Себастиан Фицек
Терапията (21)

Двайсета глава

— Може ли да ползвам банята?

Ана стана най-неочаквано. Очевидно в момента бе взела решение да прекъсне историята си на това място.

— Разбира се. — Виктор за пореден път отбеляза колко изискано се изразяваше тя. Може би се дължеше на желанието й да създаде противоположност на ужасните си преживявания. Той също се опита да се изправи, но сякаш оловни тежести притиснаха раменете му към стола.

— Банята е…

— … горе до спалнята, знам.

Ана каза тези думи на излизане и не можа да види как Виктор я проследи с невярващ поглед.

Откъде знае?

Той събра последните остатъци от силите си и стана бавно от високия стол зад писалището, за да я последва. Беше вече на вратата, когато погледът му падна върху черното кашмирено палто, грижливо положено на стола до дивана. Още влажно от непрекъснатия дъжд, а под стола се бе образувала локвичка. Виктор го вдигна, за да го окачи в коридора, и се смая от тежестта му. Прекалено тежко, за да се дължи само на дъжда, който бе проникнал във външната материя, но бе пощадил копринената подплата.

Виктор чу затварянето на вратата на първия етаж и разбра, че Ана се е заключила в банята. Разтърси палтото и нещо в десния джоб издрънча. Без много да мисли, той се поддаде на импулса си и бръкна вътре. Джобът се оказа учудващо дълбок. Тъкмо когато щеше да отдръпне ръката си, пръстите му напипаха кърпичка, а после и средно голямо кожено портмоне. Извади го с бързо движение. Твърде тежко, от мъжката колекция на „Айгнер“. Нямаше нищо общо с изключително женствения гардероб на Ана, грижливо съгласуван по цветове.

Коя е тя?

В този момент жената в банята пусна водата в тоалетната. Банята се намираше точно над дневната и Виктор чу как високите токчета на Ана затропаха по мраморния под. Сигурно отиваше да се измие и да се освежи. Като потвърждение на мисълта му потече вода и зашумя в старите медни тръби.

Трябваше да побърза. Отвори портмонето и видя, че преградата за паспорта е празна. За момент спря да диша. Беше се надявал, че най-после държи в ръцете си ключа към идентичността на Ана, а тук имаше само празни прегради за кредитни карти. Нямаше дори пари. Поне не банкноти.

Внезапно изпита безпокойство и ръцете му затрепериха леко, но неконтролирано. Също както преди няколко месеца, когато съдържанието на алкохол в кръвта му намаляваше и нервната система умоляваше за нова доставка. В този момент обаче се разтрепери не от липсата на алкохол, а от тишината. В банята вече не течеше вода.

Виктор затвори портмонето и тъкмо когато щеше да го пъхне обратно в джоба, телефонът иззвъня. Толкова се стресна, сякаш изведнъж осъзна, че го е държал в ръцете си без позволение, и го изпусна на пода. Коженото портмоне се удари в паркета точно между две иззвънявания. Обезумял от ужас, Виктор разбра защо е било толкова тежко. Като разпръснати от призрачна ръка, по пода се разпиляха безброй монети.

Проклятие.

Вратата на банята се отвори. Ана щеше да се появи само след секунди и да види съдържанието на портмонето си разпръснато по пода.

Виктор падна на колене и трескаво засъбира монетите от паркета. През това време телефонът продължаваше да звъни. Заради късо изрязаните нокти и треперещите ръце му беше невъзможно да обръща монетите, за да ги хваща по-лесно.

Изпоти се и към чувството за паника се прибави стар спомен. Преди много, много време точно на този под баща му му беше показал как най-лесно се събират монети. С магнит. Откъде да вземе сега ръждивочерната подкова, която да му помогне да се отърве от неловкото положение, в което бе изпаднал.

— Можете спокойно да вдигнете слушалката, доктор Ларенц — извика Ана от първия етаж. Очевидно стоеше на стълбището и ей сега щеше да слезе долу. Телефонът звънеше пронизително и Виктор не беше в състояние да различи откъде точно идва гласът й.

— Да — извика той, съзнавайки, че това е напълно безсмислен отговор. Още поне десет монети лежаха пред и под дивана. Едната се бе търкулнала чак до камината и светеше точно пред решетката.

— Отговорете спокойно. Няма проблем, ако прекъснем разговора за известно време.

Гласът на Ана прозвуча съвсем близо. И докато се чудеше защо тя още не е влязла в стаята, Виктор се взря изумено в монетите в ръката си. Онова, което трескаво събираше, не бяха пари. Или поне не валидни. Това бяха стари марки, загубили функцията си на платежно средство след въвеждането на еврото. Изабел също имаше една стара марка, която използваше за количката в супермаркета. Но в портмонето на Ана бяха съхранени поне три дузини монети от предишната валута.

Защо?

Коя беше тя? За какво й бяха всичките тези стари монети? Защо не носеше лични документи или поне кредитни карти? Какво общо имаше с Йози? Защо не се връщаше в дневната?

Следващите му действия бяха светкавични. И необмислени. Пъхна полупразното кожено портмоне обратно в джоба на палтото и с две ръце набута останалите монети под дивана. Молеше се тя да не е броила старите пари и да не се наведе да погледне под дивана.

Когато се огледа трескаво, за да види дали не е пропуснал някоя монета, Виктор забеляза малко сгънато листче. Очевидно бе паднало на пода с парите и сега се намираше в локвичката вода под стола, на който Ана бе оставила палтото си. Като в транс Виктор пъхна листчето в джоба на джинсите си и се надигна.

— Какво има?

Виктор се обърна стреснато и се озова лице в лице с Ана. Тя бе минала последните метри абсолютно безшумно. Не бе чул дори отварянето на вратата, макар че старите панти скърцаха ужасяващо.

— Аз… само търсех…

Моментално осъзна как гледката ще подейства на Ана. На връщане от тоалетната го заварва да клечи на пода, целият запотен. Какво що-годе разумно обяснение да даде?

— Аз трябваше…

— Какво стана с телефона? Надявам се, че не е било нещо лошо?

— Телефона?

Най-сетне Виктор разбра защо Ана се е забавила.

В трескавата бързина изобщо не бе забелязал, че телефонът е престанал да звъни. Ана очевидно е сметнала, че той е вдигнал слушалката, и учтиво е изчакала в коридора.

— Ох, телефонът… — повтори Виктор и се почувства още по-глупаво.

— Да?

— Грешка — отговори той и се изправи, треперейки. Точно тогава телефонът иззвъня отново и предизвика нови тръпки на ужас.

— Някой е много упорит — усмихна се Ана и отново се настани на дивана. — Няма ли да вдигнете слушалката?

— Аз? Да, ще отида… — заекна Виктор и най-сетне се овладя. — Ще говоря в кухнята. Извинете ме за момент.

Ана отново се усмихна безгрижно и Виктор излезе от дневната.

Когато вдигна слушалката в кухнята, той се сети, че е забравил нещо. Нещо важно. Нещо, което можеше да му струва доверието на Ана.

Монетата. Пред камината.

Но нямаше време да размисли какво ще се случи, ако Ана забележи парата си, паднала на пода. Ако само допреди няколко секунди беше убеден, че днес не може да се случи нищо по-лошо от онова, което бе преживял досега, още първото изречение на Кай го убеди в противното.