Робърт Крейс
Ангели на разрушението (9)

8.

След като Старки остави Пел в мотела му, двете с Марцик прекараха следобеда в разпитване на клиентите от перачницата в Силвърлейк, но без успех. Никой не си спомняше човек с бейзболна шапка и риза с дълги ръкави да е говорил по телефона. Старки не знаеше как да съобщи за неуспеха си на Келсо.

В края на работния ден минаха през цветарницата, за да покажат на Лестър Ибара трите скици, получени от Пел.

Младежът ги огледа и поклати глава:

— Това са трима различни мъже.

— Това е един и същи човек с различна дегизировка.

— Може би и човекът, когото съм видял, е бил дегизиран, но изглеждаше по-възрастен от тези.

Марцик помоли Старки за един тагамет.

Старки се прибра вкъщи, решена да не пие джин тази вечер. Направи си цяла кана чай с лед. Седна пред телевизора, но през повечето време мислеше само за Пел. Опита да се съсредоточи върху разследването, но мислите й все се връщаха към агента, към сутрешния им разговор, когато Пел бе казал, че ще поеме ударите заради случката с Тенант.

Тя загаси лампите и си легна, но не можа да заспи.

Накрая извади снимката на Шугър от шкафчето си, занесе я във всекидневната и седна пред нея в очакване края на нощта.

Един мъж вече бе поел удара вместо нея. Никога нямаше да позволи това да се повтори.

 

 

В девет и десет на следващата сутрин Бък Дагет й се обади на Спринг Стрийт:

— Каръл, не искам да досаждам, но се чудех дали нямаш малко свободно време.

Старки се почувства виновна. Знаеше какво изпитва Бък и сама още го изпитваше.

— Нямам, Бък, наистина. Съжалявам.

— Просто се чудех…

— Слушай, ще те държа в течение. Сега просто съм заета.

— Чух, че са открили някакъв надпис върху една осколка. За какво става дума?

— Не сме сигурни точно какво е. Или е 0, или е С. Било е гравирано на тръбата.

Старки не беше сигурна колко от информацията за Червения да му съобщи.

Бък се замисли:

— Това някакво послание ли е, да го вземат мътните?

— Не знам, Бък. Ако се разбере нещо, ще ти съобщя.

Сантос й махна и посочи телефона. Лампичката на втората линия мигаше.

— Виж, Бък, търсят ме по другия телефон. Щом науча нещо ново, ще ти се обадя.

— Добре, Каръл. Не искам да ти преча.

— Знам. Доскоро.

Стори й се, че долавя разочарование в гласа му, и това я накара да се почувства още по-виновна, задето го отбягва.

На другата линия я търсеше Джон Чен.

— Получихме пратка с веществени доказателства на твое име от лабораторията на БАТО в Роквил.

— Бомбата от Маями ли?

— Да. Трябваше да ме предупредиш, че очакваш пратка, Старки. Не обичам такива изненади. Днес свидетелствам, а сега трябва да се занимавам с документите по съхранението на новите улики. Трябва да съм в съда в единайсет.

Старки погледна часовника си:

— Ще дойда, преди да тръгнеш. Искам да ги видя.

За да се спазят изискванията по съхранение на уликите, Чен или друг криминолог трябваше лично да ги предаде на Старки.

— Трябва да свидетелствам, Каръл. Хайде да го отложим за следобеда или за утре.

Говореше с типичния си плачлив тон, който ужасно я дразнеше.

— Тръгвам веднага, Джон. Ще съм при теб след двайсет минути.

Тъкмо тръгваше, когато вратата на Келсо се отвори и тя си спомни отново за Тенант. За известно време бе забравила „Атаскадеро“.

— Старки!

Келсо се втурна в оперативната зала. Държеше чаша за кафе с надпис: „Най-страстният любовник на света“. Старки го изгледа безизразно — ако Олсън бе подал жалба, беше твърде късно да се тревожи.

— Заместник-началник Морган иска да се срещнем този следобед. В един часа в кабинета ми.

Старки почувства, че потъва.

— Защо?

— А ти защо мислиш, детектив? Иска да знае какво правим по случая с Риджо. Дик Лийтън също ще дойде. Трябва да ги информираш за хода на разследването и искрено се надявам да имаш какво да им разкажеш.

Старки си отдъхна. Очевидно никой не я беше докладвал пред „Вътрешно разследване“.

Келсо разпери ръце:

— Е? Ще бъдеш ли така добра да ме запознаеш с материала, преди да дойдат?

Старки му каза за „Клавдий“, обясни, че Тенант научил за Червения точно оттам и че източникът й се струва добър.

Келсо я изслуша, изражението му се посмекчи:

— Е, това, струва ми се, е известен напредък. Поне ще създадем впечатление, че работим.

— Ние наистина работим.

Въпреки че не беше пила, главата я заболя.

Когато излезе от сградата на Криминалния отдел, ръцете й трепереха. Надяваше се да хване Чен, преди да е тръгнал за съда. Срещна го на стълбите, със спортно яке, преметнато през ръката. Не изглеждаше никак радостен, че я вижда.

