Робърт Крейс
Ангели на разрушението (17)

14.

Старки си тръгна от Глендейл без ни най-малка идея къде да отиде и какво да прави. Това беше лошо. Да водиш разследване, е като да обезвреждаш бомба. Трябва винаги да си съсредоточен върху това, което правиш. Трябва да имаш ясна цел и на всяка цена да я преследваш докрай.

Ако водеше обичайно разследване, Старки щеше да разпита колегите на Риджо за приятелите и социалните му контакти, но сега не можеше да го направи. Замисли се дали да не се свърже с двамата му ловни другари от Отряда за бързо реагиране, но се опасяваше, че слухът пак ще стигне до сапьорите.

Лийтън бе споменал, че Риджо има две сестри. Старки реши да започне с тях.

В дневника на всяко разследване има една страница, посветена на жертвата. Име, адрес, външно описание, неща от този род. Вечерта след смъртта на Риджо Старки бе натоварила Хукър да събере тази информация и той, както обикновено, беше изпълнил съвестно задачата. Тя погледна страницата и научи, че Риджо е второ дете в семейството. По-голямата му сестра, Анджела Уелоу, живееше в Нортридж, недалеч от апартамента на Чарли в Канога Парк. По-малката, Мари Риджо, живееше на юг от Лос Анджелис, в Торанс.

Старки се обади на Анджела Уелоу, представи се и й изказа съболезнования.

Гласът на Анджела беше ясен, но отпаднал. Хорхе бе записал, че е на трийсет и две.

— Колежка на Чарли ли сте?

Старки обясни, че едно време е била, а сега разследва експлозии към Криминалния отдел.

— Госпожо Уелоу, имам някои…

— Наричайте ме Анджела. Писнало ми е да ме наричат „госпожо“. Децата ми стигат. Ако сте приятелка на Чарли, дайте да си говорим на „ти“.

— Живееш близо до апартамента на Чарли, нали, Анджела?

— Да. Съвсем близо.

— Някой от отдела свърза ли се вече с теб?

— Не, с мен не. Някой е съобщил за смъртта на Чарли на родителите ми и те ми казаха. Живеят в Скотсдейл. Наложи се аз да известя сестра си.

— Обаждам ти се, защото живееш най-близо до Чарли. Мислим, че у тях може да има материали, които ни трябват по два други случая. Предполагаме, че ги е занесъл в дома си. Сега ни трябват. Може ли да ме пуснеш в апартамента му да ги потърся?

— Какви материали?

— Доклади по по-стари случаи. Нищо, свързано със Силвърлейк. Имаме нужда от тях.

В гласа на Анджела прозвуча нотка на раздразнение:

— Днес вече бях там. Всеки ден ходя да подреждам. О, за бога!

— Съчувствам ти, Анджела, но тези доклади наистина ни трябват — продължи да лъже Старки. Чувстваше се ужасно.

— Кога искаш да дойдеш?

— Мога и сега. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Уговориха се за след час.

Почти толкова бе нужно на Старки в натовареното движение, за да стигне до Нортридж, в долината Сан Фернандо. Блокът на Риджо се намираше на една оживена улица на три преки от Калифорнийския щатски университет. Беше огромна постройка, мастодонт на жилищното строителство, вероятно реконструирана след голямото земетресение през 1994 г. Старки остави колата си в забранената за паркиране зона, после застана до стъклената врата, пред която се бяха разбрали да се чакат с Анджела. Две девойки със студентски чанти задържаха вратата отворена, но Старки им обясни, че има среща. Изпрати ги с поглед, докато отиваха към университета, и се усмихна сама на себе си. Точно такъв блок подхождаше на Чарли Риджо. Вътре сигурно имаше басейн, зала за билярд, всяка нощ купон и колкото си искаш момичета.

След известно време на вратата се появи слаба млада жена с уморен поглед. Носеше малко момченце, което изглеждаше на не повече от четири години.

— Детектив Старки?

— Да. Вие, предполагам, сте госпожа Уелоу. Извинявай. Анджела.

— Да.

Анджела Уелоу сигурно бе оставила колата си в подземния гараж на постройката и се беше качила отзад. Старки й показа служебната си карта, след това я последва през вътрешния двор и по стълбите до един апартамент на втория етаж. Момченцето се казваше Тод.

