Робърт Крейс
Ангели на разрушението (10)

Обичам Лос Анджелис!

Джон Майкъл Фоулс слезе от самолета с двайсет и шест хиляди долара, три шофьорски книжки и четири кредитни карти, имената на две от които съвпадаха с две от шофьорските книжки. Беше взел също телефонния номер на една двайсетгодишна стюардеса с трапчинки, толкова дълбоки, че можеха да погълнат цял човек, и златистокафяв тен. Живееше в Манхатън Бийч и се казваше Пени.

Самата мисъл, че се намира в Лос Анджелис, накара Джон да се усмихне.

Обожаваше сухото слънчево време, палмите, хубавите жени и оскъдното им облекло, готините хора, лъскавите коли, жаждата за пари, разглезените кинозвезди, факта, че целият проклет град бе толкова голям, плосък и се простираше до самия ад, катранените кладенци Ла Бреа, будките за хотдог с форма на хотдог, огромния надпис „Холивуд“, издигащ се над шибаните възвишения, земетресенията и пожарите, баровските клубове по Сънсет Стрип, сушито, карамеления тен на хората, мексиканците, увеселителните автобуси, пълни с туристи от Айова, блестящите басейни, океана, Арнолд Шварценегер и Дисниленд.

Това беше страхотно място за разрушения.

Първото, което направи, бе да си наеме един кабриолет от „Херц“, да си свали ризата, да си сложи черните очила и да дефилира по булевард „Сепулведа“ като баровец. Гневът му бе отминал. Беше време за хладнокръвно обмисляне и жестоко отмъщение. Червения бе дошъл.

Джон изостави образа на селяк и реши да възприеме маниерите на чернокож. Обожаваше бели, които се държат като чернокожи. Светъл отвън, черен отвътре. Лос Анджелис бе идеалното място за такова нещо. Тук всеки се прави на това, което не е.

Купи си широки дрехи от един магазин за втора употреба на две преки от плажа на Венис, нов лаптоп и други необходими вещи, след това си нае стая в малък мотел на име „Фламинго армс“. Тук направо вонеше на чужденци. Обръсна си главата, накичи се с фалшиви златни синджири и се включи в интернет. Този път не си даде труда да влиза в Националната полицейска телекомуникационна система. Потърси статии за бомбата в Силвърлейк и откри три. В първите две нямаше почти нищо ново: Отрядът за обезвреждане на взривни устройства на лосанджелиското полицейско управление бил повикан по сигнал за съмнителен предмет. Полицай Чарли Риджо, трийсет и четири годишен, с деветгодишен стаж в отряда, загинал при взрива. Никъде във вестниците не се даваше описание на устройството, въпреки че детективът, водещ разследването, някоя си Каръл Старки, го определила като „недодялано и примитивно“ и „дело на инфантилна личност“. Джон се разсмя. Знаеше, че БАТО подозира него, така че и лосанджелиската полиция сигурно смяташе, че бомбата е негово дело.

— Тъпата кучка ме предизвиква! — каза си на глас.

Третата статия особено го заинтригува. Беше посветена на самата Старки, която също работела като сапьор, докато не пострадала при взрив. В статията пишеше, че Старки изпаднала в клинична смърт и била съживена на местопроизшествието. Това звучеше възхитително. Имаше снимка на Старки с други полицаи. Джон се втренчи в размазания образ на Старки, докосна екрана.

— Добре.

В последния параграф Старки се кълнеше, че ще хване лицето или лицата, виновни за смъртта на Риджо.

— Не и ако аз го намеря пръв! — ухили се Джон.

Той заряза вестникарските статии и влезе в сайта си в Рочестър, където имаше списък на телефонни номера, имейл адреси и друга полезна информация. Преписа си номера на един човек на име Кларънс Джестър, който живееше във Венис. Джестър притежаваше малка заложна къща. Беше на петдесет, бе излежал дванайсетгодишна присъда за подпалвачество и сега от време на време ходеше на психотерапия. Любимото му занимание бе да взима кучета от кучкарника, да ги полива с бензин и да ги гледа как изгарят живи. Джон бе открил, че Кларънс е чудесен източник на информация от средите на бомбените терористи.