— Нали ти казах, че трябва да съм в съда? Обеща, че ще дойдеш след двайсет минути!

— Само ме пусни вътре, после сама ще се оправям.

Предпочиташе да работи сама. Щеше да се съсредоточи по-лесно, ако Чен не надничаше постоянно през рамото й и не се натискаше да й кавалерства.

Чен измърмори недоволно, но се обърна и се заизкачва, взимайки по две стъпала наведнъж. Въведе я в лабораторията, където двама техници, седнали сред найлонови пликове, съдържащи, както личеше от пръв поглед, части от човешки тела, ядяха сандвичи. Вонята на хлороформ бе непоносима.

— Изпратили са две устройства, Старки — каза Чен. — Не само онова от библиотеката, както мислеше.

Това я изненада.

— Очаквах само бомбата от библиотеката.

— Получихме я, но изпратиха и осколки от друга бомба. Твърдят, че били с еднакво устройство, но едното било действаща бомба, а другото — не.

Старки си спомни разказа на Пел за експлозията в незаконния цех за дрехи, описана в един от седемте доклада, които й беше дал. Вече бе прочела доклада от шерифството на окръг Дейд и си беше помислила, че няма да е лошо да разгледа и това устройство.

Чен я заведе в единия ъгъл на лабораторията. Там, върху черна маса, я чакаха две бели кутии. И двете бяха отворени.

— Всичко е опаковано, прошнуровано и прономеровано — обяви. — Подпиши тук. От БАТО ти разрешават да вършиш каквото си поискаш, включително деструктивно тестване.

Деструктивното тестване понякога се налага, за да се определят различните съставки на взривното вещество или при взимането на проби. Старки не очакваше да се стигне дотам, смяташе да използва резултатите на лабораторията в Маями.

Тя подписа четирите формуляра за предаване на веществените доказателства и ги върна на Чен:

— Готово. Мога ли да работя тук, на масата ти?

— Само да не разхвърляш много. Всяко нещо си има определено място и искам да го оставяш откъдето си го взела. Мразя да ми разместват вещите.

— Няма да ти размествам нищо.

— Искаш ли да кажа на Ръс Дейл, че си тук? Може да поиска да те види.

— Предпочитам сама да огледам бомбата, Джон. Ще му се обадя, когато свърша.

Когато Чен най-сетне излезе, Старки си пое дълбоко въздух, затвори очи и почувства как мускулите й се отпускат. Точно това обичаше и винаги бе обичала в професията си. Това бе нейната тайна. Когато докоснеше бомбата, когато парчетата от устройството се допрат до кожата на пръстите й, тя ставаше част от нея. Така се чувстваше от първото си занятие в Училището за сапьори „Редстоун“. Бомбата бе една мозайка. Старки се превръщаше в частица от едно по-голямо цяло и го виждаше по съвсем различен начин от другите хора. Може би Дана беше права. За пръв път от три години оставаше насаме с взривно устройство и се чувстваше в пълна безопасност.

Старки навлече чифт гумени ръкавици.

Към всяко устройство бяха приложени по два доклада: от изследванията в лабораторията на Отряда по обезвреждане на взривове на окръг Дейд и от Лабораторния център в Роквил, Мериленд. Старки отдели документите настрани. Искаше да разгледа бомбите с непредубедено око и да извади собствени заключения. После щеше да прочете докладите и да сравни изводите на сапьорите от Маями и Мериленд със своите.

Парчетата от бомбата бяха поставени в херметически найлонови пликчета, всяко от които носеше код на разследването, номер на вещественото доказателство и описание:

№ ЗВ 12:104/ поцинкована тръба, № ЗВ 12:028/ наконечник на детонатора, № ЗВ 12:062-081/ фрагменти от различни тръби. Старки огледа съдържанието на всички пликчета, без да ги отваря. Нямаше нужда: повече я интересуваше невзривеното устройство. Най-голямата осколка бе изкривено десетсантиметрово парче от тръба, пукната в средата така, че беше приело идеална правоъгълна форма, сякаш бе отрязано на струг. При експлозиите често се получава така, предметите променят формата си до неочакван и изненадващ вид; по начини, които изглеждат невероятни, защото всяка деформация зависи не само от самия взрив, а и от строежа на предмета.

Тя върна пликчетата в кутията и я избута встрани. В другата кутия се съдържаха частите на разглобеното устройство от библиотеката. Старки нареди тези пликчета на масата според съдържанието им. В едното се беше сирената, която бе привлякла вниманието на хората в читалнята, в друго — часовниковият механизъм, в трето — батериите за сирената. Сирената бе счупена, а две от трите батерии — смачкани при обезвреждането. Старки си помисли, че нямаше да познае, че става дума за сирена, ако пликчето не беше надписано.

След като подреди частите на устройството, тя отвори пликчетата.

