Себастиан Фицек
Терапията (40)

Трийсет и девета глава

Прозрението е пъзел с неизвестен брой елементи. То идва едва когато сме наредили цялата мозайка.

Виктор вече си бе създал малка рамка от въпроси и постепенно запълваше картината с отговори. Отговори на мъчителни въпроси като:

Кой уби Синдбад?

Защо самият той през цялото време се чувстваше болен?

Какво общо имаше Халберщет с Ана?

И: Коя е Ана Шпигел?

Не успя да се обади на човека, от когото очакваше да получи отговор на последния въпрос и да внесе яснота в мозайката. Телефонът иззвъня точно в момента, когато посягаше към слушалката.

— Коя е тя?

Виктор изпита такова облекчение да чуе гласа й, че в първия момент не беше в състояние да отговори. От гърлото му не излезе нито звук.

— Веднага ми кажи коя е тя!

— Изабел? — прошепна най-сетне той, изумен от агресивността и гнева в гласа й. — Благодаря ти, че най-после се обади. Много пъти се опитвах да се свържа с теб, но портиерът ми казваше…

— Ти си се опитвал да се свържеш с мен?

— Да. Защо си толкова гневна? Нищо не разбирам. Защо си ми изпратила телеграма?

— Какво? — След вика на Изабел последва заредена с гняв тишина, придружена от трансатлантическо атмосферно смущение.

— Скъпа… — Виктор направи колеблив опит да я усмири. — Какво се е случило?

— Не ме наричай скъпа. Не и след онова, което се случи вчера.

Сега и той бе обзет от гняв и прехвърли слушалката от едната ръка в другата.

— Ще бъдеш ли така добра най-сетне да обясниш какво е станало, вместо да ми крещиш?

— Е, добре, щом си решил да си играеш игричката, така да бъде. Да започнем с най-простия въпрос: Коя е онази мръсница?

Виктор се засмя облекчено и усети как от раменете му се смъкна тежък товар. Очевидно Изабел беше повярвала, че е използвал отиването на острова за среща с любовница.

— Не се смей като глупав хлапак, Виктор. И не ме прави на идиотка.

— Хайде, хайде… Изабел, моля те. Наистина ли си повярвала, че те мамя? Това е безумие! Откъде ти хрумна тази идея?

— Казах да не ме правиш на глупачка. Просто ми кажи коя е онази мръсница.

— За кого говориш? — Гневът му се върна с нова сила.

— За онази, която вчера вдигна проклетия телефон, когато ти се обадих — изкрещя в слушалката жена му.

Виктор примигна объркано и се опита да смели чутото.

— Вчера?

— Да, вчера. В два и половина по твоето време, ако искаш да съм точна.

Ана. Вчера следобед беше при него. Но не е възможно да е вдигнала телефона…

Мислите се надпреварваха в главата му. За момент усети смущения в равновесието като пътник след дълъг полет.

— Отдавна ли сте заедно? Смяташе ли някога да ми кажеш за нея? Затова ли ми обясняваше непрекъснато, че имаш нужда от усамотение? Преструваш се, че работиш над някакво си интервю. Използваш паметта на дъщеря ни, за да чукаш друга жена!

През цялото време бях при нея. През цялото време, освен…

Кухнята. Чаят.

Виктор падна тежко на дивана. Споменът го улучи като бумеранг.

Бе излязъл съвсем за малко…

— Ана.

— Най-после. Ана. Как е фамилията й?

— Какво?

Потънал в мислите си, бе произнесъл името гласно и сега Изабел го знаеше.

— Чуй ме, Изабел. Това е едно голямо недоразумение. Ти не разбираш.

О, боже, защо всъщност говоря като съпруг, който мами жена си със секретарката? „Скъпа, не е това, което си мислиш!“

— Ана е пациентка!

— Стигнал си дотам да чукаш пациентка? — изкрещя истерично жена му.

— За бога, не! Нямам нищо с нея.

