Робърт Крейс
Ангели на разрушението (12)

9.

Още с влизането си Старки съжали, че се е съгласила да приеме Пел у дома. Набързо събра разхвърляните по пода вестници и списания, изхвърли една празна кутия от китайска храна и установи, че въздухът мирише на застояло. Опита се да си спомни кога за последен път е чистила кухнята и банята, но не успя. В къщата нямаше нищо друго за пиене, освен джин, тоник и чешмяна вода. По праха върху телевизора можеше да се пише.

Тя бързо се изкъпа, сложи си дънки и черна фланелка и с нежелание се зае да приведе дома си в що-годе приемлив вид. Последният, който й бе идвал на гости, беше Дик Лийтън, и то преди повече от година. Беше минал да я види и да пие едно питие.

„Трябва да започнеш нов живот, Старки. Може би ще си намериш някой при някоя разпродажба.“

Каквото и да говореше Келсо, Старки имаше усещане, че разследването върви добре. Бомбата от Маями се оказа полезна — благодарение на нея беше научила много неща за бомбата от Силвърлейк, които иначе нямаше откъде да знае. Може би Келсо и другите не ги виждаха, но Старки бе сапьор, вярваше, че е успяла да прибави още едно парче към мозайката. Беше любопитна дали от „Клавдий“ ще излезе нещо. Новината за записите, която й бе съобщил Хукър, също я обнадеждаваше. Чувстваше, че от Тенант могат да се научат още неща.

Постави лаптопа на масата в столовата — това й се струваше най-подходящото място за работа. Тъкмо го включваше, когато чу колата на Пел да спира на улицата.

Отвори. Агентът носеше пица и някакъв бял плик:

— Време е за вечеря, така че реших да купя нещо. Донесох пица и студени предястия. Надявам се, не си готвила.

— По дяволите! Сложих да пека патица.

— Май трябваше да се обадя предварително.

— Шегувам се, Пел. Обикновено вечерям рибена консерва и чипс. Много добре си се сетил.

Тя занесе яденето в кухнята. Чувстваше се страшно неудобно, че няма нищо за пиене. Дори не знаеше дали има чисти чинии.

— Не пиеш джин с тоник, нали?

— Налей ми малко тоник без джин. Къде е компютърът?

— На масата в столовата, оттук. Искаш ли първо да хапнем?

— Можем да ядем, докато работим.

На Старки й се стори, че Пел бърза да си тръгне. Забеляза, че чашите са зацапани. Надяваше се да не му направи впечатление. Сипа в две от тях тоник и лед. Ужасно й се искаше да си налее джин, но се сдържа.

Обърна се да подаде едната чаша на Пел. Той я наблюдаваше.

— Не знаех какво ядеш, затова взех наполовина вегетарианска, наполовина с колбас и чушки.

— Ям всичко, но все пак благодаря. Много предвидливо от твоя страна.

Само като се слушаше какво говори, й се повдигаше. Звучаха като двама изхвърлени от живота неудачници на първа среща. Наложи й се да си припомни, че не са на среща, а на работа. Тя не ходеше на срещи. Все още не беше посетила разпродажбата, от която да си купи нов живот.

Докато подреждаше чиниите и приборите, тя се замисли дали да не му каже за изолационната лента, но реши да премълчи. По-добре да изчака информацията от Джанис Брокуел. Каза си, че така поне ще е сигурна в твърденията си, но всъщност се опасяваше да не би Пел да отхвърли откритието й, както Келсо.

Разделиха си предястието и пицата, после отнесоха чиниите в столовата. Близостта на Пел я караше да се чувства неудобно и тя се отдалечи още малко със стола си.

— Може би първо трябва да хапнем, за да не омажем клавиатурата — каза.

— Не я мисли клавиатурата. Искам час по-скоро да видя дали някой е отговорил.

Старки отново приближи стола си до неговия и се взряха в екрана.

