Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Demolition Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013 г.)
Корекция и форматиране
WizardBGR (2023)

Издание:

Автор: Робърт Крейс

Заглавие: Ангели на разрушението

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (грешно указано първо)

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт ЕООД

Коректор: Гергана Драйчева

ISBN: 978-954-399-053-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6812

История

  1. — Добавяне

10.

На следващата сутрин Старки, както винаги, пристигна първа в службата. Предположи, че няма да намери Мюлер в шест часа, и реши да убие времето с малко административна работа. Хукър пристигна в седем и пет, Марцик се довлече десет минути по-късно с чаша кафе.

— Как мина срещата със заместник-шефа? — запита тя, докато оставяше чантата си на бюрото.

— Каза да продължаваме все така. Нямаше какво друго да измисли.

Марцик се отпусна на стола си, отпи от кафето. Старки надуши и миризма на какао.

— Чух, че Дик Лийтън ти е спасил задника.

Старки се намръщи. Откъде ли беше научила?

— Какво искаш да кажеш?

— Келсо разправял, че си намекнала, че бомбата в Силвърлейк може да е опит за имитация. Интересно кога смяташе да го споделиш с мен и Хукър.

Това подразни Старки. Не стига, дето Келсо разправяше наляво и надясно за срещата, ами и Марцик да я подозира, че крие нещо от тях! Обясни им за устройството от Маями и разликата в посоката на навиване на лентата.

— Не е сензация. Мислех да ви го съобщя днес. Вчера нямах възможност.

— Добре де, както и да е. Може би си била прекалено заета да мислиш за Пел.

— Какво намекваш?

— Е, готин е. Поне за федерален агент.

— Не съм забелязала.

— Благодарение на него научи за „Клавдий“, нали? Искам да кажа, че тези хора не дават нищо даром. Направи му една свирка, а?

Хукър скочи и се отдалечи. Марцик се изсмя:

— Хорхе е такъв сухар.

— Не, Бет — възрази раздразнено Старки, — той е възпитан мъж. А ти говориш като уличница!

Марцик се приближи със стола си и понижи глас:

— Сега говоря съвсем сериозно. От километри личи, че го харесваш.

— Глупости.

— Всеки път, като чуеш името му, подскачаш, сякаш са те уплашили до смърт. И не е, защото се опасяваш да не ти отнеме случая.

— Бет, кога за последен път някой те е хващал за гушата?

Марцик вдигна многозначително вежди, после издърпа стола към бюрото си.

Старки стана да си налее още кафе, без да обръща внимание на Марцик, която се усмихваше самодоволно. Хукър, все още разстроен от пиперливата забележка на колежката си, стоеше в другия край на оперативната зала. Срам го беше да погледне Старки в очите.

Старки се върна на бюрото си и се обади на Мюлер. Още беше рано, но ако не си намереше занимание, щеше да застреля Марцик.

Мюлер звучеше припряно:

— Имаме спешно повикване, Старки. Някакъв ненормалник пуснал ръчна граната в пощенска кутия.

— Само два въпроса, сержант. Говорих с Тенант и искам да уточня няколко неща с вас.

— Голям образ е, а? Ако си загуби още някой и друг пръст, ще се наложи да брои на пръстите на краката си.

На Старки не й стана смешно.

— Тенант продължава да отрича за работилницата — каза.

Мюлер я прекъсна — явно се дразнеше, защото бързаше:

— Чакайте малко. Нали го обсъждахме вече?

— Да, но…

— Няма какво повече да говорим. И да е имал работилница, не можем да я намерим. След като се обадихте, все мисля за това. Мисля, че може би казва истината. Негодник като него няма да издържи на изкушението, когато му предлагат сделка?

Старки реши, че не си струва да изтъква, че за негодник като Тенант работилницата е по-важна от всичко на света.

Вместо това му каза, че има причина да смята, че Тенант е разполагал с още хексоген.

— Каква причина? — попита смутено Мюлер.

— Тенант ни каза, каквото е казал и на вас: че е взел хексогена от един сандък противопехотни мини „Райтеон“.

— Да. Спомням си.

— Погледнах каталога на фирмата производител и нашите справочници. Пише, че във всяка мина има един килограм хексоген, което прави шест килограма за целия сандък. Разгледах снимките на трите взривени коли. Направени са от доста тънка ламарина, а повечето поражения, изглежда, са причинени от огъня. Пресметнах енергията на хексогеновия взрив. Излиза, че ако е използвал по една трета от целия експлозив за всяка кола, пораженията трябва да са много по-сериозни.

Мюлер мълчеше.

— След това прочетох материалите от разпита на Кастильо. Тенант поискал да му достави четвърта кола. Това ме навежда на мисълта, че е разполагал с още експлозив.

