лицето си с опакото на ръката и изведнъж спря. Ама че глупак! Сети се още преди да натисне нащърбената пластмасова брава. Ключовете. Висяха на дъската за ключове до електрическото табло, а той ги бе забравил.

По дяволите!

Виктор изрита ядно заключената метална врата и се стресна от жалното скърцане, което тя издаде.

— И какво от това? Тук навън няма кой да ме чуе. Камо ли пък при това време.

Отново водеше разговори със себе си и въпреки студената нощ се потеше обилно. Свали качулката от главата си и в този миг всичко около него изведнъж се забави. Обзе го ирационално чувство, сякаш някой бе спрял вътрешния му часовник и стрелките вече не се движеха. В действителност бе минала само частица от секундата. Но внезапно Виктор започна да регистрира случващото се около него в забавени движения.

Три неща потърсиха път към съзнанието му. Първото беше шумът. Започна да го чува след като освободи ушите си от качулката. Генераторът бръмчеше.

Как може да бръмчи, като е спрял?

Второто беше светлината. Обърна се и видя, че в спалнята му свети. Лампата на нощната масичка, която преди няколко минути напразно се бе опитал да включи, сега осветяваше помещението с мека светлина.

А третото беше човешка фигура. В спалнята му имаше човек и този човек гледаше през прозореца. Право към него.

Ана?

Виктор захвърли фенерчето и хукна да бяга. Но това беше грешка. Не бе изминал и половината разстояние до верандата, когато светлината в спалнята му угасна и къщата потъна в черен мрак. Наложи се да потърси мястото, където бе хвърлил фенерчето, за да може да се върне в къщата и да изкачи стълбата. Все още потопен в призрачен мрак, осветяван само от бързо отслабващата светлина на фенерчето, той стигна до спалнята си. Но там нямаше никого.

Пъшкайки, Виктор освети всяко ъгълче. Гарнитурата от тиково дърво беше на мястото си до прозореца. До нея старият скрин и тоалетната масичка на Изабел, където сега бяха дисковете му. Внушителното брачно легло на родителите му. Стаята беше празна и остана празна даже след като включи осветлението. Явно генераторът работеше отново.

Дали изобщо бе спирал да работи?

Виктор седна на ръба на леглото и се опита да успокои и дишането, и мислите си. Какво ставаше с него? Май му беше дошло твърде много. Ана, Йози, Синдбад… Въпреки ужасната си настинка бе излязъл от къщата посред нощ. По време на буря. Отиде да провери уж дефектния генератор, а се оказа, че той си работи най-нормално. Видя на прозореца си призрак и се втурна да го гони. Май всички добри духове го бяха напуснали.

Виктор стана, заобиколи леглото и погледна часовника. Двайсет градуса и половина. Всичко беше в пълен ред.

С изключение на поведението ми, каза си той и поклати глава. Какво ставаше с него?

Слезе отново долу, за да заключи входната врата.

Сигурно беше виновен кошмарът, историята със Синдбад или проклетата настинка. Тази мисъл го успокои и той побърза да заключи. Но само след секунди отключи отново и отвори вратата. Наведе се и извади резервния ключ под саксията. Сигурното си е сигурно, каза си той и веднага се почувства по-добре. Провери и капаците на прозорците в партера. Това му вдъхна допълнителна увереност.

Пъхна се в леглото, отпи голяма глътка сироп за кашлица и потъна в неколкочасов неспокоен сън.

Тази нощ бурният вятър изпращаше все по-силни пориви от Северно море към малкия остров. Вълните образуваха неколкометрови планини, които се носеха със стихийна сила към брега. Вятърът ги разбиваше там и неуморно се втурваше да се катери по дюните. Чупеше клоните на дърветата, удряше прозорците на къщите и заличаваше всички следи в пясъка. Заличи и дребните следи от женски стъпала, които излизаха от къщата на доктор Ларенц и се губеха в мрака.