Двете поцинковани тръби бяха разцепени в краищата така, че приличаха на цветя, но иначе бяха здрави. Лентата, с която са били прикрепени една за друга, беше срязана, но все още стоеше на мястото си. Устройството миришеше на лепилото, с което криминолозите от Дейд се бяха опитвали да свалят отпечатъци. Старки знаеше, че колегите й във Флорида са очаквали да открият отпечатъци, макар и не от Червения. Склададжии, доставчици, продавачи, някой, който е пипал тръбите, преди да бъде изработено устройството.

Нищо обаче не бяха открили. Червения бе изчистил грижливо всички съставни части на бомбата.

Старки лесно сглоби устройството. Някои парчета вече не си пасваха, защото бяха деформирани при обезвреждането, но това не я затрудняваше. Единствената външна разлика между това устройство и бомбата, убила Чарли Риджо, бе наличието на часовников механизъм. Можеше да бъде нагласен до шейсет минути. В полицейския доклад, ако беше пълен, щеше да има времева диаграма според показанията на свидетелите, по която да се установи колко минути са изминали между излизането на Червения от библиотеката и задействането на сирената. Старки не се интересуваше от това.

Взе бомбата в ръце. Гумените ръкавици намаляваха доста чувствителността на кожата й, но тя не ги свали. Червения бе докосвал същите тези метални парчета и жици. Беше взел изходните материали, беше ги срязал, оформил и сглобил. Беше ги сгрял с топлината, на тялото си. Дъхът му бе минал над тях. Мазнината от кожата му бе оставила невидими сенки по тях. Старки знаеше, че за един човек може да се научи много от начина, по който поддържа колата или къщата си, от начина, по който урежда живота си или боядисва някой предмет. Бомбата е отражение на този, който я е конструирал. Старки виждаше нещо повече от прости тръби и жици; тя виждаше възходите, паденията и повратите в живота му.

Червения страшно се гордееше с творенията си. Беше внимателен с детайлите, дори педант. Сигурно се поддържаше спретнат, а дома си — подреден. Сигурно бе избухлив и нетърпелив, въпреки че криеше тези качества зад фалшив външен облик. Сигурно беше страхливец. Даваше израз на гнева си единствено чрез взривните устройства, които конструираше. Виждаше бомбата като олицетворение на себе си, такъв, какъвто иска да бъде — силен, непобедим. Беше човек с изградени навици, защото постоянството му носеше чувство за сигурност.

Старки огледа жиците, бяха свързани чрез обикновен щепселен съединител. Изолацията на жичките бе червена. Той искаше хората да го забелязват. Искаше хората да знаят за него. Отчаяно се бореше някой да му обърне внимание.

Старки огледа съединителя с лупа и го отвори с клещи. Вътре жичките бяха увити около сърцевината три пъти по часовниковата стрелка. Всяка жичка поотделно. В бомбата на Риджо не бе открит никакъв съединител, така че нямаше с какво да сравнява. Тя поклати глава — Червения работеше невероятно прецизно. Всяка жичка — три пъти, по часовниковата стрелка. Устройството го караше да се чувства сигурен.

Старки огледа нарезите в краищата на тръбите и бялата изолационна лента. Не бяха свалили лентата от бомбата, убила Риджо, защото смятаха, че не е необходимо, но сега тя си даде сметка, че са сбъркали. Тя бе напълно излишен компонент на бомбата и следователно имаше най-голямо значение за разследването. Дойде й наум, че ако Червения обича да пише послания, може да ги пише тук.

Тя огледа парчетата изолационна лента, но не откри нищо. Лентата беше срязана от хората от БАТО и дори да е имало нещо написано, тя не успя да го намери.

Реши да огледа и другите два края на тръбите. Занесе ги при менгемето, застопорено на една пейка в лабораторията. Стегна едната тръба, след това с помощта на специални клещи с гумени наконечници отви капачката на края й. Това й се удаде лесно — капачката не беше особено затегната.

Изолационната лента се беше набила дълбоко в нарезите. Тя взе лупата и зачегърта с игла по тях, докато намери края й. Очите я заболяха от взиране. Изправи се и ги разтри с опакото на ръцете си. Една чернокожа техничка й се усмихна и й махна с очилата си. Старки се засмя. Скоро и дотам щеше да стигне.

Мъчи се повече от двайсет минути, докато успее да отчопли края на лентата. Не откри никакви надписи или знаци. Сложи другата тръба на менгемето и се зае с нея. Този Път се справи по-бързо. Десет минути по-късно, докато отвиваше изолацията, тя си даде сметка, че в краищата и на двете тръби изолиращата лента е навита по един и същ начин. Също както бе омотал жичките в щепселното съединение — по посока на часовниковата стрелка. Защо ли му трябваше да го прави?

Очите й изгаряха от болка, която започваше да се пренася и към челото й. Тя свали ръкавиците, взе си цигарите и излезе на паркинга. Облегна се на един от микробусите на отряда и запали. Загледа се в червените тухлени гаражи. Зад тях сапьорите се упражняваха да работят с обезвреждащото устройство. Спомни си първия път, когато пипна дванайсеткалибровото малко оръдие. Гърмежът я изплаши до смърт.

