Себастиан Фицек
Терапията (16)

Петнайсета глава

Виктор го виждаше. Макар да беше на четиристотин шейсет и два километра по въздушна линия от него. Макар да ги отделяха почти петдесет морски мили вода, той го виждаше. Него и бунгалото. Шумовете, които идваха по телефона, му бяха достатъчни, за да си представи частния детектив в неговото бунгало в Сакровската гора. След последния телефонен разговор незабавно го бе изпратил там, за да провери какво е станало. И да разбере има ли истина в историята на Ана.

— Сега съм в кухнята.

Гумените подметки на обувките му изскърцаха и звуковите вълни донесоха шума до Паркум.

— И какво? Откри ли нещо необичайно? — Виктор стисна слушалката между рамото и брадичката си, вдигна тежкия апарат и се запъти към дивана. Ала кабелът се оказа твърде къс и той не можа да седне, а трябваше да остане прав насред стаята.

— Не виждам нищо особено. Ако се съди по миризмата и праха тук, отдавна не сте правили горско парти.

— От четири години — гласеше краткият коментар на Виктор.

Беше абсолютно сигурен, че в този момент Кай си е прехапал езика.

— Съжалявам.

Няколкото метра от колата по пътеката през гората бяха изпотили сто и двайсет килограмовия мъж. Държеше мобилния си телефон отстрани, доста далече от устата, но Виктор чуваше в слушалката си всяко пъшкане.

— Виж, единственото, което не е наред тук, засега е счупеното стъкло на задната врата. Но се съмнявам, че стъклото има нещо общо с Йози. Все едно какво ти е разказала Ана.

— Как така?

— Ами следите са пресни. Стъклото е било счупено само преди няколко дни, а не преди месеци или години.

Докато Виктор задаваше следващия си въпрос, Кай отваряше наред шкафовете и хладилника.

— Нима е възможно да се познае по парчетата стъкло кога е станало счупването?

— Не се познава по парчетата, а по пода. Помещението е с паркет. Ако стъклото е било счупено преди много време, по дървото ще личат следи от дъжд или сняг. Дупката е достатъчно голяма, за да влиза всякаква мръсотия. Обаче подът в помещението е съвсем сух и също толкова прашен, колкото останалата част от къщата. Освен това не виждам гадинки, които…

— Добре, добре, вярвам ти.

Виктор отиде отново до поставката за телефона край камината. Апаратът в ръката му беше прекалено тежък.

— Във видението на Ана Шарлоте я е изпратила в бунгалото, за да установи дали нещо липсва. Би ли проверил, ако обичаш?

— И как си го представяш, Виктор? Не нося със себе си пълен списък на мебелите ви, камо ли с по-дребните предмети. Какво ще правим, ако липсва тенджерката за мляко от кухнята? Или картината на Пикасо от дневната? Откъде да знам къде какво е имало? В хладилника например няма бира.

— Моля те, започни със стаята на Йози. — Виктор се направи, че не е разбрал шегата. — Тя е в края на коридора, срещу банята.

— На вашите заповеди.

Гумените подметки на Кай престанаха да скърцат, защото вече не стъпваха върху ламинат, а върху каменен под. Виктор затвори очи и преброи петнайсетте стъпки, които отведоха частния детектив пред вратата от изкуствена материя.

„Приятелите са добре дошли“, пишеше на пластмасовата табелка, която Кай в момента разчиташе под светлината на фенерчето си, преди да отвори вратата. Скърцането на пантите му показа, че предположението му е било правилно.

— Вътре съм.

— И?

— Стоя на прага, под рамката, и гледам навътре. Всичко е окей.

— Опиши ми какво виждаш.

— Нормална детска стая. Единично легло с пожълтял балдахин стои паралелно на прозореца. Пред леглото има тръстиков килим. Междувременно е станал общежитие на акари, ако ми позволиш тази забележка. Струва ми се, че именно той е източникът на миризмата на гнило, която се разнася из цялата къща.

— Какво още виждаш?

— Картина от Ърни и Бърт. Огромна, зад стъкло, в черна рамка. Закачена е така, че лежащият в леглото да я вижда добре.

— Това е…

Виктор ядно изтри една сълза от дясното си око с опакото на ръката и преглътна остатъка от изречението. Не искаше Кай да чуе пресекващия му глас.

… подарък от мен.

— Това е улица Сезам, знам. А щом влезеш от вратата, виждаш от лявата страна задължителната етажерка от Икеа с плюшени животинки. Слонче, някакви фигури на Дисни…

— Моля те, почакай — прекъсна го рязко Виктор.

— Какво има?

— Върни се до леглото и легни.

— Защо?

— Направи ми тази услуга. Легни на леглото!

— Ти си шефът.

Три стъпки. Шумолене. После Кай пак заговори в телефона.

— Дано да ме издържи. Матракът вече протестира.

— Окей. Започваме отначало. Какво виждаш?

— Ами, вляво е гората. Поне така предполагам, защото стъклото на прозореца е замърсено. И както вече казах: точно пред мен е картината на стената.

— Нищо друго?

— Вдясно е етажерката и…

— Не там — прекъсна го Виктор. — Точно пред теб. Нищо ли няма там?

— Не. Сега ще ти направя предложение… — Кратък атмосферен шум погълна следващите думи на Кай. — Аз… сега пак… на леглото, окей?

— Окей.

