Робърт Крейс
Ангели на разрушението (1)

Пролог

Код три — сигнал за открито взривно устройство

Отряд за обезвреждане на взривни устройства

Силвърлейк, Калифорния

Чарли Риджо огледа кашона до контейнера за смет. Отстрани имаше етикет на „Джолигрийн джаянт“, отгоре се показваше намачкан плик от амбалажна хартия. Надписът на кашона гласеше: „Зелен грах“. Нито Риджо, нито някой от другите двама полицаи проявяваше желание да напусне укритието си зад ъгъла на Сънсет булевард; кашонът се виждаше достатъчно добре и от мястото, където се намираха.

— От колко време е тук?

Полицай Руис погледна часовника си:

— Получихме сигнала преди около два часа. Оттогава не сме мърдали.

— Някой да е забелязал кой го е донесъл?

— О, не, друже. Никой.

Другият полицай, чернокож на име Мейсън, кимна:

— Руис го забеляза пръв. Отиде и погледна в плика. Откачен филипинец!

— Кажи тогава какво видя.

— Казах на сержанта ти.

— Кажи на мен. Аз съм нещастникът, който ще се занимава с проклетото устройство.

Руис обясни, че видял две поцинковани тръби, запушени от двата края и прикрепени една за друга. Тръбите били увити във вестник, така че се забелязвали само краищата им.

Риджо се замисли. Намираха се в търговската част на Сънсет булевард в Силвърлейк. От няколко месеца в района се наблюдаваше активизиране на уличните банди. Престъпниците крадяха метални тръби от строежите и ги пълнеха с барут от фойерверки или от главичките на кибритени клечки. Риджо не знаеше дали в кашона има истинско взривно устройство, но смяташе да го провери според правилата, както при всички сигнали за бомби. В повечето случаи съмнителният предмет се оказва празен флакон от дезодорант, плик с учебниците на някой разсеян ученик или, както беше последния път, килограм марихуана, увита в памперс. Само при едно от сто обаждания специалистите попадат на самоцелно взривно устройство.

— Чу ли тиктакане или нещо подобно?

— Не.

— Миришеше ли на изгоряло?

— Не.

— Отвори ли плика, за да видиш какво има вътре?

— Боже, опази!

— Мести ли кашона?

Руис се усмихна, сякаш насреща му стои пълен идиот:

— Човече, като видях тръбите, направо напълних гащите. Единственото, което съм мърдал, са краката ми!

Мейсън се ухили.

Риджо се върна при колата си. Членовете на Отряда за обезвреждане на взривни устройства се придвижваха с тъмносини микробуси „Шевролет Събърбан“ със светла ивица отстрани, снабдени с всичко необходимо, освен роботи. Роботите се взимаха със специално разрешение, а Риджо нямаше никакво намерение да иска такова. Скапаният робот щеше да се клатушка из дупките по тротоара като пиян.

Риджо откри началника си, Бък Дагет, който тъкмо разпореждаше да се организира евакуацията на всички в радиус от сто метра около кашона. Пожарната и Бърза помощ също бяха извикани. Сънсет булевард бе затворен, движението — отклонено. Все пак бомбата можеше да се окаже истинска.

— Бък, готов съм да се заема с това чудо.

— Искам те с костюм!

— Много е горещо. За начало ще си сложа само гръдния протектор. После, ако се наложи да обезвреждам детонатор, ще облека и предпазния костюм.

Първо щеше да огледа кашона с преносим рентгенов апарат. Ако вътре имаше бомба, двамата с Дагет щяха или да обезвредят устройството, или да го взривят на място.

— Навличай костюма, Чарлс. Имам предчувствие.

— Винаги имаш предчувствие.

— Освен това имам и сержантски нашивки. Слагай костюма!

Бронираният костюм тежи почти четирийсет килограма. Изработен е от кевларови плочки и тежко покритие от изкуствени влакна „Номекс“. Покрива цялото тяло на сапьора, с изключение на ръцете. В тази професия чувствителността на пръстите е от изключително значение.

След като се намъкна в защитния костюм, Риджо взе портативния рентгенов апарат и се затътри към кашона. В това облекло се чувстваше като увит в мокри юргани, само дето му бе по-горещо. След три минути в очите му вече се стичаха струйки пот. Като че за да го затруднят още повече, зад него се влачеха осигурителен ремък и телеграфен кабел за свръзка с Дагет. Трета жица свързваше рентгеновия апарат с компютъра на оперативния автомобил. Чувстваше се като впрегатен кон.

Гласът на Дагет изгърмя в слушалките:

— Как е?

— Пържа се в собствен сос благодарение на теб.