Червения проектираше и конструираше бомбите си много внимателно. Тя подозираше, че има някаква причина да увива лентата по часовниковата стрелка. Дразнеше се, че не може да я открие. Ако той виждаше някаква причина, която оставаше скрита за нея, значи той беше по-добрият, а Старки не можеше да приеме такова положение. Хвърли цигарата и си представи, че държи в ръце тръба и я увива с изолационна лента. Затвори очи и си представи, че й завива капачка. Когато ги отвори, видя двама униформени полицаи при една патрулна кола да й се присмиват. Старки се направи, че не ги забелязва. За трети път сглоби въображаемата тръба и сега видя причината. Той увиваше лентата по посока на часовниковата стрелка, за да не се развие, когато завива капачката също по посока на часовниковата стрелка. Това беше дреболия, но Старки се почувства страшно горда, сякаш бе най-важното откритие в целия й живот. Започваше да прониква в хода на мислите му, което означаваше, че може да го победи.

Върна се в лабораторията. Искаше да провери как е завита лентата при бомбата от нелегалния цех, но откри само малко парче от едната капачка. В нарезите имаше остатъци от изолационна лента, но по тях не можеше да разбере посоката на завиване. Слезе на етажа на отряда и потърси Ръс Дейл. Завари го да лапа сандвич с лебервурст в отделението за сержантите. Той я посрещна с усмивка:

— Здравей, Старки. Какво правиш тук?

— Бях при Чен. Слушай, нали намерихте една капачка от бомбата на Риджо?

Той свали крака от масата, преглътна и кимна:

— Да. Една цяла и парче от другата. Показах ти ги, не помниш ли?

— Имаш ли нещо против да сваля цялата?

— Искаш да я отвиеш?

— Да. Искам да видя изолационната лента.

— Можеш да правиш каквото си поискаш с нея, но ще ти е доста трудно.

Той я заведе при бюрото си, в което бяха заключени парчетата от бомбата от Силвърлейк. След като Чен бе свършил работа с тях, бяха останали на разположение на Дейл за реконструкцията.

— Виждаш ли? Капачката все още е завинтена за тръбата. При взрива обаче са се раздули, затова не можеш да я развиеш.

Старки видя какво има предвид и надеждата й увехна. Тръбата бе загубила цилиндричната си форма. Беше деформирана от налягането и имаше овален профил. Нямаше начин да развие капачката.

— Мога ли да я взема горе и да си поиграя?

Дейл вдигна рамене:

— Заповядай.

Старки се качи на горния етаж, стегна тръбата на менгемето и я разряза надлъжно. Отдели частите от капачката, после взе двете половини от тръбата, сглоби ги и ги стегна отново на менгемето. Дейл сигурно нямаше да е доволен, но не виждаше друг начин да достигне лентата.

Бяха й нужни почти четирийсет минути, докато открие края й. Постоянно поглеждаше часовника и се изнервяше все повече и повече. По-късно си даде сметка, че е загубила толкова време, защото е търсила края в обратната посока.

Лентата бе навита срещу часовниковата стрелка.

Старки се отдръпна от масата:

— По дяволите.

Прелисти доклада от Роквил. Беше написан от някоя си Джанис Брокуел. Отново погледна часовника. Във Вашингтон бяха с три часа напред, значи се бяха върнали от обяд и работният им ден още не беше изтекъл. Старки претърси цялата лаборатория, докато намери телефон, после се обади в Националната лаборатория на БАТО и потърси Брокуел. Когато Брокуел се обади, Старки й се представи и й даде номера на разследването на устройството от Маями.

— А, да, току-що ви го изпратих.

— Да. В момента го разглеждам.

— С какво да ви помогна?

— Запозната ли сте с първите седем устройства?

— С бомбите на Червения ли?

— Да. Четох докладите, но не видях нищо за изолационната лента в краищата на тръбите.

Старки обясни какво е открила в устройството от библиотеката.

— Успели сте да отвиете лентата? — В гласа на Брокуел се чувстваше напрежение. Явно си мислеше, че я упрекват в небрежност.

— Отвих една от капачките и лентата се разви сама. Това ме накара да се замисля, така че отвих и другата. Започнах да се чудя за останалите бомби.

Старки зачака с надеждата тази лъжа да притъпи тревогата на техничката.

Брокуел отговори малко по-спокойно:

— Добра идея, Старки. Ние май не обърнахме никакво внимание на тази лента.

— Бихте ли проверили? Искам да видя дали има съвпадение.

— Казвате, че била завита по часовниковата стрелка, нали?

— Да. И двете. Искам да разбера дали и при другите е така.

— Не знам с колко цели капачки разполагаме.

Старки не отговори, остави Брокуел сама да вземе решение.

— Вижте какво, Старки. Нека проверя. Ще ви се обадя по-късно, става ли?

Старки й даде номера си, след това върна частите от бомбите в кутиите и ги заключи в бюрото на Чен.

