Себастиан Фицек
Терапията (34)

Трийсет и трета глава

Когато Халберщет донесе ужасяващата вест, Виктор беше вече в такова състояние, че не знаеше дори собствения си телефонен номер. Да не говорим за Кай. Детективът не бе спазил уговорката. Когато не се обади след двайсет минути, както се бяха разбрали, Ларенц се опита да го набере. Но явно бързо покачващата се температура бе нападнала паметта му, защото всички съхранени в мозъка му адреси и телефони се бяха смесили и образуваха пихтия от букви и числа, която на всяка крачка се разтрисаше в главата му. Затова не можа да уведоми Кай, че факсът не е пристигнал.

Но в момента това определено беше най-малката му грижа. Изпитваше панически страх от отровата. Гърбът го болеше като от слънчево изгаряне, а мигрената се бе разпространила от тила през темето чак до челото. На острова нямаше нито един лекар — освен него. При силния вятър, който се носеше над морето, дори хеликоптер на Бундесвера би склонил да дойде само в най-най-краен случай. А Виктор нямаше представа дали наистина е спешен случай. Дали Ана бе казала истината? Или беше излъгала и през последните дни го беше тровила с малки дози?

Както Шарлоте? Или Йози?

Имала ли е изобщо възможност да го трови? Виктор реши да изчака няколко часа. В никакъв случай не искаше да рискува живота на лекарите от спешната помощ. Това беше бурята на века. Ами ако се окажеше, че са минали през урагана само заради една проста настинка? За щастие имаше в запас достатъчно въглен и други таблетки, които можеше да гълта заедно със силни антибиотици.

По-късно Виктор си казваше, че е бил в точното телесно и душевно състояние, за да приеме ужасяващата новина, донесена от Халберщет. Болестта и страничните действия на медикаментите дотолкова бяха замъглили ума му, че не беше в състояние да реагира на картината на смъртта, която го очакваше на собствената му веранда.

— Съжалявам, докторе — каза кметът. Стискаше черния моряшки каскет с две ръце и го въртеше нервно между пръстите си.

Виктор направи крачка напред, спъна се, олюля се и се наведе над мъртвото си куче.

— Намерих Синдбад зад „Анкерхоф“. Захвърлен до контейнера за боклук.

Думите стигнаха до Виктор приглушено, като през тежка театрална завеса. Той се отпусна на коляно и нежно помилва остатъците от Синдбад. Дори за слепец беше очевидно, че някой е измъчвал кучето до смърт. Челюстите, а вероятно и гръбнакът му, бяха счупени.

— Нали знаете кой живее там?

— Какво? — Виктор изтри сълзите от очите си и вдигна глава към Халберщет. Освен всичко друго Синдбад беше обесен. Дебела рибарска корда се бе забила в плътта му и стягаше смъртоносно шията и тила.

— Тя. Жената. Тя живее в „Анкерхоф“. Ако питате мен, тя го е направила.

Първият импулс на Виктор беше да се съгласи. Да помоли кмета да почака, докато донесе оръжието, за да я застреля. Но почти веднага разумът взе връх.

— Вижте, сега не мога да говоря. Особено пък за поведението на пациентката ми.

Тази жена не е чиста. Рибарска корда.

— Още ли е ваша пациентка? Видях я да излиза от къщата ви разплакана и възбудена до крайност и да се връща в селото.

— Това изобщо не ви засяга! — Виктор се опита да повиши глас, но нямаше сили.

Халберщет вдигна ръце.

— Всичко е ясно, докторе. Само спокойно. Впрочем, изглеждате много зле.

— О, така ли? Нима ви учудва?

— Просто казах. Даже за човек, чието куче е било убито. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. — Виктор се обърна отново към измъченото животно. Едва сега забеляза дупките в корема. Дълбоки дупки.

Като от касапски нож.

— Всъщност да, можете. — Виктор се изправи с мъка. — Бихте ли погребали Синдбад? Аз няма да се справя. Нито физически, нито психически.

— Разбира се. — Халберщет наложи каскета си и вдигна ръка към козирката. — Знам къде е лопатата, докторе. — И посочи бараката за инструменти. — Но преди да погреба нещастното куче, имам да ви покажа още нещо. Може би то ще ви накара най-после да разберете, че положението е сериозно.

— Какво има още?

— Тук. — Халберщет му връчи омазан с кръв зеленикав лист хартия. — Това беше втъкнато в муцуната на Синдбад, когато го намерих.

Виктор приглади хартията.

— Но това е…

— Да, прав сте. Извлечение от сметка. Ако не се лъжа, ваше е.

Виктор изтри кръвта в горния десен ъгъл на листа и прочете името на банката си. Извлечение от сметката, в която двамата с Изабел внасяха семейните спестявания.

— Хвърлете му един поглед — посъветва го Халберщет.

Горе вляво бяха вписани датата и номерът на извлечението.

— Но това е днес!

— Правилно.

— Как е възможно? — запита се Виктор. На острова нямаше клон на неговата банка. Ала истинската паника го обзе едва когато видя състоянието на сметката.

До преди два дни сумата възлизаше на четиристотин и петдесет хиляди и триста двайсет и две евро.

Вчера някой бе изтеглил всички пари наведнъж.