Робърт Крейс
Ангели на разрушението (24)

21.

Старки искаше да подмами Джон Майкъл Фоулс, за да установи местонахождението му и да го хване. За тази цел беше необходимо да има готови устройства за локализиране на разговора, ако престъпникът се свърже по обикновен телефон, и да предупреди компаниите за клетъчни телефони да засекат най-вероятното му местоположение, ако използва мобилен телефон. Щом установят къде се намира, трябваше да има достатъчно хора, които да отцепят и претърсят района. Като се има предвид самоличността на преследвания — Джон Майкъл Фоулс, т.е., Червения, — логично бе да се очаква, че ще носи експлозив, което налагаше участието и на Отряда за обезвреждане на взривни устройства. Всичко това означаваше, че няма да мине без помощта на Келсо.

Тя се обади на Дик Лийтън.

— Дик, нуждая се от помощта ти.

— Не знам дали съм в състояние да ти помогна. Говорих с Бари. Какво, по дяволите, си си въобразила, Каръл? — Звучеше резервиран, но загрижен. По гласа му личеше, че е чул новината.

— Бари каза ли ти, че установих контакт с Червения?

— Разбира се. Сериозно си загазила. Сериозно. Няма да се разминеш само е уволнение.

— Дик, знам, че съм загазила. Моля те, изслушай ме. Все още съм във връзка с Червения. Преди малко разговаряхме по мрежата.

— По дяволите, Каръл, само влошаваш положението. Трябва да…

Старки го прекъсна:

— Знам, че съм уволнена, знам, че вече не съм в екипа, но мога да хвана този човек, Дик. Имам връзка с него, независимо дали на Бари му харесва, или не, и можем да я използваме, за да го опандизим. Подмамих го, Дик. Подмамих го да се покаже!

Лийтън замълча. Явно обмисляше чутото, затова тя реши да продължи да го убеждава:

— Точно в три часа пак ще се свържем в мрежата. Той ще ми даде някакъв телефонен номер да му се обадя. Дик, мога да си уредя среща с него. Дори да не успея, можем да засечем телефона му. Това е Червения, за бога, мислиш ли, че трябва да пропускаме такава златна възможност? Убеди Бари да ме върне, Дик, моля те.

Говориха още десет минути. Лийтън задаваше въпроси, Старки отговаряше. И двамата знаеха, че трябва да се обадят на Морган. Трябваше да убедят заместник-началника, преди да се обърнат към Келсо. Морган им трябваше също и за да уреди всичко навреме. Старки веднага съжали, че се е съгласила да се чуе с Фоулс още същия ден, че не го е отложила за следващия. Но вече беше късно. Най-накрая Лийтън се съгласи да й помогне и й каза да го чака на Спринт Стрийт в два часа.

Тя затвори и се обърна към Пел:

— Нали чу.

— Ще действаме.

— Ако Морган се съгласи, предполагам, че ще предупреди БАТО и ФБР. Може и те да се намесят.

— Вероятно. Тези момчета не обичат да гледат отстрани.

— Може би не трябва да идваш.

— Не съм стигнал дотук, за да се откажа в последния момент, Старки.

— Е, да вървим тогава. Искаш ли нещо за хапване?

— Нямам апетит.

Пел се засмя.

Тя го върна в закусвалнята, за да вземе колата си, след това потеглиха в различни посоки.

В два без пет Старки остави колата си в забранената зона пред Спринг Стрийт и се качи с втория лаптоп. Лийтън вече беше там, както и Морган с двама от „Мъжете в черно“. Пел още го нямаше. Старки се надяваше да е променил решението си и да не дойде. Келсо стоеше пред кабинета си с двама цивилни, вероятно федерални агенти. Марцик говореше с единия от „Мъжете в черно“ и се направи, че не я забелязва.

Всички в стаята прекъснаха това, което правеха, и се втренчиха в нея.

— Каръл, хайде да влезем в кабинета на Бари — предложи Дик.

— Всички влязоха в кабинета. Морган кимна учтиво:

— Май сте загазили, детектив.

— Да, сър.

— Ще видим как ще се развият нещата.

Келсо не изглеждаше доволен от развитието на нещата, но не беше и глупав. Искаше да хване Червения и ако това бе най-добрата им възможност, щеше да я използва. В кабинета вече седяха и трима представители на телефонната компания със собствени лаптопи, свързани в кабела на Бари.