— Стига игрички. Кажи ми най-после какво трябва да открия в тази стая.

— Добре. Дай ми една минута.

Виктор затвори очи, за да се върне назад. Да се пренесе в Сакро. Стигна там за по-малко от секунда, отключи предната врата, събу си обувките и ги прибра в индийското шкафче в антрето. Помаха на Изабел, която лежеше на белия диван пред откритата камина и четеше „Гала“. Усети миризмата на горящи елхови клони. Усети топлината, излъчвана от къща, в която живеят доволни хора. Чу музиката, която идваше от задната стая. Бавно свали палтото си и отиде при Йози. Музиката се засили. Виктор натисна бравата и когато отвори вратата, за миг бе ослепен от светлината, която падаше през прозореца. После я видя. Йози седеше пред своята детска тоалетка и изпробваше оранжево-жълтия лак за нокти, който й бе дала най-добрата й приятелка. Музиката гърмеше и тя не бе чула идването му. Беше пуснала… кой ли канал беше…

— Какво липсва? — прекъсна мислите му Кай.

Ем Ти Ви.

— Телевизор.

— Телевизор ли?

— Да, „Сони“.

— Не. Тук няма телевизор.

— А до него тоалетка с кръгло кристално огледало.

— Не. Не и в тази стая.

— Това е, което липсва.

— Детска тоалетка и телевизор? Не ми се сърди, Виктор, но това не прилича на нормално влизане с взлом.

— Точно така. Не е нормална кражба.

Работата е там, че историята на Ана има нещо общо с Йози. И аз ще разбера какво е.

— Всичко е ясно. Няма ли все пак да повикаш полицията, Виктор? След като има откраднати вещи.

— Не. Още не. Моля те, провери и другите помещения. Или още нещо ти е направило впечатление в стаята на Йози?

— Ами… — Нещо изшумоля в слушалката и Виктор предположи, че Кай се почесва по тила. Единственото място, където му беше останала коса.

— Какво има?

— Може би ще ти прозвучи глупаво…

— Казвай!

— Според мен в стаята липсват не само мебели.

— Какво още?

— Атмосфера. — Кай се покашля нервно.

— Какво имаш предвид?

— Ами, не мога да намеря по-добра дума. Но не бих бил добър детектив, ако не следвах инстинкта си. И той ми казва, че това не е стая на дванайсетгодишна тийнейджърка.

— Обясни! — настоя Виктор.

— Аз самият нямам дъщеря, но племенницата ми Лаура следващата седмица навършва тринайсет. Когато бях при нея последния път, стаята й беше нейното лично кралство. На вратата не пишеше „Приятелите са добре дошли“, а „Не влизай!“.

— Йози не беше такава. Не се бунтуваше.

— Знам, знам. Но при Лаура по всички стени бяха окачени плакати на момчешки групи. Зад огледалото бяха напъхани билети от поп концерти, които е посетила, и картички, изпратени от приятелите й от Майорка. Разбираш ли какво имам предвид?

Нещо липсва.

— Не.

— Това не е стая на тийнейджърка, която тръгва да открива света, Виктор. Няма нито един плакат от „Браво“, а етажерката е пълна с плюшени играчки. Да не говорим за улица Сезам. Нещо не е наред, Виктор. В стаята на моята племенница виси „Еминем“, а не Ърни.

— Кой е Еминем?

— Виждаш ли? Това имам предвид. Някакъв рапър. Сега няма да ти обяснявам за какво пее.

— Все още не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Че тук наистина липсва нещо. Не видях восъчни свещи в бутилки от вино, нито кутия с първите любовни писма. И… да, тоалетката наистина липсва.

— В началото каза, че това е съвсем нормална детска стая.

— Да, но на осемгодишно момиче. А Йози тогава беше на дванайсет.

— Не забравяй, че това е само бунгало. Не прекарвахме дълго време там.

— Може и да си прав. — Кай изпухтя и отново се раздвижи. — Ти ме попита какво прави впечатление и аз ти отговорих.

Виктор чу как вратата на стаята се затвори и картината пред духовния му взор внезапно изчезна. Атмосферната връзка с Кай и бунгалото се скъса като стара филмова лента.

— Къде отиваш сега?

— Извинявай, но първо ще отида до тоалетната. Ще си свърша работата и веднага ще ти се обадя.

Преди Виктор да е успял да протестира, Кай прекъсна връзката. Сега нямаше и технически контакт с него.

Виктор остана до телефона като вкопан в земята, опитвайки се да открие някаква връзка.

Какво означаваха сведенията на Кай? Стъклото на вратата, разбито едва наскоро? Стаята, в която няма нищо тийнейджърско?

Нямаше време да помисли над тези въпроси, защото Кай звънна отново — много по-рано от очакваното.

— Виктор?

Ако се съдеше по шумовете, детективът вече бе излязъл от бунгалото и се намираше в гората.

— Какво има? Защо си излязъл? Още не сме готови…

— Виктор! — прекъсна го детективът със странно настойчив глас. Почти неовладян. Плашещ.

— Какво ти е?

— Мисля, че трябва веднага да повикам полицията.

— Защо? Какво се е случило?

Йози.

— Някой е влизал в банята. Сигурно е станало само преди няколко часа, защото следите са съвсем пресни.

— За бога, Кай! Какви следи?

— Кръв. По плочките. В мивката. В тоалетната чиния.

Кай дишаше тежко.

— Цялата баня е в кръв.