Себастиан Фицек
Терапията (36)

Трийсет и пета глава

— Помогни ми!

Две думи. И първото, което му мина през ума, беше тривиалното учудване, че Ана се е обърнала към него на „ти“. За първи път.

Хоризонтът се спускаше заплашително ниско над къщата. Плътен, почти черен масив от облаци висеше над самия остров и бавно, но неотстъпно се движеше право към къщата му. Бурята бушуваше с пълна сила. Когато стана от леглото, за да види кой тропа така неуморно по входната врата, бреговата охрана тъкмо съобщаваше за сила на вятъра — десет до единайсет метра в секунда. Ала Виктор нямаше нито очи, нито уши за природната стихия. Малко преди това беше взел силно приспивателно, за да избяга поне за няколко часа от болестта и мъката си. Сетивата, все още незамъглени от барбитурата, се събудиха рязко в мига, когато отвори вратата и се изправи пред новата катастрофа: въпреки очакванията му Ана се бе върнала и се намираше в крайно лошо психическо състояние. Виктор никога не беше виждал човек, който да се промени толкова силно само за няколко часа. Дори не няколко — само преди час и половина Ана го бе напуснала, кипяща от гняв и обляна в сълзи. Сега лицето й беше мъртвешки бледо, косата висеше на мазни кичури, зениците на очите бяха разширени от страх. Състоянието й будеше съжаление, което се засилваше още повече от мокрите и мръсни дрехи, които висяха по тялото й.

— Помогни ми!

Тези две думи бяха последните за деня. Ана рухна пред очите му и при падането се вкопчи с последни сили в памучния му син пуловер. Отначало Виктор прие случващото се за епилептичен припадък. Епилепсията нерядко ставаше причина за шизофренични атаки. После осъзна, че тя няма спазми, не трепери и не прави трескави движения. Нямаше ги и другите типични признаци като пяна на устата или спонтанно изпразване на мехура. Виктор се учуди на трезвостта, с която поставяше диагнозата. Освен това Ана не беше в пълно безсъзнание. По-скоро изглеждаше дълбоко упоена и неконтактна, сякаш се намираше под влияние на силна дрога.

Виктор бързо взе решение. Трябваше да внесе Ана в къщата. Когато я вдигна от дървения под на верандата, се учуди на тежестта й. Теглото й не се връзваше с крехката фигура.

Наистина вече не съм във форма, повтаряше си той, докато я носеше към стаята за гости на горния етаж и дишаше тежко.

Бученето в главата му се усилваше с всяка крачка нагоре по стълбата. Усещаше как тялото му попива като гъба изкуствено създадената умора и натежава с всяка секунда.

Гостната стая беше на първия етаж. Спалнята на Виктор се намираше на другия край на коридора. За щастие бе помолил да наредят стаята преди пристигането му и леглото беше застлано с чисти чаршафи.

Положи Ана върху белия лен, свали замърсения кашмирен блейзър и развърза коприненото шалче на шията й, за да измери пулса.

Всичко е наред.

Следвайки внезапен импулс, той отвори едно след друго очите й и освети зениците с фенерчето си. Никакво съмнение. Ана наистина не беше добре. И двете зеници реагираха с доста голямо забавяне. Само по себе си това не беше страшно и вероятно се дължеше на приетите лекарства. Но беше ясен знак, че Ана не симулираше. Тя беше болна или поне силно изтощена. Като него. Но от какво?

Преди да помисли повече по този въпрос, Виктор реши да свали мокрите й дрехи. Макар че беше лекар и действията му имаха сериозни медицински основания, той се почувства неловко, когато отвори панталона й, разкопча блузата и свали тънкото копринено бельо. Уви я бързо в дебелия снежнобял халат, който донесе от съседната баня, после я зави с лекия пухеник. Ана беше толкова изтощена, че заспа още преди да я завие.

Виктор остана още малко до леглото й, заслушан в тежкото, равномерно дишане. Накрая си каза, че жената е преживяла само срив на кръвообращението и не е заплашена от друга опасност.

Въпреки това ситуацията никак не му харесваше. Самият той беше болен и крайно изтощен. В гостната стая спеше пациентка с шизофрения, за която не беше сигурен дали иска да го убие. Но едно беше сигурно: веднага щом Ана се събуди, той ще я попита какво знае за Йози, за Синдбад и за извлечението от банковата му сметка. Беше длъжна да му отговори.

Ако не беше толкова обезсилен от приспивателното и антибиотиците, със сигурност нямаше да рискува и веднага щеше да я отнесе обратно в селището.

Виктор помисли още малко, взе решение и се запъти към телефона, за да повика помощ.

В момента, когато вдигна слушалката, целият плаж се освети от светкавица. Виктор веднага затвори и започна да брои. Едва беше стигнал до четири, когато къщата се разтърси от оглушителна гръмотевица. Без да се бави, той обиколи помещенията в къщата и изключи всички електрически уреди от контактите, за да не се повредят от мощните гръмотевични удари. Когато влезе в стаята на Ана, за да изключи малкия телевизор, тя се обърна на другата страна, въздъхна и продължи да спи. Очевидно състоянието й бързо се подобряваше. След час или два щеше да е отново на ниво.

Проклятие. Сигурно ще се събуди точно когато аз заспя.

Трябваше да направи всичко по силите си това да не се случи. В никакъв случай не биваше да се излага на такава опасност. Съвсем сам. Напълно безпомощен. По-добре веднага да повика помощ. Завлече се към долния етаж, като тежко се подпираше на парапета, за да не рухне.

Когато най-сетне се добра до телефона, Виктор беше толкова изтощен, че забеляза липсата на сигнал едва след няколко секунди. Почука многократно по вилката на старинния апарат, но не получи връзка с външния свят.

— Проклета буря. Проклет остров.

Очевидно бурята беше прекъснала телефонните линии. Виктор падна тежко на дивана и отчаяно се запита какво да прави. В гостната стая спеше опасна пациентка, а той нямаше сили да отиде в селото. Телефонът не работеше. Упойващите медикаменти упорито си пробиваха път към главата му.

Какво да прави?

В момента, когато му хрумна решението, заспа.