Когато Мюлер най-сетне заговори, гласът му звучеше, сякаш се оправдава:

— Претърсихме онази дупка, в която се подвизаваше. Претърсихме всяка проклета кутийка и ъгълче в жилището му. Задържахме колата му цели три месеца и дори свалихме проклетите й брони. Претърсихме къщата на възрастната дама, гаража й и дори повикахме федералните да претърсят с куче двора й. Така че не се опитвайте да намеквате, че не съм си свършил работата.

Старки заговори с по-твърд тон и съжали за това:

— Не намеквам нищо, Мюлер. Обадих се само защото тук не намерих записи от свидетелските показания на хазайката и работодателя на Тенант.

— Няма никакви показания. Старата кукумявка не пожела да разговаря. Само крещеше да не й тъпчем цветята.

— А работодателят?

— Каза, каквото казват всички: колко бил изненадан, колко порядъчен човек бил Далас. Тук сме малък град, Старки, но не сме глупаци. Помнете едно. Този негодник лежи в „Атаскадеро“ благодарение на мен. Аз съм си свършил работата. Когато си свършите вашата, обадете ми се пак.

Той тресна слушалката, без да й даде възможност да отговори, и тя също тресна своята. Вдигна очи — Марцик я наблюдаваше.

— Ядец.

— Майната му!

— Днес си много кисела. Да не си станала накриво?

— Остави ме на мира, Бет!

Старки отново зачете доклада. Хазайката на Тенант се казваше Естел Рийгър. Работодателят му бе Брадли Фърман и беше собственик на магазин за различни дреболии, наречен „Робихобис“. Откри телефоните и на двамата и им се обади. „Робихобис“ бе фалирал. Естел Рийгър се съгласи да я приеме.

Старки взе чантата си и стана:

— Хайде, Бет, да поговорим с тези жена.

Марцик я изгледа ужасено:

— Не ми се ходи в Бейкърсфилд. Вземи Хукър.

— Хукър е зает със записите.

— Аз също. Все още взимам показания от клиентите на перачницата.

— Събирай си боклуците и донеси задника си при колата! Тръгваме.

И излетя навън.

* * *

Магистрала „Голдънсгейт“ върви на север от Лос Анджелис, през обширната и равна Сентрал Вали. За Старки това бе най-хубавият път в Калифорния, ако не и в целия свят — дълъг, прав, широк и равен. Човек може да нагласи автоматичното управление на сто и двайсет и хем да си почине, хем да стигне до Сан Франциско за пет часа. До Бейкърсфилд имаше по-малко от час и половина.

Марцик седеше намръщена, стегната с колана и кръстосала ръце и крака като сърдито дете. Старки сама не знаеше защо й трябваше да я взима и съжали за това още преди да излязат от Спринг Стрийт. През първия половин час, докато прекосят прохода Нюхол в горната част на долината Сан Фернандо, не проговориха. Когато отляво се появиха съоръженията на увеселителния парк „Меджик маунтин“, Марцик се размърда неловко и заговори:

— Децата искат да ги доведа тук. Все го отлагам, защото е много скъпо, но постоянно зяпат проклетите реклами! В рекламите не се казва колко струва.

Старки я погледна. Очакваше Марцик да изглежда сърдита или обидена, но не беше така. Изглеждаше уморена и тъжна.

— Бет, искам да те попитам нещо. Това, което каза за мен и Пел, наистина ли толкова си личи?

— Не знам. Просто така го казах — вдигна рамене Марцик.

— Добре.

— Никога не говориш за личния си живот. Човек би си помислил, че изобщо нямаш такъв. — Марцик я погледна: — Сега може ли аз да те попитам нещо?

Старки се почувства неловко, но й каза да пита.

— Кога си била за последен път с мъж?

— Това е ужасно неудобен въпрос.

— Каза, че мога да попитам. Ако не искаш да говорим за това, добре.

Старки си даде сметка, че стиска толкова силно волана, та кокалчетата на пръстите й са побелели. Пое въздух и опита да се успокои. Не искаше да си признае, но всъщност точно за това й се говореше. Може би затова бе накарала Марцик да дойде с нея.

— Отдавна.

— Какво чакаш още? Да не мислиш, че ще станеш по-млада? Да не мислиш, че задникът ти ще се смали?

— Не знам.

— Нямам представа какво искаш от живота, защото никога не говориш. Ето ни, единствените жени в отдела, а никога не разговаряме за друго, освен за проклетата работа. Виж какво искам да ти кажа, Каръл — ти работиш, но имаш нужда и от нещо друго, защото тази работа е пълна гадост. Тя взима, но не ти дава нищо. Просто гадост!

