Себастиан Фицек
Терапията (49)

Четирийсет и осма глава

Трябваха му само две минути, за да намери скривалището. Подобно на много други хора от острова Халберщет беше скрил втория ключ от дома си под една глинена делва на верандата.

Виктор отключи вратата и първо извика високо името на кмета. После прекоси на бегом всички стаи, за да е сигурен, че предчувствието не го е излъгало. Не намери никого. Можеше само да се моли с Халберщет да не се е случило нещо лошо. Въпреки ирационалния разговор, който двамата бяха провели сутринта, и въпреки зловещата барака, той не можеше и не искаше да повярва, че Халберщет е съучастник на Ана. Твърде отдавна се познаваха и не би могъл да го допусне. Но какъв беше тогава? Алтернативата беше ужасяваща. Особено като си помисли за Изабел. Междувременно Ана се бе превърнала в съвсем реална заплаха и можеше само да се надява лудостта й да се ограничава върху неговата личност.

Отиде с бързи крачки до бюрото, без да го е грижа, че обувките му оставяха кални отпечатъци по светлите килими.

Трябваше да прегледа купчината документи до компютъра.

Какво е написано по листовете? Над какво е работил Халберщет? Или Ана? Този път беше сигурен, че държи в ръцете си ключа към всички отговори.

Виктор свали якето си и остави пистолета до купчината хартии на бюрото. После седна, за да прочете първите страници.

От пръв поглед забеляза, че има пред себе си ръкопис. А когато набързо изчете началото, го връхлетя невъобразим ужас.

Б: Как се чувствахте непосредствено след трагедията?

Л: Бях мъртъв. Дишах, пиех, от време на време и ядях, а се случваше и да спя два часа, без да се събудя. Но вече не съществувах. Умрях в деня, когато Йозефине изчезна.

Трябваше да прочете откъса два пъти, но и след втория път не беше сигурен дали това, което четеше, е реалността. Това не беше някоя от историите на Ана. Това беше неговото интервю. Отговорът на първия въпрос от интервюто за списание „Бунте“.

Първо се запита как Ана се е добрала до файловете му, но бързо си спомни, че почти целият твърд диск на компютъра му бе изтрит. Явно тя се беше възползвала от някой свободен миг — може би вчера, докато той спеше — за да открадне всичко съхранено в документите му.

Но защо си беше направила труда да препише страниците на ръка? Защо просто не беше отпечатала отговорите му? Защо бе оставила тази купчина изписани с химикалка листове? И що за странен почерк — по-скоро мъжки, абсолютно неподхождащ на дребната, крехка жена? Може би все пак беше Халберщет? Не, кметът никога не беше влизал в къщата. Нямаше достъп до компютъра му.

Виктор запрелиства бързо страниците и установи, че Ана наистина е преписала всичко саморъчно. Всеки въпрос. Всеки отговор. Дума по дума. Изречение по изречение. Всичко, което си бе записвал за интервюто.

Обърна се да погледне включения лаптоп. Същата марка, с която работеше и той. Същият модел. Посегна към мишката, за да махне скрийнсейвъра. Искаше — не, трябваше да види над какво е работила Ана преди идването му.

Отвори документа и веднага разбра за какво става дума. Оригиналните въпроси от редакцията на „Бунте“. Оригиналният имейл, изпратен от главната редакторка.

Остави компютъра и отново се зае с купчината документи на бюрото. Знаеше: теоретично е възможно Ана да е откраднала документацията от компютъра му и да е проникнала с взлом при Ван Друизен, за да вземе досието. Но тя бе дошла при него едва миналата вечер. В крайно лошо физическо състояние. Значи е имала съвсем малко време, за да препише отговорите му със спокойна ръка.

Възможно ли беше?

В паметта му изникна спомен от една от първите му срещи с Ана. Когато тя бе дошла пеша в къщата му на плажа. Въпреки дългия път елегантните й обувки не бяха нито мокри, нито мръсни.

Факторът време не му даваше мира. Как е написала толкова много само за няколко часа? Освен това купчината листове му изглеждаше по-дебела от онова, което бе сътворил самият той на компютъра си.

Виктор измъкна двете най-долни страници и спря да диша. Точно така. Той не беше писал това. Лудостта на Ана беше много по-опасна, отколкото изглеждаше отстрани. Ана не само го беше копирала, но и бе допълнила записките му със своите мисли.

Ето какво прочете:

Чувствам се виновен за смъртта на дъщеря си. Чувствам се виновен за провала на брака си. Има много неща, които бих направил другояче. Само да можех да започна пак отначало.

Как можах да измамя Изабел по този груб начин?

Виктор загуби ума и дума. Не знаеше колко време е седял, загледан с невиждащ поглед в последните думи. Дали това беше доказателството за заговор между Ана и Изабел? Но защо? С каква цел? От секунда на секунда нещата се объркваха все повече, вместо в мрака най-сетне да проникне светлина и бурята да се уталожи.

По килима зад него се прокраднаха тихи стъпки, но Виктор не ги чу. Обърна страницата и продължи да чете:

Трябваше да се вслушам в думите на жена си. Тя е човекът, способен да взема правилните решения. Винаги е било така. Защо тогава си въобразих, че тя е срещу мен? Защо се отвърнах от нея? Сега — твърде късно — виждам, че съм сгрешил. Не биваше да я обвинявам за всичко, което се случи с Йози. Днес напълно съзнавам на каква опасност изложих дъщеря си с поведението си.

Виктор прочете последните две изречения няколко пъти. Имаше чувството, че са написани на китайски, защото не беше в състояние да проумее значението им. Може би трябваше просто да вземе купчината документи и веднага да напусне къщата.

Но за това беше вече много късно.