От кабинета на Бъргън бяха пуснали три съобщения, две от които изразяваха възхищение от Червения, а в третото се питаше дали е верен слухът, че е пристигнал в Лос Анджелис. Това последното имаше няколко отговора, в един от които се преразказваше статията от „Лос Анджелис Таймс“. Повечето от отговорилите обаче се съмняваха Червения да е в Лос Анджелис, като се позоваваха на последния му удар в Маями. В едно съобщение Червения бе сравнен с Елвис и се изказваше предположението, че скоро хората ще започнат да се обличат като него.

С мишката Старки се прехвърляше на поредното съобщение, прочиташе го, изчакваше Пел да изръмжи и щракваше на следващото. Толкова се беше задълбочила в странните мисли, които четеше, че почти забрави за агента. Неочаквано Пел се пресегна и издърпа мишката:

— Чакай, това искам отново да го прочета.

Щом почувства допира на ръката му, тя се отдръпна като ударена от електрически ток. В следващия момент усети, че се изчервява, стана й неудобно. Опита се да замаже положението, като отново хвана мишката и попита:

— Какво има?

— Прочети само.

Тема: Отговор: Истина или следствие

От: АМ7ТАЛ

Код на съобщението: 9777721.04@selfnet

верен ли е слухът?

Моите източници ме информираха, че Нашият човек е заложил лъжливо устройство в Южна Флорида. Ако съдим по предишните случаи, той изчаква известно време между взривовете. Знае се, че модексът не се среща под път и над път. Някой има ли малко да ми продаде?

Ха, ха. Майтап, федерални копелета!

Ам7

Старки прочете отново съобщението.

— Мислиш ли, че това е Червения?

— Не. Този се шегува, че иска да купи модекс. Червения си прави собствен. Той не купува крайния продукт, а съставките. Какво ще кажеш да се пошегуваме и ние? Да кажем примерно, че нямаме модекс, но можем да му доставим малко хексоген.

— Да хвърлим стръв?

— За него и за всеки, който прочете съобщението.

Пел извъртя компютъра и се намести на стола. Коляното му докосна нейното, дясната му ръка — нейната лява. Този път Старки не се отдръпна. Погледна го, но агентът изглеждаше вглъбен в съчиняването на съобщението. Започна да си представя: Тя докосва ръката му, очите им се срещат. Целуват се. Сърцето й заби силно. Тя го отвежда в спалнята, сваля дрехите си, той вижда…

Стомахът й се сви и тя се отдръпна.

„Не съм готова за това.“

Погледна към пицата, но апетитът й се беше изпарил.

— Какво мислиш? — попита Пел, без да подозира какво й минава през главата.

Тема: Отговор: Истина или следствие

От: Гореща-връзка

Код на съобщението: 5521721.04@treenet

модексът не се намира под път и над път. Някой има ли малко да ми продаде?

Хексогенът е най-доброто разхлабително! Може да ти отстъпя малко за съответната сума. Ха, ха!

Гореща-връзка

— Добре звучи.

Старки погледна Пел. Агентът болезнено присвиваше очи, разтърка ги.

— Добре ли си?

— Скоро ще сложа очила, после ще взема бастун.

— Имам капки за очи, ако искаш.

— Няма нужда.

Изпратиха съобщението.

— Нещо друго?

— Остава ни да чакаме.

Пел изключи лаптопа.

— Не искам да си помислиш, че ти се меся, но би ли провела още едно търсене за хексоген в Полицейската телекомуникационна система? Да видиш дали не е излязъл някой друг, освен Тенант.

— Вече го направих, нищо ново. Само името на Тенант излиза.

— Вече научихме каквото можахме от него.

— От Тенант може би, но не и от случая „Тенант“.

— Какво искаш да кажеш?

— Пак четох доклада на Мюлер. Ясно е, че за случая не му е било необходимо да търси работилницата на Тенант, нито останалия експлозив, затова го е пропуснал. По бележките му личи, че не е отделил много време за взимане на показания от хазайката и работодателя на Тенант. Приложил е снимките на трите взривени коли и показанията на младежа, който е откраднал четвъртата. Това му е било достатъчно. Ако беше разпитал другите свидетели, може би щеше да открие още неща.