— Надявам се да не отнеме много време. По-големият ми син се прибира от училище в три.

— Няма да отнеме много, Анджела. Благодаря, че ми отдели от времето си.

Апартаментът на Риджо беше луксозен мезонет, с две спални със сводести тавани и скъп голям телевизор. На едната стена висеше еленска глава. Старки се запита дали е на животното от снимките. Покрай дивана бяха наредени големи кашони, в кухнята имаше още. Сигурно да опаковаш вещите на мъртвец е много тъжно занимание.

Анджела остави момченцето и то веднага изтича при телевизора, сякаш му беше най-добрият приятел.

— Как изглеждат тези документи? Може да съм ги срещнала някъде.

— Папки с три скоби — излъга Старки. — Най-вероятно черни на цвят.

Анджела погледна кашоните, сякаш се опитваше да си спомни какво има в тях.

— Е, не помня да съм виждала подобно нещо. Тук има главно дрехи и кухненски прибори. Чарли нямаше кабинет. Спалнята му е на горния етаж. В другата има един от онези уреди за бодибилдинг.

— Може ли да погледна?

— Да, но наистина нямам много време.

Старки се надяваше да огледа спалнята на Риджо сама, но Анджела вдигна момченцето и тръгна напред по стълбите:

— Насам, детектив.

— Бяхте ли близки с Чарли?

— Може би с Мари бяха по-близки, тя е по-млада, но семейството ни беше доста задружно. Познавахте ли се добре?

— Не колкото би ми се искало. Като се случи такова нещо, на човек му се иска да е прекарал повече време с приятеля си.

Анджела помълча, докато изкачат стълбите, после заключи:

— Беше добър човек. Имаше странно чувство за хумор, но беше добър брат.

Леглото беше голо. В стаята имаше още кашони, някои празни, други — частично напълнени. До стената стоеше шкаф с огледало. На огледалото бяха закачени снимки, повечето на някаква възрастна двойка, вероятно родителите на Риджо.

— Това сестра ви ли е?

— Да, това е Мари. Тези са родителите ни. Още не съм прибрала снимките. Тежко ми е да ги гледам.

Момченцето изтича до един кашон и се завря вътре. Анджела се отпусна на леглото и каза:

— Можеш да прегледаш кашоните. Повечето са пълни с дрехи, но си спомням, че прибрах и някакви книги и листа.

Старки застана така, че Анджела да не вижда какво прави, и се зае да рови из кашоните. Присъствието на сестрата на Риджо я караше да си мисли, че дори тук да има нещо важно, няма да го намери. Видя дебел фотоалбум, който искаше да разгледа, бележник и компютър „Макинтош“ в ъгъла, на който също можеше да има нещо интересно. Твърде много неща за преглеждане, а тя бе влязла под лъжлив претекст и сестрата на загиналия й дишаше във врата. Ама че нескопосан начин да водиш разследване!

— И ти ли си сапьор като Чарли? — поинтересува се Анджела.

— Бях. Сега съм детектив, разследвам експлозии.

— Може ли да попитам нещо?

Старки й каза, че може.

— Не искат да ни предадат тялото на Чарли. Дори не ни позволяват да го видим. Все ми се привиждат разни неща… Представям си защо не ни го дават.

Старки се обърна. Смущението на тази жена се пренасяше и върху нея.

— Чарли много ли е обезобразен?

— Не се тревожи… Няма нищо такова.

Анджела кимна и се извърна:

— Човек си мисли такива неща, нали знаеш? Нищо не ти казват и започваш да си представяш какво ли не…

Старки реши да смени темата:

— Чарли говореше ли понякога за работата си?

Анджела се засмя и избърса очи:

— О, за бога, попитай кога не е говорил за нея! Не можеше да му затвориш устата. Всяко повикване се оказваше или атомна бомба, или лъжлив сигнал. Обичаше да разказва за някакъв подозрителен пакет, който намерили пред една бръснарница. Чарли погледнал вътре и видял човешка глава. Когато главният сержант го попитал какво има вътре, Чарли отговорил, че явно фризьорът е взел прекалено много от бретона.

Старки се усмихна. Никога не беше чувала тази история и предположи, че Риджо си я е измислил.

— Чарли обичаше отряда. Обичаше колегите си. Бяха за него като семейство, така казваше.

