Себастиан Фицек
Терапията (23)

Двайсет и втора глава

Днес. Стая 1245. Клиника Вединг

Навън бързо се стъмваше. В коридорите на клиниката се включи автоматичното осветление и под бялата светлина на таванската тръба доктор Рот изглеждаше още по-блед отпреди. Виктор Ларенц за първи път забеляза, че лекарят е доста оплешивял. Късата му коса беше грижливо сресана напред в опит да закрие празните места, но през последния час, докато слушаше разказа на Ларенц, доктор Рот все по-често заравяше пръсти в косите си и „прическата“ се бе развалила.

— Нервен ли сте, доктор Рот?

— Не. Само любопитен. Очаквам с нетърпение продължението на историята.

Виктор го помоли за чаша вода и докторът му я поднесе със сламка, за да пие, без да използва вързаните си ръце.

— Освен това имам няколко въпроса — продължи доктор Рот, когато Виктор отпи няколко глътки.

— Например?

— Защо не претърсихте целия остров за Синдбад? Ако моето куче беше избягало, нямаше да имам нито една минута спокойствие. И преди всичко нямаше да се прибера вкъщи и да преустановя търсенето.

— Прав сте. Самият аз останах учуден от равнодушието си. Но мисля, че бях изхабил всичките си сили и емоции в търсенето на дъщеря си. Чувствах се като ветеран от войната, преживял толкова избухнали гранати, че вече не трепва от свиренето на изстрелите и съвсем спокойно си седи в окопа. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да. Но защо не се обадихте поне на жена си? Защо не я уведомихте какво става в Паркум? Най-късно след бягството на кучето трябваше да посегнете към слушалката.

— Направих го. Всеки ден се опитвах да се свържа с нея. Признавам, че в началото не бях сигурен дали да й разкажа за Ана. Изабел беше против интервюто за „Бунте“ — щях да й призная, че вече не работя над него. Ако й бях казал, че вместо да седя зад компютъра, провеждам терапевтични разговори, сигурно щеше да се върне от Ню Йорк още същия ден. Но не можах да се добера дори до хотелската й стая. Всеки ден оставях съобщение за нея при портиера на хотела.

— И тя не ви звънна нито веднъж?

— О, обади ми се.

— Така ли? И какво?

Виктор кимна с глава към масичката до леглото и доктор Рот отново поднесе чашата към устата му.

— Колко време…?

Виктор прекъсна изречението за дълга глътка.

— Колко още ни остава?

— Мисля, че около двайсет минути. Адвокатите ви са вече тук и в този момент се съветват с професор Малциус.

Адвокати.

Виктор се опита да си спомни кога за последен път е имал нужда от правна помощ. През следващите седмици нямаше да се задоволи с тромавия експерт по транспортните въпроси, който през хиляда деветстотин деветдесет и седма година спаси шофьорската му книжка. Сега му трябваха истински професионалисти. Този път не беше само изкорубена ламарина.

Ставаше въпрос за живота му.

— Наистина ли са добри?

— Адвокатите ли? Да. Доколкото знам, най-добрите по наказателно право, които могат да се намерят с пари.

— И днес трябва да им разкажа какво е станало с Ана?

— Между другото. Трябва да го направите, ако искате да се защитите. Все пак става въпрос за убийство.

Убийство.

За първи път думата бе произнесена. Досега избягваха прякото назоваване на деянието. Макар че и двамата знаеха: доктор Виктор Ларенц бе заплашен от затвор. Освен ако краят на историята не убедеше съдията, че не е имал друг избор, освен да убие.

— Няма значение, че става въпрос за убийство. Мисля, че днес няма да имам сили да повторя разказа си. Освен това все още се надявам, че след двайсет минути вече няма да ме задържате тук.

— Забравете. — Доктор Рот отдръпна чашата и отново зарови пръсти в косата си. — По-добре ми разкажете продължението. Откъде се е взела прясна менструална кръв в банята ви? Какво още ви сподели Ана, когато се върнахте в дневната?

— Нищо.

Доктор Рот ГО изгледа невярващо.

— Още докато съм говорил с детектива, тя е напуснала къщата. Както винаги незабелязано. „Не искам да преча. Вие сте зает. Ще продължим разговора утре.“ — Това беше написано на листче, оставено на бюрото ми. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Тя си бе отишла и аз трябваше да прекарам още една нощ, преди да чуя продължението на историята й.

За Шарлоте. За Йози.

— Значи си легнахте?

— Не. Още не. Преди това се появи нов посетител. Напълно неочакван.