Себастиан Фицек
Терапията (5)

Четвърта глава

Виктор отиде до камината и вдигна старата кана за чай от майсенски порцелан, поставена върху метална скара. Щом видя, че тя го наблюдава внимателно, се стегна и си заповяда да не забравя добрите си маниери.

— Желаете ли чаша чай? Тъкмо бях тръгнал да направя нов.

Жената се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря. Не искам да ми го отпишете от времето.

— Тогава поне си свалете палтото и седнете.

Виктор събра старите вестници от креслото, част от старата кожена гарнитура, която някога баща му бе поставил така, че да има поглед едновременно към огъня в камината и към прозореца, обърнат към морето. Чудесно място да се разположиш удобно с книга в ръка.

Виктор се върна на мястото си зад писалището и впери поглед в красивата непозната, която седна на креслото, без да свали кашмиреното си палто.

За един кратък миг настана мълчание. И двамата чуха как една голяма вълна се разби в брега и веднага след това се оттегли със съскане.

Виктор отново погледна часовника.

— Е, добре, госпожо… как се казвате всъщност?

— Името ми е Ана Шпигел. По професия съм писателка.

— Трябва ли да ви познавам?

— Само ако сте между шест и тринайсет години и обичате да четете детски книжки. Имате ли деца?

— Да. Тоест… — Болката беше кратка и силна. Като отговора му. Видя, че погледът й потърси семейни снимки по перваза на камината, и бързо зададе контравъпрос, за да не се наложи да дава обяснения.

От години не е чела вестници.

— Говорите литературен немски без следа от диалект. Къде сте живели?

— Родена съм в Берлин. Истинска берлинчанка. Ала книгите ми имаха успех предимно в чужбина, най-вече в Япония. Междувременно и там вече не се четат.

— Защо?

— Защото от години не съм написала нито една нова книга.

Виктор изобщо не забеляза как разговорът им премина към типичната игра на въпроси и отговори. Някога по тази схема протичаха повечето срещи с пациентите му.

— Откога не сте публикували нищо ново?

— От около пет години. Последното ми произведение беше книга за пораснали деца. Бях убедена, че ще е най-добрата. Усещах го с всеки ред, който излизаше изпод перото ми. Но така и не можах да напиша повече от две глави.

— Защо?

— Защото здравословното ми състояние се влоши драстично. Съвсем внезапно. И ме взеха в болница.

— По каква причина?

— За съжаление лекарите в парковата клиника и до днес не знаят от какво съм боледувала.

— Били сте в парковата клиника? В Далем? — Виктор я погледна учудено. Не беше очаквал разговорът да вземе такъв обрат. Първо, сега знаеше, че тя е много заможна авторка, защото само богати пациенти можеха да си позволят скъпото пребиваване в парковата клиника. От друга страна, тази жена очевидно имаше сериозни проблеми, защото реномираната частна клиника не приемаше хора с обичайните за висшето общество проблеми от рода на алкохолизъм и зависимост от дрога, а лекуваше само най-тежки психични увреждания. Самият той, преди да рухне, многократно беше викан там като външен експерт и можеше да потвърди високото ниво на заведението. Там работеха някои от най-добрите специалисти в страната и се прилагаха най-модерни лечебни методи. Спокойно можеше да каже, че берлинската частна клиника проправя пътя на другите психиатрични клиники. Но досега не беше срещнал нито един пациент, напуснал клиниката в толкова будно душевно състояние като Ана Шпигел, която седеше насреща му в малката му вила на остров Паркум.

— Колко време прекарахте там?

— Четирийсет и седем месеца.

Сега вече Виктор окончателно загуби ума и дума. Толкова дълго? Тя или лъжеше, та се късаше, или наистина е била сериозно болна. А може би и двете.

— Държаха ме почти четири години затворена в едно помещение и ме тъпчеха с хапчета, от които не знаех нито къде съм, нито коя съм.

— Каква беше диагнозата?

— Вашата специална област, доктор Ларенц. Затова дойдох при вас. Страдам от шизофрения.

Виктор се облегна назад и се вслуша внимателно в гласа й. Наистина беше експерт в областта на шизофренията. Или поне допреди четири години.

— Как се стигна до влизането ви в болницата?

— Обадих се на професор Малциус.

— Сама сте помолили ръководителя на клиниката да ви приеме?

