Себастиан Фицек
Терапията (6)

Пета глава

Когато след време си спомняше за тази първа среща, Виктор беше сигурен: ако беше слушал малко по-внимателно и бе разтълкувал знаците правилно, щеше да прозре много по-рано, че нещо не е наред. Че изобщо не е наред. Вероятно тогава катастрофата щеше да се разрази много по-бързо. Нищо повече.

Във всеки случай Ана бе постигнала целта си. Проникна в къщата му и успя да го изненада. В много отношения. Историята й наистина го заинтересува. Беше толкова необикновена, че за пет минути забрави и себе си, и собствените си проблеми. Но макар да се наслади на това почти безгрижно състояние, не желаеше да я лекува. След кратка, но енергична дискусия тя се съгласи с видима неохота да напусне острова със следващото корабче на следващата сутрин и отново да се консултира с професор Ван Друизен.

— Имам си причини — отговори кратко той, когато тя го попита защо не й позволява да остане. — И една от тях е, че ми липсват четири години практика.

— Не е възможно да сте забравили занаята си.

— Не е въпрос на знания…

— Значи не искате?

Да — помисли си Виктор, но нещо го възпря да разкаже на тази жена за Йози. Ако Ана наистина бе прекарала толкова време в клиника и не знаеше нищо за неговата трагедия, не беше нужно тъкмо той да е първият, който да й разкаже.

— Мисля, че би било престъпна небрежност в сложен случай като вашия да се започне без солидна подготовка, камо ли пък от човек, загубил практически опит.

— Подготовка ли? О, недейте така. Това е вашата специална област. Ако ме бяха пратили при вас на „Фридрихщрасе“, какъв щеше да бъде първият ви въпрос?

Виктор се усмихна на тромавия й опит да го надхитри.

— Щях да ви попитам кога за първи път през живота си сте халюцинирали, но…

— Много преди описания случай в хотела — прекъсна го тя. — Само че в хотел „Четирите сезона“ шизофреничният пристъп беше твърде… — Млъкна за малко, търсейки думи. — Твърде реалистичен. Съвсем ясен. Никога преди това не бях имала толкова сетивно и живо възприятие като това. Видях жената, чух изстрела, видях как мозъкът й се пръсна по рецепцията. За първи път ставаше въпрос за фигура от измислена от самата мен история. Но, естествено, и при мен, както при повечето шизофреници, имаше някои насочващи признаци.

— Какви?

Виктор реши да й отпусне още пет минути, преди да си отиде окончателно.

Завинаги.

— Откъде да започна? Мисля, че историята на болестта ми се простира до най-ранното ми детство.

Той я изчака да продължи сама, като отпиваше по малко от междувременно изстиналия и горчив чай.

— Баща ми беше професионален войник. Или „джи ай“, както ги наричат. Остана в Берлин с армиите на съюзниците. Когато се родих, работеше като радиоговорител в АФН — Американ Форсиз Нетуърк. Беше една от местните знаменитости, донжуан първа категория. Накрая една от многобройните му руси приятелки, които прелъстявал в задната стаичка на офицерското казино, забременяла. Казваше се Лаура. Коренячка берлинчанка. Моята майка.

— Аха. Защо говорите за баща си в минало време?

— Умря при трагична злополука, когато бях на осем години. Впрочем, професор Малциус го нарече първото травматично преживяване в живота ми.

— Каква злополука?

— Оперираха го от апандисит в американската военна болница, обаче забравили да му сложат стягащи чорапи и получил смъртоносна тромбоза.

— Съжалявам. — Виктор продължаваше да се вбесява от нещастията, които причиняваха неспособните, небрежни лекари на пациентите и близките им. — Как приехте вестта за смъртта на баща си?

— Не много добре. Живеехме в една от редиците къщи в Щеглиц — почти в центъра на американския сектор. Зад къщата живееше Тери, моето малко улично куче. Един ден дойде при нас и остана. Татко не го понасяше, затова през повечето време го държах вързано и не го пусках в къщата. Когато мама ми каза, че татко е умрял, излязох при кучето и започнах да го удрям. Взех една от бейзболните бухалки на татко — най-тежката, с желязна кука. Въжето беше късо и Тери не можеше да ми избяга. Първо се пречупиха крачетата му и той се свлече на земята. Но аз продължих да го удрям. Малко осемгодишно момиче със силата и гнева на обезумял възрастен. След време, може би след десетия удар, гръбнакът на Тери се счупи и той престана да мърда. Пищеше ужасяващо от болки, но аз продължих да го удрям, докато от муцуната му бликна кръв. Накрая от моето куче остана само буца месо, от която бях изтръгнала с бой всяка искрица живот.