Пристигна на Спринт Стрийт десет минути преди срещата. Беше се уморила от бързане, затова спря на стълбището, за да изпуши половин цигара и да се успокои. След това влезе в оперативната зала, където завари Хукър и Марцик. Марцик вдигна вежди:

— Вече мислех, че ще изпуснеш срещата.

— Бях в Глендейл. — Реши, че няма време да им разправя за бомбата в Маями. Щяха да чуят всичко в кабинета на Келсо. — Морган пристигна ли вече?

— При Келсо е. И Дик Лийтън е тук.

— А вие защо сте още вън?

Марцик се нацупи:

— Келсо ни помоли да не участваме.

— Майтапиш се!

— Сигурно си мисли, че кабинетът му ще изглежда малък с толкова много хора.

Старки реши, че Марцик може би е права. Имаше още малко време, така че попита Марцик и Сантос дали има нещо ново. Марцик докладва, че разпитите на свидетелите в Силвърлейк все още вървят безуспешно, но Сантос бе говорил с фирмата за обработка на видеозаписи и имаше добри новини.

— Записите покриват целия район около паркинга. Ако човекът, позвънил на 911, е бил там, би трябвало да го видим.

— Кога ще получим записа?

— Най-късно вдругиден. Ще се наложи да го изгледаме на тяхната машина, за да получим по-чист образ, но казват, че качеството било доста добро.

— Добре. Това вече е нещо.

Марцик се приближи. Огледа се, за да се увери, че никой няма да я чуе.

— Искам да те предупредя за нещо.

— Все дочуваш разни неща, за които искаш да ме предупредиш.

— Само ти казвам какво съм чула. Морган мисли да прехвърли разследването на „Тежки престъпления“.

— Не може да бъде!

— Има логика, не мислиш ли? Един човек е загинал. Това е убийство. Виж, казвам само какво съм чула. И аз не искам да загубим този случай.

По изражението на Сантос личеше, че и той го приема доста навътре.

— Добре, Бет. Благодаря.

Старки отново погледна часовника си. През цялото време се беше опасявала да не би федералните да й отнемат случая, а ето какво й идваше на главата. Реши да не мисли по този въпрос, защото нямаше какво да направи. Трябваше просто да убеди Морган, че разследването върви с пълна сила. Лапна един алтоид и един тагамет, придаде си спокойно изражение и почука на вратата на Келсо точно в един часа.

Келсо й отвори. На лицето му, специално за заместник-началника, грееше най-приветливата му усмивка. Дик Лийтън също й се усмихна:

— Здравей, Каръл. Как я караш?

— Отлично, лейтенант. Благодаря.

Дланите й се потяха. Ръкуваха се и той подържа ръката й малко по-дълго от обикновеното. Стисна я леко, за да й даде да разбере, че ще я подкрепи.

Келсо я представи на заместник-началника на полицията Кристофър Морган, строен мъж, облечен с черен костюм. Както повечето полицейски служители Старки никога не беше виждала нито Морган, нито някого от останалите шестима заместник-началници, въпреки че бе слушала много за тях. Морган се славеше като много взискателен и енергичен началник. Дванайсет поредни години бе участвал в Маратона на Лос Анджелис и караше преките си подчинени също да бягат. Никой от тях не пушеше, нито пиеше и никой нямаше излишни килограми. Както шефа си, всички ходеха изтупани, с черни костюми и еднакви черни очила. В управлението Морган и хората му бяха известни като „Мъжете в черно“.

Морган стисна сдържано ръката й и без излишни учтивости я подкани да го постави в течение на разследването.

— Каръл — предложи Лийтън, — най-добре да започнеш с описанието на устройството, тъй като то е основата на разследването.

Старки описа накратко устройството на бомбата от Силвърлейк, как е била взривена и откъде са разбрали, че престъпникът е бил на местопрестъплението в радиус от сто метра от бомбата. Направи кратко описание на Червения. Когато обясняваше, че бомбата е била взривена с радиопредавател и защо смятат, че престъпникът е бил в радиус от сто метра, Морган я прекъсна:

— Обърнете се към телевизионните станции. Те могат да ви изпратят записи.

Старки му каза, че вече са взели записите и са ги дали за обработка. Това явно хареса на Морган, въпреки че не беше лесно да се определи, защото изражението му оставаше непроменено.

Докладът за всичко, направено по случая, включително използването на „Клавдий“ като източник на информация за Червения и хексогена, й отне по-малко от пет минути. Общо взето, тя смяташе, че са свършили добра работа.

— Не е ли възможно бомбата да е била за сплашване на някой от собствениците на магазини?

— Не, сър. Колегите от „Организирана престъпност“ и участък Рампарт провериха всички собственици на магазини в търговския център и хората, които работят за тях. Не откриха нищо, което да ни подскаже мотив. Никой не е бил заплашван и — засега — никой не е извлякъл някаква полза от взрива.

— И каква тогава е линията на разследването?

— Работим върху компонентите на взривната смес. Модекс-хибрид е мощен експлозив, но се приготвя лесно и в домашни условия. Тротил и амониев пикрат се намират лесно, но хексогенът е рядко срещано вещество. Идеята ни сега е да използваме хексогена, за да открием онзи, който е направил бомбата.