Очите на Марцик се бяха навлажнили и тя примигна. Старки си даде сметка, че нещата са се променили. Марцик говореше за себе си, не за нея.

— Добре, ще ти кажа какво аз искам от живота. Искам да се омъжа. Искам да разговарям с някого, който е по-висок от мен. Искам в тази къща да живее и друг човек, дори да кисне постоянно пред телевизора, дори да трябва да му сервирам бира и по цяла нощ да го слушам как хърка! Писна ми да съм сама с две деца, които се тъпчат с бисквити. По дяволите, толкова съм зажадняла за мъж, че от един километър разбират и побягват.

Старки не знаеше какво да каже.

— Съжалявам, Бет. Нали излизаш с мъже? Все ще си намериш някой.

— Нищо не знаеш за мен. Аз мразя тази скапана работа. Мразя този скапан живот. Мразя тези две деца. Не е ли това най-ужасното, което си чувала? Мразя тези деца и не знам как ще ги доведа в „Меджик маунтин“!

Марцик замълча. На Старки й стана неловко. Предположи, че Марцик сигурно очаква състрадание от нейна страна, но нямаше представа какво да й каже. Почувства се, сякаш е излъгала очакванията й.

— Слушай, Бет.

Марцик поклати глава, без да я поглежда.

— Не съм много добра в женските разговори.

Отново замълчаха, всяка потънала в собствените си мисли. Магистралата слезе в Сентрал Вали. Когато Бейкърсфилд се появи сред пустата равнина, Марцик отново заговори:

— Това за децата не е истина.

— Знам.

Излязоха от магистралата и следвайки описанието, което беше дала Естел Рийгър, стигнаха до тухлена постройка от началото на века, разположена между гарата и летището. Госпожа Рийгър се появи на прага с дънки, карирана риза и работни ръкавици. Кожата й бе набръчкана и груба, като на човек, прекарал по-голямата част от живота си на открито. Старки предположи, че Мюлер е дошъл с намерение да притисне старата жена с по-грубо държание, но е срещнал ответна реакция. След като веднъж я е отблъснал, му е било невъзможно да спечели благоразположението й.

Старки представи себе си и Марцик. Рийгър ги изгледа подозрително:

— Две жени, а? Предполагам, че никой от мързеливите мъже в участъка не е искал да се разкарва.

Марцик се изсмя. Естел Рийгър смигна леко и Старки разбра, че са я спечелили на своя страна.

Госпожа Рийгър ги преведе през къщата и ги изведе отзад в малък вътрешен двор, покрит с прозрачен зелен навес. Слънцето обагряше всичко в златисто. Една алея отстрани на къщата водеше към гаража, зад който се виждаше малко, чисто бунгало.

— Там ли е живял?

— О, да. Четири години. Не мога да мечтая за по-добър наемател! Знам, че сега вече ще прозвучи странно, но Далас беше много възпитан и винаги си плащаше наема навреме.

— Изглежда празно. Сега живее ли някой там?

— Миналата година имах един младеж, но той се ожени за учителка и се премести в по-голямо жилище. Много е трудно да се намерят свестни хора за тази цена, знаете ли? Мога ли да запитам какво се надявате да откриете?

Старки обясни, че Тенант вероятно още разполага с експлозив.

— Е, тук няма да намерите нищо такова. Полицията обърна всичко нагоре с краката, казвам ви. Изтъпкаха ми градината. Бях готова да им помогна, но те се държаха ужасно.

Старки разбра, че предположението й за Мюлер е било вярно.

— Ако искате да огледате нещата му, на ваше разположение са. Всичко е в гаража.

Марцик погледна изненадано Старки:

— Нещата на Тенант са още у вас?

— О, да. В гаража са, ако искате да ги погледнете.

Тя обясни, че Тенант продължил да плаща наем за бунгалото през първата година след задържането си, но накрая й писал, че се налага да прекъсне, и я помолил да му запази нещата. Собствеността му не била много голяма: само няколко кашона.

Старки се извини пред възрастната жена и дръпна Марцик настрани:

— Щом ни пуска в гаража, няма проблем, защото той е нейна собственост. Ако обаче отворим кашоните, може да си имаме проблеми.

— Мислиш, че трябва да извадим разрешение за обиск, така ли?

— Разбира се, че ни трябва разрешение за обиск.

Трябваше им разрешение, но освен това и не си бяха в района — полицаи от Лос Анджелис в Бейкърсфилд. Най-лесно щеше да е, ако се обадят на Мюлер и го помолят да вземе устно разрешение.

Старки се върна при г-жа Рийгър:

— Госпожо Рийгър, искам да си изясня едно нещо. Полицията прегледала ли е тези неща в гаража?

— Ами, бяха в бунгалото, когато дойдоха полицаите. Предполагам, че са ги прегледали.