Старки кимна, помнеше това чувство и празнотата след напускането на отряда. А сега тя подозираше това семейство в убийство.

Свърши с кашоните, след това прегледа шкафа и гардероба, но не намери нищо съществено. Вече губеше надежда, че сама ще открие някакво разрешение на загадката около смъртта на Риджо. Може би нямаше разрешение…

— Е, може би съм сбъркала за докладите. Явно Чарли не ги е носил тук. Съжалявам.

Старки не се сещаше какво още да пита и се приготви да си ходи. Анджела все повтаряше колко бърза, а не показваше никакво намерение да става от леглото.

— Детектив, може ли да попитам още нещо?

— Разбира се.

— Бяхте ли гаджета с Чарли?

— Не. Не знаех Чарли да има приятелка.

Старки погледна снимките на огледалото: Риджо с родителите си, Риджо със сестрите си, с племенниците и племенничките си.

— Имаше приятелка, но никога не ни е запознавал с нея. Беше хубаво италианско момче, човек би очаквал да се задоми и да има цял куп деца. Родителите ни не му даваха мира, нали се сещате: „Кога ще се ожениш, кога ще се задомиш, кога ще ни запознаеш с приятелката си?“.

— Чарли какво отговаряше?

Анджела като че отново се притесни:

— Ами, от това, което говореше, съм останала с впечатление, че е омъжена.

— О?

Анджела кимна:

— Да. „О“.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така.

— Не, разбирам. Случват се такива неща, нали? Предполагам, че му е било трудно. Млад, хубав мъж, но се е влюбил не в когото трябва. Мисля, че е омъжена за негов колега.

Анджела погледна Старки в очите, сякаш искаше да види реакцията й, но полицай ката се извърна.

— Сигурно не трябваше да го казвам, но си помислих, че дори да не си ти, може би я познаваш. Бих искала да говоря с нея. Нямам намерение да й създавам проблеми със съпруга й или нещо такова. Просто исках да си поговорим за Чарли. Може да ни се отрази добре и на двете.

— Съжалявам. Нямам представа за връзките му.

Старки се запита дали в албума има снимки, които Риджо не е искал да виждат други хора, снимки на някоя омъжена жена, които не е могъл да закачи на огледалото.

Анджела внезапно погледна часовника си и подскочи:

— По дяволите. Закъснях. Съжалявам, но трябва да вървя. Синът ми скоро се прибира.

— Няма нищо. Разбирам.

Старки тръгна след Анджела, като трескаво мислеше как да се добере до албума.

Когато стигнаха до външната врата, Тод вече хленчеше в ръцете на майка си. Беше уморен и изнервен, явно му се спеше. Анджела с мъка отвори вратата, Старки взе ключовете от ръцете й.

— Дай да ти помогна. Това дете сигурно ужасно тежи.

— Все едно да се опитваш да задържиш риба.

Старки отвори вратата и пусна Анджела да мина първа. Престори се, че заключва бравата. Затвори вратата, после размърда дръжката, сякаш проверяваше дали е заключено добре. Ръцете на Анджела все още бяха заети с пищящото дете. Старки пъхна ключовете в чантичката й.

— Благодаря за помощта, Анджела. Чувствам се пълна глупачка, че ти се натрапих така, а не открих нищо. Сигурна бях, че Чарли е взел докладите вкъщи.

— Ако излязат отнякъде, ще ти се обадя.

Анджела изпрати Старки до остъклената врата. Старки се качи в колата, но не запали двигателя. Сърцето й биеше възбудено. Каза си, че това, което смята да направи, е пълна лудост. Нещо повече — беше незаконно.

Пет минути по-късно Анджела Уелоу се появи от гаража на блока зад волана на бяла „Хонда Акорд“, зави на юг и отпътува. Старки изтръска цигарата си през прозореца, след това се върна при блока точно когато един младеж се мъчеше да изкара колелото си през остъклената врата. Задържа вратата:

— Да не закъснеете за лекции.

— Винаги закъснявам. Дори съм роден със закъснение!

Старки спокойно се качи на втория етаж и влезе в апартамента на Риджо. Изкачи стълбите за горния етаж на мезонета по две стъпала наведнъж и се втурна направо към кашона с албума. Сега, след като така и така бе влязла незаконно, реши, че може да потърси телефонните сметки и другите квитанции на Риджо, но не знаеше къде са, а и се страхуваше да остава дълго в апартамента. Тя се усмихна тъжно — може да беше безстрашен сапьор, но като престъпник никаква я нямаше. Намери албума, но не посмя да го разгледа на място.