Морган я изгледа подозрително:

— Какво значи „онзи, който е направил“? Не е ли сигурно, че бомбата е дело на Червения?

— Ами, предполагаме, че е така, но не изключваме възможността и някой друг да я е направил.

Лийтън се размърда нервно на дивана.

Келсо се намръщи:

— Какви ги говориш, Старки?

Старки разказа как е сравнила начина на завиване на лентата при бомбата в Маями и тази в Силвърлейк.

— Всички бомби, които се приписват на Червения, са проектирани и конструирани по един и същ начин. Дори посоката на навиване на жиците около сърцевината на щепселното съединение: три намотки по часовниковата стрелка. Всеки път ги прави по един и същ начин. Той е майстор, дори може би се изживява като човек на изкуството. Бомбата от Силвърлейк е различна. Разликата е малка, но тези хора никога не променят навиците си.

Дик Лийтън се замисли:

— Има ли такова нещо в предишните седем бомби?

— Обадих се в Роквил. Никой не се е замислял да проверява посоката на навиване на изолационната лента.

Морган скръсти ръце:

— Вие обаче сте се сетили.

Старки го погледна в очите:

— Човек трябва да провери всичко, господин началник. Така се работи. Не твърдя, че сме попаднали на подражател. Разследването на Червения се държи в пълна тайна. Казвам просто, че открихме разлика и трябва да се замислим над нея.

Старки съжали, че им е съобщила последните резултати. Морган се намръщи, Келсо изглеждаше раздразнен. Тя се чувстваше, сякаш сама си копае гроба. Само Дик Лийтън изглеждаше заинтригуван:

— Каръл, ако тук става дума за подражател, как ще се отрази това на разследването?

— Ще го разширим. Ако приемем, че тази бомба не е конструирана от Червения, трябва да си зададем няколко въпроса: Кой я е конструирал? Кой знае достатъчно за Червения, за да копира неговите бомби, и как се снабдява с необходимите материали? След това идва въпросът: „Защо?“. Защо да подражава на Червения? Защо да убива сапьор или когото и да било, щом няма да извлече никаква полза от това?

Морган, изглежда, не я слушаше повече, лицето му бе като безизразна маска. След като тя свърши, той погледна часовника си, после Келсо:

— Това ми звучи като разследване на убийство, Бари. Мисля, че трябва да го прехвърлим към „Тежки престъпления“. Те имат необходимия опит.

Дойде си на думата. Въпреки че беше предупредена от Марцик, Старки затаи дъх. „Тежки престъпления“ щяха да им отнемат случая.

Това не хареса и на Келсо.

— Ами, не знам, господин началник — измърмори той.

— Господин началник — намеси се Лийтън, — това ще е голяма грешка.

Изказването му я изненада.

Лийтън разпери ръце — спокоен, уверен професионалист:

— Този престъпник може да бъде заловен само при разследване, фокусирано върху взривното устройство. Като се проследи откъде си е набавил хексоген, както прави детектив Старки. Тук ни е нужен детектив с опит във взривните устройства. Старки си върши добре работата. Колкото до разликата, която е открила, трябва да се занимаем с нея, но не да й позволим да промени хода на разследването. Серийни престъпници като Червения претърпяват развитие. Вярно е, че рядко изменят на навиците си, но също се поучават от грешките си и променят начина си на действие. Не можем да знаем какво става в главата му.

Старки бе объркана, но му беше и благодарна.

Морган се замисли, после отново погледна часовника си и кимна:

— Добре. Имаме работа с убиец на полицаи, детектив Старки.

— Да, сър. Ще го хванем. Ще доведем това разследване до успешен край.

— Надявам се. Тук повдигнахте много интересни въпроси. Сигурен съм, че няма да пожалите време и сили да намерите отговорите им. Като имаме предвид това, което знаем обаче, те ми се струват доста смели предположения. А смелите предположения губят много време. Засега, изглежда, всички улики сочат Червения.

— Навиването на лентата просто ми се стори странно, това е всичко.

Прозвуча като оправдание. Каръл Старки мразеше да звучи така!

Морган се обърна към Келсо:

— Добре, старайте се да не си отвличате вниманието със странични предположения. Това е моят съвет, детектив. Послушайте лейтенант Лийтън. Продължавайте разследването в досегашната насока. Разследванията са като акулите. Ако спрат да се движат напред, потъват.

Келсо кимна:

— Ще се движим напред, господин началник. Ще пипнем този негодник. Ще хванем Червения.

Морган благодари на всички за добрата работа, която са свършили, после отново погледна часовника си и излезе. Дик Лийтън смигна на Старки и го последва. На Старки й се прииска да изтича след него и да го целуне, но Келсо я спря.

Изчака Морган и Лийтън да излязат, след това затвори вратата:

— Каръл, забрави тази работа с подражателя. Всичко вървеше наред, докато не го изтърси. Прозвуча като пълна глупост.