— Добре. Значи Тенант ви е помолил да пазите вещите му. Вие ли ги прибрахте в кашоните?

— Да. Нямаше много неща, само дрехи и от онези мръсни филми. Тях не съм ги прибирала. Веднага ги изхвърлих. Мебелите бяха мои. Давах помещението обзаведено.

Старки реши, че няма да постигнат нищо, ако претърсят кашоните. Надяваше се да получи някаква информация за хора, при които Тенант може да е съхранявал частите за бомбите, преди да го арестуват.

— Познавахте ли негови приятели или познати?

— Тук никой не идваше, ако това имате предвид. Е, един младеж го посещаваше от време на време, но това беше много преди да го арестуват. Работеха заедно, доколкото знам. В магазинчето.

— Колко преди ареста?

— О, много. Поне година. Мисля, че са гледали заедно онези филми, знаете ли?

Марцик извади трите скици на Червения:

— Онзи човек прилича ли на някоя от тези рисунки?

— О, за бога, толкова отдавна беше, пък и не съм го заглеждала. Не ми се струва да има прилика.

Старки също мислеше така.

— Само в това магазинче ли е работил? — продължи Марцик.

— Да.

— Някакви приятелки?

— Не. Поне доколкото знам.

— Роднини?

— Ами, слушала съм само за майка му. Знам, че е починала. Тенант ми го съобщи един ден. Беше сломен, знаете ли? Пихме кафе, бедното момче не престана да плаче.

На Старки не й се слушаше за майката. Нещо около кашоните не беше наред.

— Тенант е продължил да плаща наем, въпреки че е бил в затвора, така ли? — попита.

— Точно така. Мислеше, че може да го освободят, знаете ли, и искаше да се върне. Не искаше да пускам друг наемател.

Марцик вдигна вежди:

— Виж ти! Сега живее ли някой там?

— Не. Не съм имала наемател след онзи млад човек, за когото ви казах.

Старки погледна Марцик и тя кимна. И на двете им минаха едни и същи мисли. Защо му беше на Тенант да плаща наем за жилището, след като не го използваше? Освен това, щом като Тенант вече не плащаше наем и нямаше друг наемател, можеха да претърсят бунгалото и без заповед за обиск, стига собственичката да им разреши.

— Госпожо Рийгър, ще ни разрешите ли да погледнем вътре?

— Не виждам причина да не ви разреша.

В бунгалото бе прашно и горещо. Състоеше се от голяма централна стая, кухничка, баня и спалня. Мебелите отдавна бяха махнати, вътре имаше само малка маса и столове. Балатумът на пода бе избелял и мръсен. Старки не си спомняше кога за последен път е виждала балатум. Госпожа Рийгър застана на вратата и заобяснява как съпругът й използвал постройката за офис. Старки и Марцик заоглеждаха пода за тайни скривалища.

Госпожа Рийгър ги наблюдаваше с лека насмешка:

— Мислите, че е имал скривалище?

— Нищо чудно.

— Онези полицаи също търсиха. Опитаха се да погледнат под дъските, но отдолу има плоча. Няма и таванско помещение.

След десетминутно тършуване Старки и Марцик се съгласиха, че нищо не може да се намери. Старки беше разочарована. Изглеждаше, че разкарването до Бейкърсфилд е било напразно и че проследяването на хексогена е стигнало задънена улица.

— Хубаво бунгало, госпожо Рийгър — отбеляза Марцик. — Чудя се дали не мога да изпратя двете си деца да живеят у вас. Можем да поставим решетки на прозорците.

Възрастната жена се изсмя.

— Бет, не можеш ли да мислиш за нещо друго — смъмри я Старки.

Марцик поклати глава. Бяха претърсили всичко.

Това, че Тенант е продължавал да плаща наем, все още глождеше Старки. Благодариха на госпожа Рийгър за съдействието и тъкмо излизаха през портата, когато на Старки й хрумна нещо. Спря рязко.

— Какво има? — учуди се Марцик.

— Този човек е работил в магазинче за дребни вещи. Как е могъл да плаща наема, докато е бил в затвора?

Заобиколиха къщата и почукаха на задната врата. Когато госпожа Рийгър излезе, й зададоха този въпрос.

— Ами… не знам. Майка му почина в годината преди цялата тази бъркотия. Може да е имала някакви спестявания.

Старки и Марцик се върнаха при колата. Старки запали двигателя и включи климатичната инсталация.

Мюлер бе отбелязал, че родителите на Тенант са починали, но в доклада му нямаше повече подробности.

— Е, нищо не излезе…

— Не знам. Дойде ми една мисъл, Бет.

— Хайде бе! Всички да станат!