— Каръл, предадох нашия разговор на началник Морган и лейтенант Келсо — продължи Лийтън. — И двамата са „за“. Диспечерската служба е в постоянна безопасна връзка с патрулните коли. Отрядът за бързо реагиране е приведен в готовност, Отрядът на сапьорите, както винаги, е готов за действие.

Старки се усмихна на вметнатото „както винаги“ и кимна:

— Добре.

Безопасна връзка означаваше, че всички нареждания към патрулните коли ще бъдат предавани чрез компютри. Никой не искаше да използва радиостанциите, защото можеха да бъдат подслушани от средствата за масово осведомяване и от частни лица.

— Къде ще работим?

— Тук, в кабинета ми — отвърна Келсо. — Имаш ли нужда от нещо по-специално за компютъра?

— Трябва ми само телефонна линия. За обаждането ще използвам мобилния си телефон.

— Не трябва ли да използваме обикновен телефон, за да го засечем? — попита единият от „Мъжете в черно“.

— Не — отвърна един от представителите на телефонната компания. — Нали той дава номера. Това е достатъчно, за да засечем адреса, стига да не използва мобилен телефон. А в такъв случай няма значение от какво ще говори тя.

Келсо освободи място за компютъра. Старки мерна Пел в оперативната зала, говореше с федералните агенти.

В три без десет всичко беше готово. Лийтън се приближи до Старки и сложи ръка на рамото й:

— Има още няколко минути. Сипи си кафе.

Тя излезе от кабинета. Радваше се, че ще се разсее малко. Пел още говореше с цивилните, но не беше с белезници. Тя не тръгна към кафемашината, а се приближи до него:

— Тези хора от БАТО ли са?

По-ниският от двамата се представи като заместник-главен агент Уоли Кумс, по-високият беше специален агент Бъргън Армъс, и двамата от местното управление в Лос Анджелис.

— Господин Пел арестуван ли е?

— Засега не. Бихме искали да ви зададем някои въпроси.

— Ще се наложи да изчакате.

— Разбираме.

— Ще имам нужда от помощта на господин Пел.

Двамата агенти се спогледаха, Кумс вдигна рамене:

— Разбира се.

Пел я последва към кабинета на Келсо. Вървеше съвсем близо зад нея.

— Благодаря ти.

В два и петдесет и девет Старки отново бе зад компютъра:

— Готови ли сме?

Морган огледа хората в стаята. Един от представителите на телефонната компания каза нещо по личната си линия, след това вдигна палец. Морган кимна:

— Да започваме.

Старки отвори „Клавдий“. Почти веднага на екрана се появи очакваният прозорец:

ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ЛИ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЧЕРВЕНИЯ?

— Господи! — възкликна Келсо.

— Тишина — намръщи се Морган.

Когато тя отвори прозореца, на екрана се появи съобщение, което никой от тях не беше очаквал:

Червения: Съжалявам, маце. Промених си решението.

— По дяволите — изруга Келсо.

Морган му изшътка. Кимна насърчително на Старки:

— Действайте, детектив. Нали знаете, случват се и такива неща.

Тя написа:

Гореща-връзка: Мръсник.

Червения: Размислих.

Гореща-връзка: Не се оправдавай!

Червения: Един обикновен разговор не ми е достатъчен. Аз съм човек с ГОЛЕМИ апетити, ако схващаш, какво искам да кажа.

Гореща-връзка: Не си държиш на думата.

Червения: Как така?

Гореща-връзка: Ти обеща да ми отговориш на въпроса.

Червения: Казах, че ще ти отговоря лично. Все още не съм се отметнал.

Гореща-връзка: Мисля, че само ме будалкаш. Знаеш, че няма да се срещна с теб. Няма начин.

— Каръл… — започна Келсо.

— Тя знае какво прави — успокои го Пел.

Червения: Тогава никога няма да научиш защо умря Бък Дагет.

Старки се облегна и зачака. Усещаше как Келсо, Лийтън и останалите нервно мърдат зад гърба й. Това не й харесваше.

Червения: Срещни се с мен, Каръл Старки. Няма да ти направя нищо.

Гореща-връзка: Къде?

Червения: Не питай, ако нямаш намерение да дойдеш.

