Себастиан Фицек
Терапията (48)

Четирийсет и седма глава

Вратата не беше заключена. Когато я отвори, усети миризма на гнило, типичната смесица от бензин, мокро дърво и мръсни парцали, характерна за всяка непочистена работилница. Освен няколкото бръмбара и мравки, които се подплашиха при влизането му, Виктор не видя друго живо същество. Халберщет не беше и в бараката.

Само че липсваше и нещо друго, което би трябвало да се очаква на такова място. Инструменти. Не видя нито градински уреди, нито задължителните остатъци от строителни материали и кутии с боя. Пластмасовите етажерки покрай стените бяха празни, подът — също. Помещението, с големина на просторен гараж, пустееше.

Ала онова, което го разтрепери, не беше само липсата на количка, старо колело или части от стара гребна лодка. За първи път, откакто бе поел по дългия път от къщата си на брега до тази скрита барака в градината на кмета, усети задушаващ физически студ. Хлад пролази по краката му, разпространи се към кръста, пропълзя по гърба, завладя тила и стегна кожата на главата, докато накрая цялото му тяло се разтърси от силни тръпки.

Защо смъртта винаги е студена?

Виктор се потърси, както за да си докаже, че не сънува, така и за да се отърве от безумните мисли, които нахлуха в главата му. Най-сетне му стана ясно какво точно беше открил в тази барака.

Ужасяващо.

Как му се искаше сега да си е у дома, където и да беше домът му. Да седи с жена си пред камината или в топлата баня, със запалени свещи по ръба на ваната. Дебелите врати и плътно затворените прозорци не пропускат студ, пазят ги от цялото зло на света. Искаше да бъде навсякъде, само не и тук — между стотици ужасяващи снимки и изрезки от вестници.

Халберщет, Ана или който и да е прекарал последните месеци на това място, беше облепил стените със зловещ колаж от снимки, страници от списания и вестници и изрязани букви. Снимките бяха отблъскващи — не само защото показваха садистични перверзии, части от трупове и други будещи гадене мотиви, каквито се намират само на специални страници в интернет. Виктор бе обзет от ужас, когато видя навсякъде едно и също лице. На всички изрезки от вестници, на всички снимки, окачени на въжета напреки на помещението или залепени по етажерките, лицето беше само едно: на Йози.

И той беше пленник в тази хартиена гора от спомени. Принуден да гледа в очите на дъщеря си, накъдето и да се обърнеше. Някой явно беше посветил цялото си свободно време на отвличането на Йозефине. Без да знае как, Виктор бе попаднал в езически храм на лудостта с един-единствен идол. Някой бе направил от момичето му обект на безумен, неподдаващ се на рационално обяснение култ.

След първия шок той започна постепенно да вниква в детайлите на ужасяващия колаж, изникващи един след друг под мътната светлина на старата крушка на тавана.

Отначало помисли, че му се е привидяло, но после се увери, че част от снимките са омазани с кървави отпечатъци от пръсти. Отпечатъци от малка ръка, твърде малка за дебелите лапи на Халберщет.

Ако му беше необходимо последно доказателство, че има работа с душевноболен, щеше да го открие в съдържанието на вестникарските статии, чисто и грижливо изрязани, снабдени с текстови маркери и залепени над снимките.

Виктор уви дясната си ръка с шала и завъртя горещата крушка настрани, за да прочете текстовете от колажа на стената.

Изчезна дъщерята на виден психиатър

Лечителят на кошмарите сам попадна в кошмар

Звездата на психиатрите напуснат от жена си

Малката Йози е отровена?

Решено е: Ларенц вече няма право да практикува!

Кой луд е измислил тези невероятни заглавия? — запита се смаяно Виктор. Някои от тях бяха истински, но повечето представляваха фалшификация. Всеки нов ред беше по-абсурден от предишния.

Или може би трябваше да попитам: Коя луда?

Кой беше положил толкова усилия? Първо да измисли текстовете, после да ги оформи на компютъра като вестникарски заглавия, да ги отпечата и да ги окачи по стените в бараката. Откъде бяха взети всичките снимки на Йози? Някои му бяха познати — вероятно свалени от интернет. Други не беше виждал никога преди.

Дали Ана е наблюдавала семейството му денонощно? Дали тайно е правила снимки на дъщеря му? Макар да нямаше окончателно доказателство, Виктор беше абсолютно сигурен, че зловещият колаж е дело на Ана.

И вероятно отделните заглавия трябва да ме насочат към целта й. Това е образецът, по който тя действа и който аз търся. Такива бяха мислите на Виктор, докато завърташе крушката наляво.

Ако не бе направил това тъкмо в този момент, може би нещата щяха да вземат друг обрат. Нямаше да изкрещи с все сила от ужас и щеше да чуе скърцащия шум отвън. Нямаше да съсредоточи цялото си внимание върху разпознаването и разбирането на онова, което висеше на стената, а щеше да долови пращенето на клоните отвън в градината. И може би щеше да се обърне и да съзре опасността малко по-рано. Може би.

Вместо това той пусна горещата крушка и посегна към парчето хартия, което се полюляваше на ръждив гвоздей, забит в задната стена на бараката. Написаното на листчето не го интересуваше. Веднага разбра какво държи в ръцете си и къде го е виждал вече веднъж. Само преди малко, преди няколко минути. Същата сива рециклирана хартия, същият почерк. Нямаше съмнение — това беше лист от купчината документи на бюрото на Патрик Халберщет, които беше съзрял само преди минути през прозореца на кабинета му. Човекът, създал зловещия колаж, не работеше само в бараката, а и в къщата на кмета на острова.

След това прозрение Виктор измъкна пистолета от джоба си и изскочи в градината.