— Не, слушай. Тенант може да е наследил някаква къща от майка си или да е използвал парите, за да наеме друго жилище.

— Когато майка ми умря, не ми остави нищо.

— При тебе е било така, но да кажем, че Тенант е получил нещо. Обзалагам се, че Мюлер не е проверил тази следа.

Проверката за наследството щеше да им отнеме ден или два, но градският прокурор щеше да го уреди чрез областния прокурор на Бейкърсфилд.

На връщане Старки се почувства по-добре, разследването все пак продължаваше. Заместник-началникът й бе заръчал да не престава да се движи напред: сега, ако Келсо попита, имаше какво да му каже. Ако с Пел открият втора следа чрез „Клавдий“, добре, но засега нямаше нужда от това.

Докато пътуваха към Спринт Стрийт, Старки реши да се обади на Пел. Официалният повод бе да се уговорят да проверят „Клавдий“, но всъщност искаше да му се извини за държанието си предната вечер. Търсеше нова възможност да му покаже, че и тя е човешко същество. Търсеше нов шанс в живота. Може би разговорът с Марцик й беше помогнал, въпреки че бяха говорили главно за проблемите на Марцик.

Още с влизането си забеляза някакъв плик на бюрото си. Привлече погледа й като сигнална лампа. Отгоре с големи букви пишеше: КРОК-ТВ.

Стомахът й се сви. По размерите на плика личеше, че вътре има видеокасета. Съвсем я бе забравила. Беше я изтрила от съзнанието си. Сега касетата бе при нея.

Старки скъса плика и взе касетата. На етикета имаше дата. Нищо друго, само датата, на която преди три години бе умряла. Тя се задъха, побиха я тръпки.

— Каръл?

Стори й се, че докато вдигне поглед, е минала цяла вечност.

Марцик стоеше до нея със загрижено изражение. Явно беше видяла датата и бе разбрала какво означава.

— Това… това, за което си мисля, ли е?

Старки искаше да й отговори, но гласът й изневери.

— Какво смяташ да правиш с нея?

Гласът й дойде сякаш от милиони километри:

— Ще я изгледам.

Марцик я докосна по ръката:

— Искаш ли компания?

Старки не можеше да отмести поглед от касетата.

— Не.

* * *

На път за вкъщи Старки имаше чувството, че в колата й има живо същество. Касетата лежеше на седалката до нея като възкръснал мъртвец, който диша толкова жадно да напълни отдавна безжизнените си бели дробове, че заплашва да отнеме всичкия въздух в колата и да я задуши. На един светофар Старки погледна към съседната седалка. Касетата сякаш се бе втренчила в нея. Тя я покри с куфарчето си.

Не се прибра направо вкъщи. Спря в една закусвалня, купи си кафе и се настани до една маса с изглед към улицата. Мускулите на врата и раменете й бяха напрегнати като метални въжета. Главата я болеше нетърпимо. Помисли си за неудобните пейки в „Бариганс“ и как един двоен джин ще облекчи напрежението на очите й, но се отказа от тази идея. Каза си, че трябва да изгледа записа на трезва глава. Трябваше да види последните си мигове с Шугър Будро трезва. Без значение колко щеше да я заболи и колко щеше да й е трудно. Онзи ден беше трезва. Щеше да е трезва и сега.

Реши да не се прибира веднага, а да действа както всеки друг ден. Нямаше да бърза. Имаше си ежедневни навици. Беше следовател, сега щеше да разследва самата себе си. „Ти си детектив — свърши си работата, зарежи служебните проблеми в службата, прибери се вкъщи и си живей живота.“

Отби се в близкия супермаркет. Вкъщи нямаше никаква храна и тя реши, че е време да се зареди. Забута количката покрай рафтовете и започна да я пълни с неща, които никога не беше яла и вероятно никога нямаше да яде. Консервирана сьомга. Сладка царевица. Брюкселско зеле. Докато чакаше на опашката пред касата, апетитът й съвсем се стопи, но въпреки това купи всичко. Какво, по дяволите, ще прави с тази сладка царевица?

Щом пристъпи през прага, веднага изпита непреодолимо желание да пие, но устоя. Каза си, че това е просто навик. Връщаш се вкъщи и веднага си сипваш една чашка (в нейния случай — няколко).

— После — каза си.

Занесе куфарчето и трите плика с покупки в кухнята. Забеляза, че на телефонния секретар има две съобщения. Първото бе от Пел, питаше защо не му се е обадила и беше оставил номера на пейджъра си. Тя реши да не мисли за него. Не искаше да го вижда в този момент. Второто съобщение бе от Марцик:

— Каръл, аз съм. Слушай, ъъъ… аз просто ти се обаждам да проверя дали си добре. Е, хайде.