— Ами! — Отново подигравателният, грозен смях. — Не, разбира се, че нямаш нищо общо с нея. Тя се е появила в къщата ни на острова просто така. Въпреки че ти вече не се занимаваш с пациенти. Въпреки че тя няма как да знае, че в момента си се скрил на Паркум! О, по дяволите! Мисля, че ще затварям. Историята е твърде унизителна за мен.

— Изабел, моля те. Мога да те разбера, но моля те, дай ми шанс да ти обясня всичко. Моля те.

Тишина на другия край. Само пронизителната сирена на американската спешна помощ премина необезпокоявано през Атлантика.

— Чуй ме най-после. Аз също нямам представа какво се случва с мен. Но поне знам съвсем сигурно какво не се е случило. Не съм спал с жената, която вчера ти се е обадила по телефона. Нямам никакво намерение да те мамя. Нито сега, нито когато и да било. Моля те, приеми това като основа за разговор. Защото всичко останало е необяснимо. Ще ти изброя фактите: Преди пет дни някой почука на вратата ми и една жена — представи се като Ана Шпигел — ме помоли да я лекувам. Твърди, че е авторка на книги за деца и страда от шизофрения. Така и не разбрах как е успяла да ме издири тук. Не знам дори къде се е настанила на острова. Знам само едно: историята на болестта й е толкова необикновена и толкова интересна, че аз наистина направих изключение и проведох с нея предварителен терапевтичен разговор. Тази жена е още на острова, защото се разрази буря и корабчето не може да я прехвърли на сушата.

— Каква мила историйка! Добре си я наредил — изсъска в слушалката Изабел.

— Това не е историйка. Това е истината. Нямам представа защо вчера е вдигнала слушалката, докато аз бях в кухнята и правех чай. Вероятно се е възползвала от възможността, когато телефонът е звъннал.

— Не е звъннал.

— Как така?

— Тя вдигна веднага. Вероятно е чакала до апарата.

Виктор буквално усети как подът се залюля под краката му. Нещо не беше наред — за пореден път. Нещо, за което нямаше обяснение.

— Наистина не мога да си обясня защо го е направила. Повярвай ми, Изабел. Откакто онази жена се появи на острова, се случват все странни неща. Аз съм болен. Някой ме нападна. Освен това съм почти убеден, че тази Ана има информация за Йози.

— Какво?

— Да. През цялото време се опитвах да се свържа с теб, за да ти го кажа. За да знаеш и ти, че може би има следа. В момента Кай води свое проучване. Освен това някой е опразнил сметката ни. Което също е неразбираемо, затова исках да го обсъдя с теб. Всеки ден ти звънях по няколко пъти, но все те нямаше — вместо това днес намерих под вратата си телеграма.

— Изпратих ти я, защото телефонът даваше непрекъснато свободно.

Някой го е изключил.

— Знам, знам. Снощи някой го е извадил от контакта.

— О, Виктор, моля те! Не подлагай интелигентността ми на такова изпитание. Някаква жена се появява от нищото, разказва ти небивалици за дъщеря ни, обажда се по нашия телефон, дрънка глупости и накрая изключва телефона. Какво още имаш в запас? Историята за някогашната ти изневяра с уличницата от острова, когато уж си бил пиян до козирката, звучеше по-правдоподобно.

Виктор изобщо не чу края на изречението. В главата му биеше тревожна камбана.

— За какво говорихте?

Дрънка глупости.

— Тя поне не ме излъга. Каза, че в момента си под душа.

— Това е лъжа. Бях в кухнята. Проведох кратък телефонен разговор с Кай, а после я изгоних.

Сега Виктор беше близо до истерия и крещеше в телефонната слушалка.

— Нямам нищо общо с тази жена! Почти не я познавам!

— Затова пък тя те познава много добре.

— Как така?

— Нарече те с прякора ти. Онзи, който мразиш и който знаехме само аз и майка ти. Досега.

— Диди?

— Точно така. Диди. И знаеш ли какво, Диди? Върви на майната си!

Изабел затвори телефона и в слушалката зазвуча пронизителен, непрекъснат сигнал.