Взе го, мушна го под якето си, сякаш бе порносписание, и хукна към колата.

Седна на масата в столовата си и бавно го запрелиства. Каза си, че теорията й е прекалено невероятна, че Анджела сигурно греши и на другия ден ще е все така единствената, която вярва, че за смъртта на Чарли е виновен друг, а не Червения.

Страница след страница снимките я преведоха през живота на Риджо. Чарли в гимназиалния футболен отбор, Чарли с приятели, Чарли в компанията на красиви девойки, които приличаха на всичко друго, но не и на полицейски съпруги, Чарли на лов, Чарли в Полицейската академия, Чарли с родителите си. Всички снимки отразяваха радостни мигове, снимки, които човек пази, за да си спомня хубавите моменти в живота.

Към края на албума попадна на снимка от миналогодишния пикник на Отряда за обезвреждане на взривни устройства. Намери и друга, от коледното тържество, после, след две страници — трета, от барбекюто на Криминалния отдел, организирано от Келсо по случай Четвърти юли.

Старки извади снимките и ги нареди на масата. Запита се какво ли трябваше да види на тях. Каза си, че сигурно няма нищо необичайно и само си въобразява, но думите на Анджела Уелоу ехтяха в ушите й като удари от брадва: „… че е омъжена за негов колега“.

Снимките бяха почти еднакви — мъж и жена, прегърнати, усмихнати, малко по-силно притиснати един до друг от обичайното за добри приятели.

Чарли Риджо и Сузи Лийтън.

Съпругата на Дик Лийтън.

* * *

Старки си наля джин и тоник във висока чаша и изпи повечето на един дъх. Мисълта, че Лийтън може да е убиец, й идваше прекалено много. Трудно й беше дори да си го помисли. Реши да го приеме просто като още една насока в разследването. Нямаше друг начин.

Прегледа своя албум и намери снимка на Лийтън от един летен лагер на полицейското управление. Лейтенантът позираше в цивилни дрехи и с черни очила. Тя занесе снимката на близкия ксерокс и направи няколко копия, докато постигне задоволителна яснота. След това се върна вкъщи и се обади на Уорън Мюлер. Не очакваше да го намери, но въпреки това опита. За нейна изненада той вдигна при първото иззвъняване.

— Ще те помоля за една услуга, Мюлер. Искам да покажеш една снимка на стареца, който живее в къщата на Тенант.

— Човекът с шапката ли?

— Може да се окаже и той. Въпросът е, че не искам никой друг да вижда снимката. Искам да си остане между нас.

Мюлер се замисли.

— Не ми харесва как звучи — проговори.

— Свързано е с хексогена на Тенант. Не искам да ти казвам повече подробности и ще те помоля да не ми задаваш въпроси.

— Това ме кара да се запитам кой е на тази снимка.

— Виж, Мюлер, ако ти е толкова трудно, мога сама да дойда да му я покажа.

— Е, хайде, по-спокойно.

— Снимката е на един човек, който ще пострада много, ако не съм права, а вероятността да греша, е голяма. Моля те за услуга, по дяволите. Та какъв е отговорът?

— Този човек на снимката е полицай, нали?

Старки не отговори.

— Добре, добре. Ще се заема. Надявам се, че знаещ какво правиш, Старки. Ще се справиш ли?

— Всичко ще е наред.

— Добре. Изпрати ми я по факса. Ще чакам до машината. Ако смяташ да я използваш като веществено доказателство, ще се наложи да му я покажа с още пет.

Снимката на заподозрения никога не се представя сама за себе си пред свидетеля: съдът смята такъв подход за подвеждане. Детективите са задължени да представят на свидетеля цял комплект снимки с надеждата той да покаже правилната.

— Добре. И още нещо. Ако свидетелят разпознае снимката, ще искам да се видя с Тенант. Ако може, още утре.

Мюлер се изкашля смутено:

— По дяволите, Старки, ти май не знаеш! Тенант е мъртъв. Днес се обадих в „Атаскадеро“, за да уредя разпит за работилницата му, нали разбираш? Глупакът забъркал взрив, който откъснал и двете му проклети ръце, и умрял от загуба на кръв.