Старки го изслуша два пъти. Съобщението я трогна дълбоко. С Бет Марцик никога не бяха поддържали приятелски отношения, никога не бяха споделяли личните си проблеми. Реши да й се обади по-късно и да й благодари. По-късно.

Остави касетата на кухненската маса, после се зае да прибере продуктите. Наля си чаша вода и я изпи, без да сваля очи от касетата, след това изми чашата и я остави на кухненския плот. След като прибра и последните покупки, взе касетата, занесе я във всекидневната и я сложи във видеото. Сети се за предложението на Марцик да й прави компания. Обмисли го, но реши, че това ще е поредното оправдание да не гледа записа.

Включи видеото.

Седна по турски на пода. Все още бе облечена с костюма си: не си беше свалила нито сакото, нито дори обувките. Не помнеше кога е пристигнал екипът на КРОК на местопроизшествието, кога са започнали да снимат и колко време са продължили. Може да са записали всичко, а може да са хванали само края. Спомни си, че операторът стоеше на покрива на микробуса им. Това бе всичко.

Записът започна.

Тя стягаше лентите на предпазния костюм на Шугър. Вече бе сложила своя, с изключение на шлема. Бък Дагет и един друг сержант, Уин Браянт, сега пенсионер, се приближиха, за да им помогнат. От онзи ден Старки не беше слагала брониран костюм, но сега сякаш чувстваше тежестта му и жегата. Едва сложил проклетото нещо, цялата ти телесна топлина се съсредоточава върху тялото ти, сякаш иска да те опържи. Старки бе висока и яка, тежеше около шейсет килограма; костюмът тежеше четирийсет. Сериозен товар. „Защо изглеждам толкова тъжна?“ — помисли си Старки. Изражението й беше сериозно, едва ли не тревожно; както винаги в такива ситуации. Шугър, разбира се, се усмихваше като кинозвезда. Веднъж, скоро след началото на връзката им, тя му призна, че никога не се е страхувала от някоя бомба. Звучеше толкова надуто, че трудно събра кураж да му го каже, но това бе самата истина. Дори си мислеше, че нещо в психиката й не е наред, за да не изпитва страх. Шугър, от своя страна, призна, че изпада в паника още щом получи сигнала за бомба. Трябвало да се нагълта с имодиум, за да не напълни гащите, каза. Сега, като гледаше записа, Старки си помисли колко спокоен изглежда Шугър и колко уплашена — тя. Странно как понякога външният вид лъже.

Разговаряха. Въпреки че записът имаше звук, се чуваха само страничните шумове около камерата. Каквото и да са си говорили двамата, микрофонът е бил прекалено далеч, за да го улови. Шугър сигурно е казал нещо смешно, защото тя се усмихваше.

Дагет и Браянт им помогнаха да си сложат шлемовете, после дадоха рентгеновия апарат на Шугър. Шугър я удари по шлема, тя удари неговия и двамата се заклатушкаха към фургона като космонавти на чужда планета.

На записа се виждаше целият фургон, дърветата над главите им и гъстите азалии, които образуваха плътна, непрогледна завеса около фургона. Шугър бе изрязал предварително част от храстите, за да освободи работно пространство. Сега тя забеляза, че двамата приближават към храстите от различни посоки. Планът беше Старки да държи клоните, докато Шугър оглежда устройството с рентгеновия апарат.

Наблюдаваше събитията с изненадващо спокойствие.

На Шугър му оставаха по-малко от трийсет секунди живот.

Тя първа се завря в храстите, използвайки тежестта на костюма, за да отмести клоните. Отстъпи, после отново ги натисна, за да заеме по-добра позиция. Това не си го спомняше. Не помнеше да е правила това второ движение. Шугър се вмъкна покрай нея с рентгеновия апарат и тогава камерата се разклати от земетресението. Не беше силно, дори бе слабо за лосанджелиските стандарти. Само 3.2 по Рихтер, с епицентър близо до тях, на север, в Нюхол. Картината се замъгли и тя чу гласа на оператора:

— Хей, това да не е…?

Думите му бяха заглушени от взрива. На записа той прозвуча като остър гърмеж, като изстрел.

Всичко стана толкова бързо, че Старки видя само ярка светлина и как рентгеновият апарат, като на забавен кадър, се върти във въздуха. Двамата с Шугър лежаха на земята. Иззад камерата се чуваха ужасени викове:

— Хвана ли го! Не спирай! Продължавай да снимаш!

Картината бе дребна и далечна, сякаш гледаш през обратната страна на бинокъл.

