Себастиан Фицек
Терапията (2)

Първа глава

Днес, няколко години по-късно

Виктор Ларенц нито за миг не беше помислял, че един ден ще смени перспективата. Някога строгата единична стая в клиниката за психосоматични травми във Вединг беше на разположение на най-трудните му пациенти. Днес самият той лежеше на хидравличното болнично легло и ръцете и краката му бяха стегнати със сиви, не особено еластични ленти.

Досега никой не беше дошъл да го види. Нито приятели, нито бивши колеги, нито роднини. Единственото разнообразие, освен възможността да се взира в пожълтелия грапав тапет, двете мазни кафяви завеси и петната от влага по тавана, беше доктор Мартин Рот, младият главен лекар, който минаваше на визитация два пъти дневно. Никой не бе подал молба за посещение при управителя на психиатричната клиника. Даже Изабел. Виктор научи това от доктор Рот, но не се разсърди на жена си. След всичко, което се беше случило.

— Колко време мина, откакто спряхте медикаментите ми?

Главният лекар тъкмо проверяваше системата с електролитен разтвор на готварска сол, която висеше на триръка метална поставка в горния край на леглото.

— Около три седмици, доктор Ларенц.

Виктор изпитваше дълбоко уважение към младия лекар, който продължаваше да го нарича с титлата му. По време на разговорите, които бяха водили през последните дни, доктор Рот се отнасяше към него с искрена почтителност.

— А откога съм контактен?

— От девет дни.

— Аха. — Виктор направи кратка пауза. — И кога ще ме изпишете?

Доктор Рот, естествено, се усмихна на шегата. И двамата знаеха, че никога няма да го изпишат. Или поне не от сравнима институция със същата степен на сигурност.

Виктор погледна ръцете си и леко раздвижи каишките. Очевидно поучени от горчивия опит, санитарите бяха свалили колана и връзките на обувките му още в самото начало. В банята нямаше огледало. Два пъти на ден го водеха в тоалетната под охрана, но нямаше начин да провери дали изглежда толкова жалък, колкото се чувстваше. По-рано всички хвалеха външността му. Подчертаваха широките рамене, гъстата коса и тренираното тяло, съвършено за мъж на неговата възраст. Днес от това тяло не беше останало почти нищо.

— Кажете ми честно, доктор Рот, какво изпитвате, като ме гледате да лежа в този вид?

Главният лекар продължи да избягва директен контакт с погледи. Посегна към дъската, окачена в долния край на леглото. По лицето му личеше, че премисля какво да изрази. Съчувствие? Загриженост?

— Страх. — Накрая реши да каже истината.

— Страх ви е, че може да ви се случи нещо подобно?

— Егоистично ли го намирате?

— Не. Вие сте честен и това ми харесва. Освен това е близко до ума. Все пак ние с вас имаме доста общи неща.

Доктор Рот само кимна.

Колкото различно беше настоящото положение на двамата мъже, толкова си съвпадаха някои етапи в живота им. И двамата бяха израснали като сами деца на заможни семейства в най-изисканите квартали на Берлин. Ларенц беше син на стара адвокатска фамилия от Ванзее, специализирана в публичното право, доктор Рот — обграждана с грижи издънка на две хирургически семейства от Вестенд. И двамата бяха следвали медицина в свободния университет в Далем — с акцент върху психиатрията. И двамата бяха наследили от родителите си семейната вила и значително богатство, което им даваше възможност да живеят, без да работят. Въпреки това беше случайност или съдба, че се събраха тъкмо на това място.

— Е, добре — продължи Виктор. — Разбирам, че правите паралел между нас. Как бихте реагирали в моето положение?

— Искате да кажете, ако бях открил кой е причинил всичко това на дъщеря ми?

Доктор Рот бе написал бележките си за деня на болничния лист и за първи път погледна Виктор право в очите.

— Да.

— Честно казано, не знам дали щях да оцелея. Като си помисля какво сте преживели…

Виктор се изсмя нервно.

— Не съм оцелял. Аз съм мъртъв. Умрях по най-жестокия начин, който можете да си представите.