Старки се втрещи:

— Откъснал му ръцете? Ръцете му са се отделили от тялото? Енергията на взрива трябва да е била огромна.

— Да. Човекът, с когото говорих, каза, че всичко било в кръв.

— Какво е използвал, Мюлер? За бога, може ли да се забърка такъв експлозив само от препарати за миене?

— Шерифството провежда изследвания. Предполагам, че резултатите ще излязат след ден-два. Каквото и да се окаже, Тенант е вън от играта.

— Ще изпратя снимката веднага — изрече бавно Старки. — Ако не е ясна, обади се да опитам пак.

Продиктува му домашния си номер.

— Задължена съм ти, сержант. Благодаря за услугата.

— Ще го запомня.

Старки изчака една минута, за да даде време на Мюлер, после изпрати фотокопието на снимката на Лийтън по факса. Изчака известно време, но след като той не се обади, реши, че снимката е излязла добре.

Не се сещаше какво още да направи. Можеше да занесе снимката на Лестър Ибара, но ако той каже на Марцик, щеше да се наложи да й дава обяснения. Трябваше да разбере кога е пристигнал Дик Лийтън на мястото на експлозията, но това означаваше да разпита още хора, които също да задават въпроси. Беше видяла Лийтън на местопроизшествието при пристигането си, но не знаеше дали е бил там в момента на експлозията.

Докато седеше на масата в столовата, погледът й все се спираше на компютъра. Не го беше включвала от предната нощ. Сега й се струваше, че я наблюдава.

„Не аз убих Чарли Риджо.“

„Знам кой го е направил.“

Тя запали цигара, след това влезе в кухнята и си сипа ново питие. Беше трезва вече втори ден. Върна се в столовата, включи компютъра и влезе в „Клавдий“.

Червения не се свърза веднага с нея. Чатът беше празен. Каръл отпи джин и зачете съобщенията. Имаше нови, но всички се въртяха около дейността на различни детективи. Тя пресуши чашата и си направи трето питие. Остави компютъра, включен на „Клавдий“. Обгърнатата в пламъци глава стоеше като картина на стената й. Изпуши втора цигара. Започна да обикаля къщата, веднъж се показа през задната врата, два пъти погледна от предната. Мислеше си за Пел и че би искала да си посади райска ябълка в градината. Не знаеше как изглеждат райските ябълки, но искаше да си има такова дърво. Навън небето се обагри в пурпурно.

Старки блужда така почти два часа, докато пурпурното премина в черно. Накрая търпението й бе възнаградено.

ЩЕ ПРИЕМЕТЕ ЛИ СЪОБЩЕНИЕ ОТ ЧЕРВЕНИЯ?

Тя отвори прозореца.

Червения: Още ли мислиш, че съм Бъргън?

Тя прочете въпроса и написа отговор:

Гореща-връзка: Не. Ти си Червения.

Червения: БЛАГОДАРЯ!!! Най-сетне заговорихме на един език.

Гореща-връзка: Това важно ли е за теб? Да говорим на един език?

Колебанието му й достави известно удоволствие.

Червения: Сама ли си?

Гореща-връзка: Заобиколена съм от ченгета, мой човек. Това е голямо зрелище.

Червения: А, значи сигурно си гола.

Гореща-връзка: Ако ще говориш мръсотии, излизам.

Червения: Няма, Каръл Старки. Май искаш нещо да ме питаш.

Така беше. Тя дръпна силно от цигарата и написа въпроса си:

Гореща-връзка: Кой уби Чарли Риджо?

Червения: Не съм ли аз?

Гореща-връзка: Нали твърдиш, че не си?

Червения: Ако ти кажа, ще разваля изненадата.

Гореща-връзка: Аз вече знам. Искам само потвърждение.

Червения: Ако знаеше, щеше да арестуваш убиеца. Може би подозираш някого, но не си сигурна. Ако бяхме сами, щях да ти кажа, но ти си… „заобиколена от ченгета“.

Начинът, по който извърташе думите й в своя полза, я развесели.

Гореща-връзка: Тръгнаха си. Сега съм сама.

Той отново се забави с отговора и тя си помисли с надежда, че може би все пак ще й каже.

Червения: Така ли? Наистина ли си сама?

Гореща-връзка: Не бих те излъгала.