— Да, естествено. Парковата клиника се ползва с много добро име. Не познавах друг лекар, който би могъл да ми помогне. За вас научих само преди няколко дни.

— От кого научихте името ми?

— От един млад лекар в клиниката. Именно той се бе погрижил да ми спрат лекарствата, за да мога отново да мисля ясно. Той беше човекът, който ми каза, че вие сте най-добрият за моя случай.

— Какво ви даваха?

— Всичко възможно. Трускал, флуспи. Най-често флупентиксол.

Класически невролептици. Подходящи за всеки случай на лечение, помисли си Виктор.

— Нищо ли не ви помогна?

— Не. От деня на влизането ми в клиниката симптомите постоянно се влошаваха. Когато най-сетне спряха медикаментите, бяха нужни седмици, за да се изправя на крака. Вероятно за вас това е достатъчно доказателство, че за моя особен случай на шизофрения медикаментозната терапия е противопоказна.

— И какво прави вашата шизофрения толкова особена, госпожо Шпигел?

— Аз съм писателка.

— Да, вече ми казахте.

— Ще се опитам да ви дам убедителен пример. — За първи път Ана не гледаше директно към него, а се взираше в някаква въображаема точка зад гърба му. В някогашния си кабинет на „Фридрихщрасе“ Виктор се бе отказал от кушетката на Фройд и разговаряше с пациентите си лице в лице. Затова често беше наблюдавал този тип поведение. Пациентите избягваха погледа му, защото се намираха под голямо напрежение и се стараеха да опишат с най-голяма точност важно за тях преживяване. Или защото лъжеха.

— Първият ми опит като писателка беше къс разказ. Написах го на тринайсет години за един ученически конкурс, обявен от сената на Берлин. Темата беше „Смисълът на живота“, а моята история разказваше за няколко подрастващи, които извършват научен експеримент. Тъкмо бях предала ръкописа, когато се случи. Още на следващия ден.

— Какво?

— Най-добрата ми приятелка отпразнува четиринайсетия си рожден ден в празничния салон на хотел „Четирите сезона“ в Грюневалд. По някое време отидох до тоалетната и минах през лобито на хотела. И тогава се появи тя. Стоеше точно до рецепцията.

— Коя „тя“?

— Юлия.

— Коя е Юлия?

— Тя. Юлия. Едно от момичетата в моята история. Главната участничка в откритието.

— Искате да кажете, че сте видели жена, която ви е напомнила за героинята от ученическото ви съчинение?

— Не. — Ана поклати глава. — Не жена, която ми напомни за нея, а самата нея.

— По какво я познахте?

— Защото тя каза дума по дума онова, което бях сложила в устата й в първата сцена.

— Какво по-точно?

Ана понижи глас и отново погледна Виктор право в очите.

— Юлия се наведе през масата и каза на служителя на рецепцията: „Я ми кажи, малкият, ще ми дадеш ли някоя хубава стая, ако съм мила с теб?“.

Виктор издържа изпитателния й поглед.

— Не помислихте ли, че това може да е само случайност?

— Да. Дълго размишлявах над случилото се. Много дълго. Обаче ми беше трудно да повярвам в случайността, защото само след минута Юлия направи точно онова, което бях написала в разказа си.

— И какво беше то?

— Пъхна пистолет в устата си и издуха мозъка от черепа си.

Виктор я погледна ужасено.

— Това е…

— Шега? За съжаление, не. Жената на рецепцията беше едва началото на кошмара, в който живея вече двайсет години. Понякога е по-слаб, друг път по-силен. Разберете, доктор Ларенц — аз съм писателка и това е моето проклятие.

Виктор инстинктивно задвижи устни заедно с нея, защото вече знаеше какви ще са следващите й думи.

— Всички фигури, които описвам в книгите си, стават реални. Виждам ги, наблюдавам ги, понякога дори говоря с тях. Измислям ги и в следващия момент те влизат в живота ми. Това е моята болест, доктор Ларенц. Там е проблемът ми. Това е особеното в моята привидна шизофрения.

Ана се наведе напред.

— Затова дойдох при вас. Е…?

Виктор я погледна втренчено и в първия момент не каза нищо. Твърде много мисли минаваха едновременно през главата му. Твърде много емоции се бореха една срещу друга.

— Е, доктор Ларенц?

— Какво?

— Заинтересувах ли ви? Ще ме лекувате ли, след като съм вече тук?

Виктор погледна часовника си. Петте минути бяха изтекли.