За Риджо това беше най-омразният момент от работата: да вървиш към съмнителния предмет, преди да си разбрал какво представлява. Всеки път си мислеше едно и също — че непознатият обект е разумно живо същество. Като заспал питбул. Ако внимаваш да не го събудиш, всичко ще е наред. Ако обаче го стреснеш, свирепият пес ще те разкъса на парчета.

С осемдесет и две бавни крачки Риджо се приближи до кашона.

Нищо особено, освен че единият му ъгъл бе мокър, явно „маркиран“ от някое куче. Намачканият хартиен плик беше отворен. Без да го докосва, Риджо погледна вътре. Да се наведе, му струваше огромно усилие, а когато го направи, по стъклото на шлема му закапа пот като дъждовни капки.

Той видя двете тръби, които му бе описал Руис. Бяха около пет сантиметра в диаметър, запушени и закрепени една за друга. Нищо друго не се виждаше.

— На какво прилича? — попита Дагет.

— На две тръби. Чакай. Сега ще разгледаме по-подробно.

Риджо постави рентгеновия апарат на земята, насочи го в основата на кашона и го включи. Устройството на уреда бе подобно на онези, с които се преглежда ръчният багаж по летищата. Съдържанието на изследвания предмет се показва на екран на самия апарат и на компютъра в автомобила.

Чарли Риджо се усмихна:

— Мамка му. Това е, Бък. Имаме си бомба.

— Виждам.

На екрана двете тръби се виждаха като тъмни сенки, между тях имаше нещо, подобно на намотана жица. Не се забелязваше часовников механизъм или някакъв по-сложен детонатор, което наведе Риджо на мисълта, че устройството е замислено от някой не много находчив квартален бандит. Просто изобретение, нескопосано изпълнение и не много трудно обезвреждане.

— Фасулска работа, Бък. Устройството явно е от типа „хвърляй-и-бягай“.

— Внимавай. Може да има детонатор, който да се активира при преместване.

— За бога, Бък, нямам намерение да го пипам. За толкова ли глупав ме смяташ?

— Не се пали. Снимай го и идвай да решим какво ще правим.

По правило устройството се снима под различни ъгли. Така се получава пълна картина за бомбата.

Чарли Риджо започна да обикаля и да насочва апарата под различни ъгли към кашона. Вече не се страхуваше, защото знаеше с какво си има работа. За шест години като сапьор беше огледал четирийсет и осем подозрителни предмета. Само девет се бяха оказали истински взривни устройства. Нито едно не бе избухнало само.

— Какво се умълча, Чарли? Добре ли си?

— Почти съм готов. Хей, знаеш ли какво? Дойде ми страхотна идея.

— Боже, опази! Да не ти стане нещо, мисленето е опасно.

— Няма страшно, само чуй. Нали се сещаш за всички боклуци, които се рекламират? Можем да натрупаме пари. Ще продаваме тези проклети костюми на хора с наднормено тегло. Загряваш ли? Само се обличаш и започваш да отслабваш.

— По-добре се съсредоточи върху бомбата, Риджо. Да не си вдигнал температура?

— Нищо ми няма.

Всъщност от жегата му се виеше свят, но искаше да направи хубави снимки. Обиколи кашона, снима отпред, отстрани и откъм ръбовете, накрая насочи рентгеновия апарат отгоре. Тогава видя нещо, което не бе забелязал отстрани.

— Бък? Мисля, че открих нещо!

— Какво?

— Това е поглед отгоре. Виж.

От едната тръба към намотания кабел се проточваше тънка като косъм жичка. Тя не беше свързана с останалите. За момент това озадачи Риджо, но изведнъж му хрумна нещо: може би намотаният кабел бе сложен само за да скрие тази жичка.

Внезапно го обхвана страх, стомахът му се сви. Опита да се обади на Бък Дагет, но от устата му не излезе звук.

„О, Господи!“

Бомбата се взриви със скорост на ударната вълна девет километра в секунда, двайсет и два пъти повече от началната скорост на деветмилиметров куршум. Блесна ослепителна светлина, въздухът се нажежи до температура, достатъчна да стопи стомана. Налягането се увеличи от нормалните 1,2 килограма на квадратен сантиметър до 180. Металните тръби се пръснаха на парчета, които пробиха кевларовата материя на защитния костюм като свръхбързи куршуми.

Свръхналягането раздроби гръдния кош на полицая, спука черния дроб, далака и белите дробове и откъсна незащитените му ръце от китките. Чарли Риджо бе хвърлен на пет метра във въздуха и отхвърча на дванайсет метра встрани.

Дори в епицентъра на взрива Риджо можеше да оцелее, ако бомбата наистина бе самоделно взривно устройство, сглобено с подръчни материали в някой гараж.

Случаят обаче не беше такъв.

Около него като кървав дъжд се посипаха парченца асфалт и стомана.

Чарли Риджо вече не можеше да ги види.