— Добра идея, Старки. Може би има смисъл да се заемем.

Старки си даде сметка, че му се усмихва. Той също се усмихна. В къщата цареше тишина. След като и компютърът бе изключен, осъзна, че с Пел са сами. Питаше се дали и той го чувства и внезапно й се прииска да чува някакъв шум — телевизор, радио, минаваща кола. Продължаваха да стоят в мълчание и на нея не й идваше наум какво да направи.

Тя рязко вдигна чините и ги занесе в кухнята.

— Благодаря за пицата. Следващия път аз черпя.

Остави чиниите в умивалника, върна се в столовата, но не седна на стола си. Не предложи повече тоник на Пел и се надяваше от поведението й ясно да личи, че му е време да си ходи. Агентът изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но тя не му даде възможност. Пъхна ръце в джобовете си и каза:

— Е, значи утре пак ще проверим. Ще ти се обадя.

Най-сетне Пел стана. Тя го изпрати до вратата, после се отдръпна на порядъчно разстояние:

— Доскоро, Пел. Ще пипнем този мръсник.

— Лека нощ, Старки.

Бързо затвори вратата зад гърба му. От това обаче не й олекна. Почувства се глупаво и объркано. Това усещане не я напусна и когато си легна. Загледа тавана и се зачуди защо се чувства толкова отчаяна. Единственото, което имаше в живота, бе работата. Единственото, заради което живееше, бе разследването. Така беше от три години. Така щеше да остане завинаги.

Пел

Седеше пред компютъра си в мотела, когато чудовищата се появиха. Изплуваха от клавиатурата под формата на гърчещи се червеи, съпроводени от светулки. Той затвори очи, но продължи да ги вижда как се носят в мрака. Втурна се в банята за лед и мокри кърпи, които още стояха в умивалника, после си легна със студен пешкир на лицето. Главата толкова го болеше, че дъхът му спираше. Болката го изпълваше със страх.

Искаше му се да се обади на Старки.

Опита да прогони тази мисъл и да се съсредоточи върху болката, върху обстановката наоколо. Заслуша се във вечерното движение, в спирането и тръгването на пътуващите към покрайнините коли, които се опитваха да се измъкнат от прегръдките на забързания град. Свирене на гуми, рев на мотори, дрънчене на претоварени камиони. Сякаш се намираше на прага на ада.

Започваше да я опознава и това бе лошо. При всяка нова среща виждаше по-дълбоко в душата й, разкриваше му се нова, неочаквана страна на характера й и това още повече засилваше чувството му за вина. Пел беше добър психолог, умееше да вижда скритото лице на хората, истинското им лице. Преди много време бе научил, че у всекиго всъщност живеят двама души: онзи, когото другите виждат, и скритият образ дълбоко в душата. Пел винаги бе имал способността да вижда този скрит образ, а образът, скрит в твърдата черупка на Старки, бе на малко момиченце, което се опитва да бъде смело. Малкото момиченце имаше сърце на воин, Който се опитва да възстанови живота си. Не беше предполагал, че ще му допадне. Не беше предполагал, че тя ще го хареса. Това го гризеше отвътре. Все повече и повече.

Нямаше обаче какво да направи.

След известно време болката отмина и погледът му се избистри. Погледна часовника. Един час. Пел закри очи. Пет минути, десет — да, но не беше възможно да е минал цял час.

Стана и се върна на компютъра. Обгърнатата в пламъци глава го гледаше от екрана. Пел прогони чувството за вина, което изпитваше към Старки, и отвори „Клавдий“.

Името й беше написано на бомбата. Червения искаше да я убие. Той не можеше да го позволи.

Пел използва друг псевдоним, неизвестен на Старки, и започна да пише съобщение за нея.