— Може би искате да ми разкажете какво точно се случи?

Доктор Рот приседна на ръба на леглото.

— За какво? — Виктор зададе въпроса, макар, разбира се, да знаеше отговора. През последните дни лекарят често му отправяше това предложение.

— Добре ще е да чуя всичко. Цялата история. Как сте открили какво се е случило с дъщеря ви. Каква е причината за болестта на Йозефине. Ще проследим събитията. От самото начало.

— Но аз вече ви разказах по-голямата част.

— Да. Обаче аз се интересувам от подробностите. Искам да чуя всичко още веднъж. Съвсем точно. От вас. Особено как се стигна до края.

До катастрофата.

Виктор издиша дълбоко и отново впери поглед в петната от влага по тавана.

— Знаете ли, през всичките години след изчезването на Йози мислех, че няма нищо по-жестоко от неизвестността. Цели четири години без никаква следа, без признак на живот. Понякога си представях как телефонът ще иззвъни и ще ни съобщят къде са намерили трупа й. Бях абсолютно убеден, че няма нищо по-страшно от това висящо състояние между предположение и увереност. Оказа се, че съм се лъгал. Че има нещо още по-ужасно. И знаете ли кое е то?

Доктор Рот го погледна въпросително.

— Истината. — Виктор почти шепнеше. — Истината! Мисля, че веднъж вече я срещнах в кабинета на доктор Гролке. Малко след като Йози бе изчезнала. И тя беше толкова страшна, че отказах да я приема. После отново я срещнах. И този път не можах да я прогоня, защото ме преследваше — в най-истинския смисъл на думата. Изведнъж истината застана пред мен и закрещя в лицето ми.

— Какво означават тези думи?

— Това, което казвам. Застанах срещу човека, който носеше отговорност за цялата ми беда, и не можах да понеса истината. Е, вие знаете най-добре какво съм направил на острова. И докъде в крайна сметка стигнах.

— Островът — повтори настойчиво доктор Рот. — Паркум се казваше, нали? Защо изобщо отидохте там?

— Като психиатър би трябвало да знаете, че въпросът ви е погрешен. — Виктор се усмихна. — Въпреки това ще се опитам да ви дам отговор. Години след изчезването на Йози списание „Бунте“ за пореден път ме помоли за ексклузивно интервю. Първо отказах. Изабел също беше против. Но после си помислих, че въпросите, които ми бяха изпратили по факса и електронната поща, ще ми помогнат да подредя мислите си. Да се успокоя. Разбирате ли?

— Значи отидохте там, за да работите над интервюто?

— Да.

— Сам?

— Жена ми не искаше и не можеше да дойде. Имаше уговорена делова среща в Ню Йорк. Много важна. Честно казано, зарадвах се, че ще остана сам. Надявах се, че Паркум е достатъчно далече от досегашния ми живот. Че най-сетне ще мога да погледна от разстояние.

— Това ви е било необходимо, за да си вземете сбогом с дъщеря си.

Виктор кимна, макар че последното изречение на доктор Рот не бе формулирано като въпрос.

— Нещо такова. Затова взех кучето, отидох на Северно море и от Силт се прехвърлих на Паркум. Нямах представа каква поредица от събития се задвижва с това пътуване.

— Разкажете ми повече за пребиваването си там. Какво точно се случи на Паркум? Кога за първи път забелязахте, че всичко е свързано?

Необяснимата болест на Йозефине. Изчезването й. Интервюто.

— Е, добре.

Виктор раздвижи главата си и чу как тилните му прешлени изщракаха. Заради оковите в момента това беше единственото упражнение за отпускане, което можеше да изпълнява. Пое дълбоко въздух и затвори очи. Както винаги, минаха само няколко мига, преди мислите да го отведат в миналото. На остров Паркум. В къщата, покрита със сиви шистови плочи. На мястото, където четири години след трагедията искаше да внесе малко ред в живота си. Където се надяваше да намери необходимата дистанция, за да сложи ново начало. И където вместо това загуби всичко.