Себастиан Фицек
Терапията (29)

Двайсет и осма глава

— Парк-клиника Далем. Името ми е Карин Фогт. Какво мога да направя за вас?

— Здравейте, аз съм Виктор Ларенц. Доктор Виктор Ларенц. В момента лекувам ваша бивша пациентка и бих искал да говоря с колегата, който се е грижил за нея преди мен.

— Как е името на колегата? — попита със звънкия си глас Карин.

— Тук има малък проблем. Не го знам. Мога да ви кажа само името на пациентката.

— В такъв случай съжалявам, господине. Много добре знаете, че данните за пациентите ни са абсолютна тайна. Всеки лекар е положил клетва да мълчи. Това се отнася особено за лекуващия лекар. Но ако е ваша пациентка, защо просто не я попитате?

Защото нямам представа къде се намира в момента. Защото не искам да узнае, че я разследвам. Защото е твърде възможно именно тя да е отвлякла мъртвата ми дъщеря.

Виктор избра най-безобидния отговор:

— Защото дамата е много болна и контактът с нея е почти невъзможен.

— Тогава прегледайте документите й, доктор Ларенц.

Гласът на Карин Фогт вече не беше толкова звънък.

— Пациентката не донесе никакви документи. Дойде при мен… как да кажа… случайно. Вижте, оценявам високо усилията ви да пазите личните тайни на пациентите. Убеден съм, че изпълнявате задълженията си образцово. Освен това не искам да ви отклонявам от работата ви. Моля ви само за една малка услуга. Просто потърсете в компютъра си името, което ще ви назова. Ако го откриете, ще ме свържете с отделението, в което са лекували дамата. Така няма да нарушите задължението за мълчание, но ще помогнете и на мен, и на пациентката.

Виктор буквално видя пред вътрешния си взор как секретарката на рецепцията в реномираната частна клиника нерешително поклаща грижливо фризираната си глава.

— Моля ви — повтори с усмивка той.

Доброжелателният тон винаги постига желания успех. Без да отговори, Карин зачука по клавишите.

— Как е името на дамата?

— Шпигел — отговори бързо той. — Ана Шпигел.

Чукането изведнъж престана. Гласът й прозвуча неочаквано глухо:

— Това е лоша шега, нали?

— Защо, за бога?

— И кого трябва да потърся след нея? Може би Елвис Пресли?

— Боя се, че не ви разбирам…

— Чуйте ме… — Жената в другия край на линията вече съскаше от гняв. — Ако това е шега, тя е повече от безвкусна. Напомням ви, че законът забранява да се приемат обаждания без съгласието на другия.

Обратът в разговора беше толкова неочакван, че Виктор загуби ума и дума. Въпреки това реши да премине в контраатака.

— А сега вие ме чуйте добре, скъпа госпожице. Името ми е доктор Виктор Ларенц и аз никога не се шегувам по телефона. Ако веднага не получа от вас разумен отговор, ще се обърна лично към професор Малциус и ще се оплача от поведението ви. Може би не знаете, но ние двамата често играем голф заедно.

Това беше лъжа, защото Виктор не понасяше нито голфа, нито ръководителя на клиниката, но думите оказаха нужното въздействие.

— Окей. Съжалявам за онова, което казах, доктор Ларенц. Очевидно съм избрала неправилния тон. Но въпросът ви е зловещ, поне за мен.

— Зловещ? Какво зловещо има в това, че се осведомих за госпожа Шпигел?

— Защото аз бях човекът, който я намери. Нима не четете вестници?

Намерила я е?

— Къде я намерихте?

— На пода. Господи, какъв ужас преживях! Извинете ме, но трябва да прекратим този разговор. Очакват ме още трима души.

— Ще ми кажете ли поне какъв ужас сте преживели? — Виктор трескаво се опитваше да открие някакъв смисъл в думите на Карин Фогт, но за момента не успяваше.

— А вие как бихте описали ситуацията, ако намерите жена, удавена в собствената си кръв?

Мъртва? Ана е мъртва? Как е възможно такова нещо?

— Не ви вярвам. Ана беше тук вчера. При мен.

— Вчера? Абсолютно изключено. Намерих я преди година в сестринската стая. В началото на смяната си. Вече беше твърде късно. Никой не можеше да й помогне.

Преди година? В сестринската стая? В началото на смяната й?

— Какво е търсила пациентката в стаята на сестрите?

От всички въпроси, които нахлуха в главата му, този беше първият, който излезе от устните му.

— Е, добре, ще ви кажа, макар че рискувам да ме издадете: Ана не беше пациентка. Никога не е била. Беше студентка, дошла при нас на обменни начала. А сега е мъртва. Аз обаче съм жива и трябва да работя. Надявам се, че всичко вече е ясно?

— Да.

Не. Ни най-малко.

— Само още един въпрос, моля ви. Каква беше причината? От какво е умряла?

— От отрова. Ана Шпигел е била отровена.

Виктор изпусна слушалката и се обърна към прозореца, за да види морето. От минута на минута всичко се объркваше и ставаше още по-сложно и непроницаемо.

Като забуленото от дъжда небе над Паркум.