Себастиан Фицек
Терапията (61)

Шейсета глава

— Браво! — Виктор Ларенц изръкопляска безсилно. — Много добре. Прост въпрос, но точно на място.

— Е? Къде е тялото на дъщеря ви? — повтори въпроса доктор Рот.

Ларенц престана да ръкопляска, разтърка отново китките си и сведе поглед към кафявия линолеум на пода, на когото изкуствената светлина от тавана придаваше леко зеленикав оттенък.

— Е, добре — въздъхна той. — Но после ще направим нашата малка сделка.

— Вие ще ми разкажете историята си, а аз ще ви върна свободата?

— Да.

— Не!

Виктор издиша тежко и въздъхна.

— Аз съм виновен, знам. Извърших най-страшното престъпление, което човек може да си представи. Убих съществото, което най-много обичах на този свят. Собствената си дъщеря. Но вие знаете, че бях болен. Че съм болен. За мен няма изцеление. Сега се готвят да ми организират медиен спектакъл. Шумен процес, а после ще ме затворят в лудницата. Ако имам късмет, ще попадна в затворено отделение като вашето. Но да не мислите, че това ще е от полза за обществото?

Доктор Рот вдигна рамене.

— За обществото аз съм извършил убийство. Да. Но биха могли да ме освободят веднага и да са напълно уверени, че никога повече няма да направя подобно нещо. Защото никога вече няма да обичам някого толкова силно, колкото обичах дъщеря си. Моля ви. Не смятате ли, че съм достатъчно наказан? Кой би имал полза от целия този спектакъл?

Доктор Рот поклати глава.

— Може би сте прав. Но аз нямам право да го направя. Това е наказуемо деяние.

— За бога, но аз не искам да ми отключите вратата, доктор Рот. Мартин! Моля ви! Аз ще си остана тук. Просто ми дайте няколко хапчета, за да мога да се върна в Паркум.

— В Паркум? Какво ще правите там? Нали точно на острова преживяхте всички ужаси, за които днес ми разказвахте в продължение на часове.

— Това беше само през последните седмици. Доскоро живеех на моя остров мечта. — Виктор се засмя невесело. — Времето беше топло и меко, съпругата ми звънеше всеки ден и обещаваше да ме посети скоро, Халберщет се грижеше за генератора, а Михаел ми носеше прясна риба от плаванията си. Синдбад лежеше доволно в краката ми. И най-важното: Йози живееше там с мен. Всичко беше перфектно. Бурята се разрази едва когато спряхте да ми давате лекарства.

Доктор Рот извади от джоба си кутийка с лекарства. Думите на Ларенц го бяха трогнали.

— Все пак не знам. Не постъпвам правилно…

— Разбирам ви. — Виктор Ларенц седна в леглото. — Ще се опитам да ви улесня, доктор Рот. Ще отговоря на последния ви въпрос. Ще ви кажа къде е тялото на Йози. Но при едно условие: първо ще ми дадете хапчетата.

— Обратното — отговори младият лекар и нервно приглади косата си над олисяващите слепоочия. — Вие ще ми кажете къде е тялото, а след това ще ви дам медикаментите.

— Не. Говорих в продължение на няколко часа, без да знам дали ще получа ответна услуга. Сега е ваш ред. Доверете ми се и ми дайте таблетките. Ще минат най-малко две минути, докато започнат да действат. Това ще е достатъчно, за да ви кажа мястото.

Доктор Рот спря колебливо пред леглото на Ларенц и се замисли. Знаеше, че онова, което прави, е в противоречие с всички правила на лекарската професия. Но не беше в състояние да се удържи. Любопитството беше по-силно от разума.

Отново извади от джоба бялата кутийка с таблетки и я подаде на Виктор Ларенц. Тя съдържаше всички лекарства, които редовно му бяха инжектирали през изминалите четири години, преди да ги спрат преди три седмици.

— Много благодаря. — Без да губи време, Ларенц изсипа осем таблетки в шепата си. Младият лекар го наблюдаваше с неподвижно лице. Точно когато пациентът ги пъхна в устата си, доктор Рот протегна ръка, за да поправи грешката си, но вече беше твърде късно. Ларенц ги глътна наведнъж.

— Не се притеснявайте. Доверете ми се, доктор Рот. Постъпихте правилно. Времето е подходящо за рецидив. Никой няма да поиска кръвна картина, ако след няколко минути ме намерят отново да лежа в самозабрава. Защитниците ми ще се погрижат да ме предпазят от нова интервенция. Те искат да съм невменяем, нали знаете? Професор Малциус ще си помисли, че самолечителните ми сили са били недостатъчни, и ще се върне към класическото медикаментозно лечение. В крайна сметка идеята да спрете медикаментите не беше негова.

— А може би няма да се примири? Може би ще нареди да ви направят промивка на стомаха?

— Това е риск, с който ще живея… и ще умра.

Виктор пое шумно въздух и се отпусна на възглавницата. Бе глътнал двойна доза и в гласа му вече се усещаха първите признаци на замайване. Вдигна безсилно ръка, за да повика доктор Рот при себе си, и когато младият лекар се наведе над него, зашепна задавено.

Много скоро очите му се изцъклиха и доктор Рот се уплаши, че Ларенц ще отнесе отговора на най-важния въпрос със себе си на остров Паркум.

— Къде е Йози? — Мартин Рот леко раздруса пациента си и повтори въпроса си: — Къде е тялото на Йози?

За момент очите на Ларенц се замъглиха, после погледът му отново се проясни и той изрече последните си думи с ясен, твърд глас.

— Слушайте внимателно — започна той и доктор Рот отново се наведе към устата му. Съвсем близо. — Слушайте внимателно, млади приятелю. Сега ще ви кажа нещо, което ще ви направи известен.