Дагет и Браянт се втурнаха към тях; Дагет — към нея, Браянт — към Шугър. Бък я издърпа встрани от фургона. Едно от нещата, на които се учат всички сапьори, е, че може да има втора експлозия. Затова трябва ранените да се изтеглят от опасния район. Старки нямаше представа, че са я издърпали встрани. Била е мъртва, когато това е станало.

Записът продължи още девет минути. Хората от Бърза помощ притичаха до тях, свалиха им костюмите и започнаха опитите да ги съживят. В сънищата си Старки се виждаше просната под балдахин от клони, закрита от листата като с дантели. Сега видя, че над нея не е имало нищо. В сънищата си лежеше толкова близо до Шугър, че можеше да го докосне. Сега видя, че са били на десет метра един от друг, сгърчени като счупени кукли, разделени с жива стена от потни, псуващи лекари и санитари, опитващи се да ги спасят. Нямаше никаква романтика в това. Записът свърши неочаквано, когато една линейка влезе в кадър.

Старки върна лентата на онзи момент, когато двамата с Шугър лежаха на земята, и спря кадъра. Докосна екрана.

— Милият. Милият Шугър…

След известно време върна лентата и извади касетата от видеото. След това изключи и телевизора.

Телефонът звъня на два пъти. И двата пъти онзи, който я търсеше, остави съобщение. Старки не си даде труда да ги изслуша.

Легна, без да е пила, заспа дълбоко и не сънува нищо.

Знак от съдбата

— А вие сте…?

— Алегзандър Уейвърли, адвокат на Далас Тенант.

Надзирателят разгледа адвокатската карта и шофьорската книжка, после ги върна на собственика им и записа нещо в книгата за посетители.

— Добре. Значи вие сте новият адвокат на Тенант.

— Да. Обадих се, за да уредя свиждане с клиента си.

— Идвали ли сте преди в „Атаскадеро“, господин Уейвърли?

— Не. Никога преди не съм бил в такова заведение. Специалността ми са лекарските грешки и психичните разстройства.

Надзирателят се усмихна:

— Наричаме това „заведение“ затвор. Но ако питате мен, прилича повече на клуб. Ще говорите с Тенант за лудостта му, така ли?

— Е, нещо такова, но на вас това не ви влиза в работата, нали?

— Не, предполагам, че не. Добре, подпишете тук и тук. Ще трябва да проверя куфарчето ви, а после да минете през детектора за метални предмети.

— Добре.

— Носите ли оръжие или други метални предмети?

— В момента не.

— Мобилен телефон?

— Да. Не е ли разрешено?

— Не. Пейджър може, но не и телефон. Ще се наложи да го оставите тук. А касетофон?

— Да. Имам малък касетофон. Надявам се да не е забранено. Не обичам да пиша на ръка.

— Касетофон може. Просто трябва да го погледна.

— Добре, но какво ще правя, ако ме потърсят по пейджъра и трябва да се обадя? Съдружникът ми в момента е в съда.

— Ще ни кажете и ще ви осигурим телефон. Няма проблем.

Той се подписа в книгата за посетители със собствената си химикалка, като внимаваше да не докосва масата, книгата или каквото и да било, от което после да могат да свалят отпечатъците му. Дори не удостои с поглед надзирателя, който ровеше в куфарчето му и преглеждаше касетофона. Мина през детектора за метални предмети и се усмихна на надзирателя от другата страна. Остави мобилния телефон, взе куфарчето и касетофона и последва втория надзирател през двойната стъклена врата към съседната постройка. Знаеше, че действията му се записват от камерите на охранителната система. После щяха да изгледат записа и да му съставят портрет, но той бе уверен в безупречността на дегизировката си. Никога нямаше да познаят истинското му лице.

Джон Майкъл Фоулс влезе в малката стая за свиждане, Далас Тенант вече седеше вътре. Затворникът прикриваше болната си ръка със здравата, сякаш се срамуваше от нея. Усмихна се на посетителя и постави здравата си ръка на масата.

— Трийсет минути, господин Уейвърли — каза надзирателят. — Ако имате нужда от нещо, аз съм на бюрото в коридора. Просто се покажете от стаята и извикайте.

— Добре. Благодаря.

Джон изчака надзирателят да затвори вратата, след това постави куфарчето си на масата. Усмихна се широко на Тенант и разпери ръце:

— Та-каа. Червения на вашите услуги.

Тенант бавно се изправи:

— За мен е… чест. Наистина голяма чест. Не се сещам как иначе да се изразя.

— Знам. Удивително нещо е този свят, нали, Далас?

Тенант протегна ръка, но Джон не се здрависа. Нямаше впечатление Тенант да поддържа някаква хигиена.

— Не се ръкувам, мой човек. Хората пипат какво ли не, сещаш ли се?

Когато разбра, че Джон няма да се ръкува, Тенант бутна дебелия си албум в средата на масата. От ленивите му движения на Джон му се прииска да го ритне.