— Това беше само едно наблюдение, Бари. Да го премълча ли трябваше?

— Прозвуча като пълна аматьорка, като го изтърси.

Южен комфорт

Джон Майкъл Фоулс си купи „Шевролет Шевел 88396“, модел 1969 г., от магазина за използвани коли „Даго Ред“ в Мътъри, Луизиана. Колата беше с повдигната задница, дебели радиални гуми „Гудиър“ и ръжда по калниците. Ръждата бе допълнителен лукс. Джон купи точно тази кола, защото проклетата гадост беше червена. Червена кола от „Даго Ред“ за Червения. Страхотно звучи, а?

Плати в брой с парите от Маями, като използва фалшива шофьорска книжка от Луизиана на името на Клер Фонтено, после отиде в близкия търговски център, за да си купи нови дрехи и чисто нов лаптоп „Ейпъл“.

Мина покрай езерото Поншартрен и спря в Слайдъл, където обядва в едно крайпътно заведение, наречено „Бърза закуска при Ирма“. Поръча си супа от морски деликатеси, но не му хареса. Скаридите бяха дребни и сбръчкани, явно се бяха варили цял ден. Джон Майкъл Фоулс за пръв път идваше в Луизиана. Тук никак не му харесваше. Климатът беше влажен като във Флорида, но нямаше нищо, което дори да се приближава по красота до тамошните гледки. Повечето хора бяха тлъсти и с вид на бавноразвиващи се. И ядяха прекалено много пържени неща.

„Бърза закуска при Ирма“ се намираше от другата страна на тясното двулентово шосе срещу някакъв бар на име „Парижки клуб Ирма“. В него в осем тази вечер Джон имаше среща с някакъв тип, който се бе нарекъл Питър Уили. Явно беше игра на думи — Уили Питър се нарича белият фосфор на войнишки жаргон. Питър Уили твърдеше, че имал за продажба четири противопехотни мини „Клеймър“. Ако се окажеше вярно, Джон щеше да ги купи за хиляда долара всяка, за да извади двестате грама хексоген, които се съдържаха в тях. Хексогенът, незаменимата съставка на модекс-хибрид, се намираше трудно, така че си струваше да бие път до Луизиана, въпреки че на Питър Уили надали можеше да се разчита.

Джон се беше „срещнал“ с Питър Уили, както с повечето си познати, в Интернет. Питър Уили твърдеше, че бил бивш рейнджър, който си играел със смъртта, и бивш наркопласьор. Сега работел на нефтена платформа за „Ексън“, две седмици работа, две седмици почивка, а в свободното си време действал като наемник в Южна Америка. Джон знаеше, че всичко това са глупости. С помощта на една програма, наречена „Крийпър“ („Влечуго“), беше разкрил, че Питър Уили всъщност се казва Джордж Парсънс, и дори бе научил номера на кредитната му карта, с която плащаше достъпа си до Интернет. След като научи номера на кредитната карта, Джон много лесно разбра, че Парсънс работи като диспечер на международното летище в Ню Орлиънс. Беше женен, с три дъщери, неосъждан и не бе служил нито ден в армията, камо ли да е „бивш рейнджър, който си играе със смъртта“ и „в свободното си време да действа като наемник“. Може би дори нямаше да се появи на срещата. Хора като Питър Уили често връзват тенекии. Правят се на голяма работа по мрежата, а всъщност са кръгли нули. Това според Джон бе разликата между хищника и жертвата.

Джон остана в закусвалнята, пиейки чай с лед, докато шестте жени, които седяха в едно ъглово сепаре, не станаха да си ходят. Най-едрата от тях, изрусена, с огромен бюст, пъпчиво лице и задник с габаритите на фургон, плати сметката с кредитната си карта. Докато те бавно се изнизваха навън, Джон се промъкна до масата им. Увери се, че никой не го гледа, и пъхна квитанцията от кредитната карта в джоба си.

Минаваше два, Джон имаше доста време за убиване, а и му беше интересно да научи какво мислят в БАТО за малкото му любовно писмо от библиотеката на окръг Брауърд. Оттогава Джон действаше упорито, издирваше нов източник на хексоген в „Клавдий“, но сега искаше да прочете какво пише за него в бюлетините на БАТО и ФБР. Знаеше, че с малката закачка в библиотеката няма да влезе в списъка на десетимата най-опасни, но очакваше федералните служби из цялата страна да са поставени в пълна бойна готовност. Да чете за себе си, му доставяше неповторимо удоволствие.

Джон се изсмя на този абсурд.

Понякога се държеше толкова странно, че сам се изненадваше от себе си.

