Себастиан Фицек
Терапията (57)

Петдесет и шеста глава

Йози беше мъртва. Не се съмнявах в това. Притиснах до гърдите си малкото мъртво момиче и отворих уста да изкрещя. Ала бензинът беше залепил устните ми и не можах да дам воля на болката си. Вече ми беше все едно дали някой ще ме чуе. Дали Изабел ще ме чуе. Тя бе постигнала целта си. Йози, нейната малка дъщеря, момичето, което от няколко дни беше с мен ден и нощ, беше мъртво.

Изправих се и излязох от резервоара. Отворих вратата, изтрих устата си от бензина и изкрещях името й.

Изабел. Първо тихо. После по-силно. ИЗАБЕЛ!

Излязох от бараката с генератора и се запътих към верандата.

ИЗАБЕЛ! УБИЙЦА!

И наистина. Изведнъж чух шум. Зад гърба си. Съвсем тих. Обърнах се и я видях да излиза от бараката. Тогава разбрах: тя е била там през цялото време. Останала е вътре, докато се увери, че съм задушила детето й.

Изабел се запъти към мен. Съвсем бавно. Различавах само очертанията й, защото по ресниците ми тежаха капки бензин и погледът ми беше замъглен. Когато ни разделяха само няколко крачки, най-сетне пред очите ми се проясни. Не само виждах ясно, но и вече можех да мисля ясно.

Изабел ми подаде ръката си, цялата омазана с бензин, и тогава най-сетне проумях заблудата си. През цялото време се бях заблуждавала. Всичко дотук беше една голяма заблуда. И вината беше само моя. Защото пред мен не стоеше Изабел. Пред мен стоеше…

… Виктор погледна Ана в очите и зачака да чуе решаващите думи. И тогава се случи.

В момента, когато колата се издигна във въздуха и полетя към вълните, мъглата се разпръсна и Виктор започна да разбира.

Отоплението. Лампата на тавана. Малката стая.

Изведнъж всичко му стана ясно.

… бялото метално легло, сивият тапет, системата.

Сега разбираше. Сега всичко си идваше на мястото.

Ана Шпигел!

Прозрението нахлу в тялото и завладя духа му.

Пред мен стоеше…

Изведнъж му стана ясно: Ана. И отпред назад, и отзад напред се чете все по същия начин. Огледално.^[1]

— Аз съм ти — каза й той и проследи как колата бавно изчезва и се превръща в болнична стая.

— Да.

За последен път Виктор се уплаши от собствения си глас — като животно, което се разпознава в огледалния си образ. Все пак повтори изречението още веднъж, за да е сигурен, че не се е излъгал.

Пред мен стоеше…

Пред мен стоеше… стоях самият аз!

Възцари се тишина.

Беше понеделник, двайсет и шести ноември, и ясното зимно слънце проникваше през решетката на прозореца в малката единична стая на психиатричната клиника в Берлин-Вединг. Там беше затворен доктор Виктор Ларенц, някогашен виден психиатър и уважаван специалист по шизофренични заболявалия, страдащ от мултипленни халюцинации. След четири години най-сетне бяха спрели медикаментите и след две седмици бе дошло първото просветление.

Прекрасен, слънчев зимен следобед в Берлин. Вятърът отслабна, облаците се разпръснаха, неколкодневната буря най-после си отиде.