— Кларънс, Лерой Абрамович се обажда. В Лос Анджелис съм. — Така ли?

Кларънс Джестър говореше предпазливо и бавно като параноик, какъвто всъщност си беше.

— Помислих, че мога да мина за една малка работа. Става ли?

— Предполагам.

На път за заложната къща Джон погълна набързо един сандвич, за да задоволи глада си, и след няколко минути влезе при Кларънс.

Джестър бе дребен нервак със силно оредяла коса. Отказваше да се ръкува, защото така се пренасяли много микроби.

— Здравей, Кларънс. Хайде да се поразходим.

Кларънс беше готов. Затвори магазина, без да продума. Като излязоха, той огледа подозрително Джон:

— Изглеждаш променен.

— Реших да се държа като чернокож. Сега е модерно.

— Мм.

Винаги вършеха работата навън. Кларънс предпочиташе да загуби някой клиент, вместо да лежи в затвора. Джон на два пъти бе купувал амониев пикрат от Джестър. Освен че беше подпалвач, Кларънс търгуваше с експлозиви, порнографски материали, а от време на време и с оръжие. Джон знаеше, че който и да е копирал бомбата му, е трябвало да се сдобие с хексоген, за да приготви модекс-хибрид.

— Кларънс, трябва ми малко хексоген. Можеш ли да ми помогнеш?

— Ха.

— Какво значи „ха“, човече?

— Изобщо не говориш като чернокож. Говориш като бял, който се прави на негър.

— Да не се отклоняваме от темата за хексогена, Кларънс. Направи ми тази услуга.

— Никой няма хексоген. Виждам хексоген веднъж на две години, това е. Имам обаче малко тротил. С него можеш да взривиш каквото си поискаш.

Кларънс произнесе последното изречение едва чуто, потърквайки устни с пръст. Сигурно подозираше, че Джон има скрит микрофон.

— Трябва ми хексоген.

— Не мога да ти помогна.

— Ако ти не можеш, трябва някой друг да може. По дяволите, не живееш в някое задръстено село! Това е Лос Анджелис. Тук има всичко.

Край тях мина момиче със зелени бански „Дей Гло“ и слушалки на ушите. Имаше татуировка на слънце, изгряващо от долнището на банския, и водеше кокер шпаньол на верижка. Кларънс загледа хищно кучето.

— Само ми кажи къде да търся, Кларънс. Аз сам ще си намеря каквото ми трябва. Ще получиш и съответен процент. Няма да те забравя.

— Струва ми се, че ми идва нещо наум.

— Това исках да чуя!

— Не се радвай предварително. Като казвам, че трудно се намира, значи трудно се намира. Преди няколко години на север хванаха един, който взривявал коли. Използвал точно хексоген. Мога да те свържа с него.

Настроението на Джон започна да се подобрява. Всяко познанство води до друго познанство.

— Твой клиент ли е бил?

— Не е получил хексогена от мен, вече ти казах.

Кларънс му разказа за Далас Тенант, който сега излежавал присъда. Джон го прекъсна раздразнено:

— Чакай малко. Каква работа ще ми свърши, като е в пандиза?

— Можеш да разговаряш с него в „Клавдий“.

— От затвора?

— Няма да повярваш какво може да прави човек в затвора! Слушай, този човек се е сдобил по някакъв начин с достатъчно хексоген, за да взриви три коли. Ако той не може да ти помогне, ще те свърже с някой, който може.

Раздразнението изчезна и настроението на Джон отново се подобри. Така си и знаеше, че ще се уреди. Чудеше се дали детектив Старки е достатъчно умна, за да се сети да проследи източника на хексоген. И дали пътищата им ще се пресекат.

— Знаеш ли псевдонима на Тенант в канала?

— Имам го на компютъра. Знаеш ли как да влезеш в „Клавдий“?

— Знам.

Джон потупа Джестър по гърба само за да го накара да потръпне:

— Благодаря, Кларънс.

— Не ме пипай. Мразя.

— Извинявай.

— А, чу ли слуховете?

— Не, какви слухове?

— Червения бил в града. Казват, че хвърлил във въздуха някакво ченге в Силвърлейк.

Настроението на Джон изведнъж се развали и той отново потупа Джестър по гърба.