Виктор се опита да не изглежда отвратен и попита спокойно:

— Защо го направихте?

— Защото Тери беше съществото, което най-много обичах на този свят. След баща ми. В детската си лудост сигурно съм мислила: щом са ми взели най-скъпото, значи номер две в моя живот също няма право да съществува. Беснеех от гняв, че Тери е още жив, а баща ми го няма.

— Страшно преживяване.

— Да, прав сте. Но все още не знаете защо.

— Какво имате предвид?

— Още не знаете цялата история. Най-страшното в нея не е смъртта на баща ми. Не е и това, че пребих до смърт едно малко, невинно куче.

— А какво?

— Най-страшното е, че това куче никога не е съществувало. Тери никога не го е имало. Имахме котка, взета от улицата, но не и куче. Малкото, смазано от бой телце на Тери продължава да ме преследва в сънищата ми и до днес, но аз междувременно знам съвсем точно, че това преживяване е изскочило от болната ми фантазия.

— Кога го разбрахте?

— О, мина доста време. Говорех за него в рамките на първите ми сеанси с психотерапевт. Тогава бях на осемнайсет или на деветнайсет години. Преди това не смеех да се доверя на никого. Кое момиче би посмяло да разкаже на приятелката си, че е измъчвало кученцето си… да не говорим, че това е болна фантазия?

По дяволите, помисли си Виктор, докато несъзнателно поглаждаше гърба на Синдбад, който тихо дремеше в краката му и изобщо не се интересуваше от необикновения разговор. Бедното момиче е страдало от чувство за вина повече от десет години. Май е най-нещастната жертва на шизофренията, която ми е попадала до днес.

Повечето шизофренични видения имат едничката задача да внушат на болния, че е безполезен, зъл и недостоен да живее. Нерядко шизофрениците чуват в главите си гласове, които ги подканват да посегнат на живота си. И нерядко бедните души се подчиняват на въображаемите си мъчители. Виктор погледна часовника си и се учуди на късния час. Надали щеше да му остане малко време да поработи върху интервюто.

— Е, добре, госпожо Шпигел.

Той се изправи демонстративно, за да покаже, че разговорът е окончателно приключен. Направи крачка към Ана и с учудване установи, че му се зави свят.

— Както многократно ви обясних, не мога да ви лекувам — продължи той, надявайки се, че по пътя навън няма да се олюлява.

Ана го изгледа с каменно лице и също стана.

— Естествено — отговори тя с учудваща бодрост. — Въпреки това се радвам, че ме изслушахте, и ще последвам съвета ви.

Нещо в начина, по който тя се придвижи към входната врата, събуди в паметта му далечен спомен. За съжаление светкавицата изчезна също така бързо, както беше проблеснала.

— Не ви ли е добре, докторе?

Ана очевидно бе забелязала лекото смущение в равновесието и това го ядоса.

— Не, не, всичко е наред.

Странно. Виктор имаше чувството, че току-що е слязъл на сушата след дълго пътуване по море.

— Къде всъщност сте отседнали? — попита той, за да насочи вниманието към друга тема.

Двамата излязоха в коридора и той отвори вратата към верандата.

— В „Анкерхоф“.

Виктор кимна. Къде другаде? Извън сезона само там имаше стаи за гости. Собственичката Труди, чийто мъж бе загинал преди три години с рибарската си лодка, беше добрата душа на острова.

— Наистина ли сте добре? — попита настойчиво Ана.

— Да, да. Случва ми се понякога, когато се изправям твърде бързо — излъга я, надявайки се, че замайването не е предвестник на лоша настинка.

— Е, добре — кимна тя. — Тогава ще отида веднага в хотела. Трябва да си събера багажа, за да съм готова за утрешното корабче.

Виктор кимна доволно. Точно тези думи очакваше да чуе. Колкото по-бързо се махнеше тя от острова, толкова по-бързо той щеше да възстанови спокойствието си. Искаше само да го оставят на мира.

Още веднъж й подаде ръка и двамата се сбогуваха.

След време човек става по-умен. Ако още при първия разговор се беше вслушал малко по-внимателно в думите й, със сигурност щеше да открие скритите под тях предупредителни сигнали. Но в онзи първи ден не подозираше нищо и пусна Ана да си отиде. Дори не излезе да я изпрати. Очевидно тя бе очаквала точно това, защото веднага щом ключалката щракна, изобщо не си направи труда да скрие истинските си намерения, а закрачи целенасочено на север.

В обратна посока на „Анкерхоф“.