Плати, без да оставя бакшиш (заради сбръчканите скариди), качи се на голямата си кола и с рев се понесе към мотел „Синьо езеро“, където се беше сдобил със стая за двайсет и два долара. Веднага щом се прибра в стаята си, включи лаптопа в телефона и се свърза с Интернет. Както винаги, щеше да влезе в „Клавдий“ под чуждо име, за да прочете какво пишат онези кретени за него. Понякога дори сам пускаше слухове за Червения и се наслаждаваше на митичния ореол около личността си: Джон Майкъл Фоулс, Легендата, Богът. Но не и тази вечер. Той въведе номера на кредитната карта и името на изрусената дебелана, за да получи достъп до Интернет, после написа адреса на страницата, която поддържаше под името Кип Ръсел. Сайтът се намираше на един сървър в Рочестър, Минесота, имаше само цифри в адреса и не беше включен в нито една търсачка. Не можеше да се намери нито в „Яху“, нито в „Алтависта“, нито в „Хотбот“, нито в „Интернет Експлорър“, нито някъде другаде. Уебсайтът на Джон беше като склад за софтуер.

Джон Майкъл Фоулс пътуваше много. Често се местеше, изоставяше вещите и документите, по които можеха да го проследят, и обикновено не носеше друг багаж, освен чанта с пари. Нямаше банкови сметки, кредитни карти (освен ония, които крадеше или купуваше за временно ползване) и лична собственост. Когато се нанасяше на ново място, купуваше каквото му бе нужно, плащаше в брой и изоставяше всичко, когато си тръгваше. Едно от нещата, които често ползваше, но никога не носеше със себе си, бяха компютърните програми. Софтуерът му беше жизнено необходим.

Преди да започне да се занимава с бомби, Джон пишеше програми. Влизаше незаконно в компютърни системи, работеше с други хакери и беше навлязъл в тази област толкова дълбоко, колкото сега в създаването на взривни устройства. Не бе достигнал чак такова съвършенство, но беше достатъчно добър. Програмите, които съхраняваше в сайта си в Рочестър, му помагаха да разкрива такива нещастници като Питър Уили и да научава какво знаят федералните за Червения. С тези програми проникваше в системата на банки и фирми за кредитни карти, телефонни системи, Националната полицейска телекомуникационна система, Информационния център по взривните вещества на ФБР, Националния архив на БАТО и някои клонове на Министерството на отбраната, които често проверяваше за кражби на боеприпаси.

Когато влезе в сайта си, зареди програма за проникване, наречена ОСКАР, и помощната програма ПИУИ. Отне му десетина минути. След това набра по телефона номера на един клон на „Банк ъф Америка“ в Каламазу, Мичиган, и с помощта на ОСКАР проникна в компютърната им система. След това ОСКАР записа копие на ПИУИ в компютрите на банката. Оттам ПИУИ набра номера на Националния архив на БАТО. Както се очакваше, програмата бе спряна на входа на системата, защото се изискваше да има парола. Тогава ПИУИ вкара ОСКАР, за да преодолее тази бариера. Целият процес отне само две минути и дванайсет секунди, след което Джон Майкъл Фоулс, известен още като Червения, получи достъп до всички държавни бази данни за експлозиви и бомбени терористи.

Джон се усмихна самодоволно и както винаги, промърмори:

— Фасулска работа.

Последните сведения в базата данни, за голяма изненада на Джон, бяха въведени от Лос Анджелис. Трябваше да са от Маями, но не бяха.

Джон Майкъл Фоулс не бе стъпвал в Лос Анджелис почти две години.

Прегледа набързо съобщението и научи, че сапьор от лосанджелиското полицейско управление на име Чарлс Риджо загинал на един паркинг в Силвърлейк. Последните редове на съобщението го поразиха:

„При анализа са намерени остатъци от трикомпонентния експлозив модекс-хибрид. Предварителните улики водят до заключението, че извършител е бомбеният терорист с неустановена самоличност, известен като Червения.“

Обля го пот. Скочи и закрачи из стаята. После се върна при лаптопа.

Втренчи се в списъка на съставките на бомбата; накрая фокусира само две думи:

МОДЕКС-ХИБРИД

За един миг на лудост си помисли, че може би наистина той е конструирал бомбата, но някак си е забравил за нея. Изсмя се на глас на тази идея, хвана лаптопа и го запокити с все сила в отсрещната стена. При удара в стената се появи седемсантиметрова дупка, а пластмасовата кутия на компютъра се разби.

— МРЪСНИК!

Джон Майкъл Фоулс грабна чантата с парите и излетя като ракета от хотела. Питър Уили щеше доста да почака в бара. Джон натисна газта на голямата червена кола и профуча покрай езерото; дебелите нискокачествени гуми засвириха. Спря отстрани на пътя, колкото да хвърли лаптопа във водата, след това отново потегли като луд към летището. Остави колата на един паркинг за дълъг престой, избърса таблото, волана и вратите, за да заличи отпечатъците си, и си купи еднопосочен билет за Лос Анджелис.

Никой не знаеше по-добре от Джон Майкъл Фоулс как да направи модекс-хибрид и как да си набави необходимите неща в средите на бомбените терористи.

Джон Майкъл Фоулс имаше източници, имаше решения за всеки проблем.

Някой беше откраднал изобретението му, някой се опитваше да открадне славата му.

Джон Майкъл Фоулс нямаше да търпи такова нещо.

Щеше да отиде на място и да унищожи този мръсник.