— Бих искал да ти покажа албума си. И теб те има вътре.

Джон се направи, че не вижда албума. Съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола, после разкопча колана си. Премести стола с крак:

— Ще стигнем и до албума. Първо обаче искам да ми кажеш за хексогена.

Тенант го гледаше като послушно куче, което чака бонбон.

— Донесе ли го? Донесе ли това, за което говорихме? — заповтаря.

— По-спокойно, Далас. Да не мислиш, че си свалям дрехите, за да ти показвам оная си работа?

— Не. Не, извинявай.

— Червения държи на думата си. Не го забравяй. Очаквам и ти да удържиш на твоята, Далас. Това е много важно за мен и за бъдещите ни взаимоотношения. Не искам да разправяш наляво и надясно, че Червения ти е идвал на свиждане.

— Не. Не, о, в никакъв случай.

— Ако се изпуснеш, Далас, скъпичко ще си платиш. Само те предупреждавам. Искам да ти стане ясно.

— Разбирам. Ако кажа на някого, няма да можеш пак да ме посетиш.

— Така е.

Джон се усмихна. Беше повече от сигурен, че Далас няма да издържи и една седмица, без да се похвали на някого. Джон бе предвидил и това.

— Полицията беше вече тук и знаеш ли, могат да се върнат. Не искам да си помислиш, че съм им казал нещо. Не мога да ги спра да не идват.

— Няма проблем, Далас. Не се притеснявай за това.

— Идваха заради хексогена. Нищичко не съм им казал.

— Това е добре.

— Имаше една жена. Каръл Старки. И нея я имам в албума. Била е сапьор.

Тенант побутна отново албума, изгаряше от желание Джон да го погледне.

— Не беше сама. Дойде с един агент от БАТО на име Пел или Тел, нещо такова.

— Джак Пел.

Тенант го изгледа изненадано:

— Познаваш ли го?

— Може да се каже.

— Той беше груб. Хвана ме за ръката. Как болеше само!

— Стига, забрави за тях. Имаме по-важна работа.

Джон смъкна панталона си и свали две найлонови пликчета, закрепени с тиксо около кръста му. В едното имаше някаква сива паста, в другото — фин жълт прах. Постави ги върху албума на Тенант.

— Скрий ги в зеленчуковата градина.

Тенант опипа пликчетата и огледа съдържанието им през найлона:

— Какво е?

— Засега две безвредни вещества в найлонови пликчета. Ако ги смесиш с малко амоняк, както ще ти обясня, ще получиш един много опасен експлозив: амониев пикрат.

Тенант допря двете пликчета едно до друго, сякаш си представяше как ги смесва. Джон го наблюдаваше внимателно. Искаше да разбере дали Тенант си дава сметка какво държи. Предполагаше, че затворникът е чувал за амониевия пикрат, но никога не е работил с него. На това разчиташе.

— Не го ли наричат още експлозив Д?

— Да. Хубав и стабилен, но много мощен. Работил ли си преди с експлозив Д?

Далас отново огледа химикалите, после премести пликчетата встрани.

— Не. Как се взривява? — попита.

Джон се усмихна широко, доволен от невежеството на Тенант.

— Лесно, като да запалиш клечка кибрит. Повярвай ми, няма да останеш разочарован.

— На никого няма да кажа откъде съм го взел. Обещавам! Няма да кажа на никого!

— Това не ме притеснява, Далас. Ни най-малко. Сега, ако ми кажеш от кого да взема хексоген, ще ти обясня как да смесиш тези две неща.

— Няма да забравя тази услуга, Червен. Ще ти помагам с каквото мога. Сериозно говоря.

— Вярвам ти, Далас. Сега просто ми кажи за хексогена и аз ще ти дам властта върху живота и смъртта, която е скрита в тези пликчета.

Далас Тенант напъха двете пликчета в гащите си. После разкри на Червения къде да намери хексоген.

На излизане Джон спокойно се записа в книгата за посетители, но щом се качи на колата си и излезе от портала на затвора, потегли с пълна газ към магистралата. Беше накарал Тенант да изчака два дни, преди да смеси химикалите, но изобщо не вярваше, че затворникът ще изпълни обещанието си, както не му вярваше, че няма да се похвали пред никого за срещата им. Сигурен бе, че Далас ще смеси проклетите вещества колкото може по-скоро: такъв ненормалник като Тенант няма да издържи на изкушението. Всъщност Джон на това разчиташе, защото беше излъгал за химикалите и за начина, по който си взаимодействат.

Не бяха съставките на експлозив Д и бяха всичко друго, но не и стабилни.

Само така можеше да е сигурен, че Тенант ще си държи устата затворена.