Гореща-връзка: Къде?

Червения: В парк „Ечо“. Нали знаеш големия фонтан?

Морган тихо нареди на помощниците си да разположат цивилни полицаи в парка. Дик Лийтън заговори по телефона с подчинените си. Старки се съсредоточи върху екрана:

Гореща-връзка: Да.

Червения: Спри от южната страна на езерото и тръгни към будката за сувенири. Върви през цялото време към будката, без да променяш посоката. Ще те наблюдавам. Ако дойдеш сама, ще се срещнем. Ако ли не, можеш да ме забравиш.

Гореща-връзка: Ти си глупак.

Червения: Глупак ли, Каръл Старки? Аз съм Червения. Истината е някъде по средата.

Веднага подготвиха акцията. Наредиха на отрядите за спешно реагиране и на сапьорите да се съберат на един паркинг на шест преки от парка. По околните улици бяха разставени цивилни съгледвачи от латиноамерикански произход. Всички униформени полицаи и патрулни коли бяха вдигнати в бойна готовност.

Телефонните техници закрепиха микрофон на тялото на Старки. Тя трябваше да отиде на мястото на срещата със собствената си кола и да действа точно според нарежданията на Джон Майкъл Фоулс. Районът щеше да бъде отцепен. При нужда щяха да бъдат повикани и снайперисти.

По-малко от осем минути след като изключи компютъра, тя бе готова за действие.

Старки потегли към парк „Ечо“. Стараеше се да се държи, сякаш нищо не се е случило. Това бе най-добрият начин да се справи. Да забрави цялата суматоха около себе си, точно както при обезвреждането на бомба. Ако започне да мисли за акцията, ако започне да търси скритите снайперисти и цивилни полицаи, погледът й щеше да я издаде.

Пътуването от Спринг Стрийт до парка й отне дванайсет минути. Спря от южната страна. Едва се сдържаше да не повърне. Той нямаше да я посрещне с усмивка и със сандвич в ръка. Той беше Червения. Със сигурност й бе подготвил изненада.

— Проверка на връзката.

— Едно, две, три, три, две, едно.

— Сигналът е чист.

— Свалям слушалката.

— Добре.

Тя свали слушалката от ухото си. Микрофонът между гърдите й щеше да предава думите й. Планът бе прост. Посочва го, заляга и оставя другите да си свършат работата.

Старки заключи колата и се запъти към будката за сувенири. Беше обичаен летен следобед. Паркът гъмжеше от семейни двойки, деца с балони, лопатки и скейтбордове.

Беше толкова горещо, че асфалтът пареше през обувките. Старки се надяваше да не стане по-горещо.

Пред будката за сувенири чакаше дълга опашка. Старки трябваше да измине шейсет метра, вървеше бавно и оглеждаше всяко лице. Не я беше грижа дали Фоулс ще си помисли, че я е страх, искаше да даде възможност на другите полицаи да заемат позиции.

Спря пред будката. Никой не се приближи до нея и никой не приличаше на Червения. Повечето бяха латиноамериканци, чернокожи и азиатци. Имаше само неколцина бели.

Старки извади цигара и запали. Времето течеше. Той можеше да е навсякъде, можеше да не е тук изобщо. Дали пак не си беше променил решението?

Ниска, набита жена с децата си се нареди на опашката. Старки си спомни жените, които бе гледала от прозореца на Дана, жените, които гонеха автобуса. Тази имаше четири деца, малки, всичките момчета, всичките ниски, набити и мургави като майка си. Най-голямото стоеше до нея, но другите беснееха наоколо, гонеха се в кръг и пищяха. Старки би дала всичко, за да млъкнат. Това пищене я изнервяше. Двете най-малки момченца изтичаха зад будката, обиколиха от другата страна и спряха. Бяха намерили плика. Отначало Старки не разбираше какво държат и какво правят, но изведнъж си даде сметка и краката й се подкосиха.

Двете момченца надникнаха в плика. По-голямото им братче се присъедини към тях. Някой беше оставил пълен хартиен плик до будката.

Не изкрещя, не се втурна напред. Това беше Червения! Той ги наблюдава и може да взриви устройството когато си поиска!

Старки хвърли цигарата и я смачка. Трябваше да изгони тези деца.

Тя тръгна към плика.

— Имаме вероятност за бомба. Повтарям, вероятност за бомба. Трябва да махна тези деца оттам.

Когато се приближи, тя повиши глас, придаде си гневен тон:

— Хей!

Момченцата вдигнаха глави. Сигурно не разбираха английски. — Разкарайте се оттам.

Децата разбраха, че говори на тях, но продължиха да я гледат с недоумение. Майка им каза нещо на испански.

— Кажете им да оставят този плик — нареди Старки.

Майката забърбори на испански. Старки се приближи до плика и видя тръбите.

— БОМБА!

Грабна две от децата и побягна назад.

— БОМБА БОМБА БОМБА! ПОЛИЦИЯ, ОТДРЪПНЕТЕ СЕ, БЪРЗО БЪРЗО БЪРЗО!

Децата се разпищяха, майка им се хвърли върху Старки като котка, която брани чедата си, хората от опашката я загледаха в недоумение. Старки ги задърпа и заблъска, опитвайки се да ги накара да помръднат, от улицата се появиха полицейски коли, навлязоха поналейте на парка и…

… нищо не стана.

Ръс Дейл, плувнал в пот, пребледнял, както може да пребледнее човек само когато оглежда бомба, заяви:

— В тръбите няма заряд.

Старки се беше досетила. Ако Червения е искал да взриви бомбата, щеше да го направи, когато тя стоеше над нея. Сега седеше в микробуса на Дейл също както когато работеше в отряда и се успокояваше след обезвреждането на бомба. Дейл беше изпратил робота „Андрус“, за да раздели тръбите с устройството за обезвреждане.

— Има бележка.

Дейл й подаде една червена картичка. Дик Лийтън и Морган също се приближиха.

На картичката пишеше: „Погледни списъка.“

— Какво, по дяволите, трябва да означава това? — изрече уморено тя.

Лийтън я хвана за ръката:

— Влязъл е в списъка на десетимата най-търсени. Веднага щом установихме самоличността му, федералните са го включили.

Старки се изсмя.

— Съжалявам, Каръл. Заслужаваше си да опитаме. Наистина си заслужаваше.

Всичко бе свършило. Връзката й с Червения бе приключила. Той беше наблюдавал действията им. Където и да се намираше, сигурно си умираше от смях. Тя можеше пак да се включи в „Клавдий“ и отново да се свърже с него, но всяка надежда, че може отново да го подмами, се беше изпарила. Той бе получил каквото искаше.

Келсо се приближи и й каза почти същото като Лийтън. Дори успя да си придаде изражение на разочарование:

— Слушай, Каръл, пак ще разследваме действията ти, но можем да измислим нещо, за да запазиш работата си. Няма да останеш в Криминалния отдел, но може да уредим нещо.

— Благодаря, Бари.

— Дори ти разрешавам да ми говориш на „ти“.

Старки се усмихна.

 

 

Двамата агенти на БАТО бдяха над Пел като лични телохранители. Той им каза нещо и се приближи до нея.

— Как си?

— Била съм и по-добре. Разбра ли, че са го включили в списъка?

— Да. Може би сега ще се пенсионира.

Старки кимна. Не знаеше какво да си мисли. Щеше ли Червения да остане в Лос Анджелис? Щеше ли да продължи да убива, или просто щеше да изчезне? Тя си помисли за престъпника от „Зодиак“ в Сан Франциско, който уби няколко души, а след това изчезна безследно.

Погледна двамата агенти.

— Какво ще правите с приятелчетата ти?

— Няма да ме оковат във вериги. Искат да ме разпитат, но ми прочетоха правата и ме посъветваха да си намеря адвокат. Това какво ти говори?

— Загазил си.

— Точно се изразяваш.

Тя се усмихна, въпреки че не й беше весело.

— Имаш хубава усмивка.

— Замълчи. Трябва да говоря с теб, Каръл. Трябва.

Тя се извърна и тръгна към микробуса.

— Не ми се говори. Искам само да се скрия някъде, за да си ближа раните.

— Искам да поговорим за нас!

— Знам. Сбогом, Джак. Ако мога да ти помогна с нещо, когато ме разпитват, ще го направя.

Тя се взря за последен път в помътнелите му очи, след това се отдалечи бързо, за да не издаде с нищо колко много иска да е с него.