Червения: Ще ти разкрия тогава една тайна, Каръл Старки. Само между теб и мен.

Гореща-връзка: Каква тайна?

Тя зачака, но на екрана не се появи отговор. Реши, че той може би пише дълго изречение, но най-накрая си даде сметка, че очаква да му се моли. Желанието му да манипулира хората и да контролира положението беше като от учебник по психология.

Гореща-връзка: Каква е тази голяма тайна, Червено момче? Не ме карай да чакам.

Червения: Не е свързано с Риджо.

Гореща-връзка: С кого тогава?

Червения: Ще се уплашиш, като разбереш.

Гореща-връзка: КАКВО?

Той отново замълча, после съобщението му се появи на екрана:

Червения: Пел не е този, за когото го взимаш. Той те използва, Каръл Старки. Иска да ни насъска един срещу друг.

Това твърдение я порази.

Гореща-връзка: Какво имаш предвид?

Той не отговори.

Гореща-връзка: Какво искаш да кажеш с това, че Пел не бил този, за когото го взимам?

Никакъв отговор.

Гореща-връзка: Какво знаеш за Пел?

Нищо.

Гореща-връзка: Отговори ми!

Червения не отговори. Прозорецът си остана непроменен. Твърдението, че Пел не бил този, за когото го взима, не й даваше мира. Първата й мисъл бе да се обади на агента, но се чувстваше като кораб, притиснат между бурното море и скалист бряг. Червения от едната страна, Пел — от другата.

Когато още работеше в Отряда за обезвреждане на взривни устройства, БАТО имаше агент за свръзка в един кабинет в сградата на Криминалния отдел. Три седмици след завръщането й от Училището за сапьори в Алабама Шугър я запозна с него — агент Ригъл Филипс. Филипс бе добродушен дебелак и се беше пенсионирал малко след постъпването на Старки в полицията. Шугър изпитваше дълбока симпатия към агента и Старки усещаше, че чувствата им са взаимни. Филипс я беше посетил два пъти в болницата. И двата пъти си тръгна разплакан, след като си бе припомнил някоя случка от съвместната работа с Шугър.

Оттогава не го беше виждала, щяха да станат почти три години. Не му се беше обаждала след изписването си, защото, като се срещнеше с Ригъл, нямаше как да не си спомни за Шугър, а това бе болезнено за нея.

Сега, след толкова години, докато слушаше как телефонът му звъни, тя се почувства виновна.

— Риг, Каръл Старки се обажда.

— Господи, момиче, как си? Вече си мислех, че не искаш да разговаряш с чернокожи!

Все същият стар Риги! Не личеше да е изненадан.

— Общо взето, съм добре. Работя. Сега съм в Криминалния отдел.

— Знам. Все още имам приятели там. Всеки път питам за теб.

Той се засмя добродушно. От гласа му струеше добронамереност и тя се засрами, че не му се е обадила по-рано.

— Риг, слушай, наистина съжалявам, че не съм те потърсила по-рано. Наистина ми е мъчно.

— Не се притеснявай, Каръл. Онази случка промени живота на много хора.

— Разбра ли за Чарли Риджо?

— Знам онова, което е в новините. Ти ли работиш по случая?

— Да, Риг, искам да те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Работя с един агент от БАТО, за когото, ъъ… имам известни съмнения. Питах се дали не можеш да ми направиш една справка за него. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Не, Каръл, май не се сещам.

— Искам да разбера кой е той, Риг. Дали мога да му имам доверие.

— Как се казва?

— Джак Пел.

Филипс й каза, че справката ще му отнеме ден-два, но скоро щял да й се обади. Старки му благодари, затвори телефона и загаси лампите. Не можа да заспи. Дори не си легна. Остана на дивана в очакване на утрото. Питаше се как един човек, на когото има толкова малко доверие, може да означава толкова много за нея.

Пел

По-рано същия ден Пел излезе от „Бариганс“ и замижа, заслепен от изпепеляващото слънце на Калифорния.

Светлината бе толкова ярка, че сякаш пронизваше очите му като игла. Дори тъмните очила не помагаха.

Пел се качи в колата и се запита какво ще прави занапред. Обидата в очите й го караше да се чувства като подло нищожество. Знаеше, че е права — той бе заслепен от желанието да хване Червения и не искаше да види нищо друго. Осколката с името й обаче беше при него. Искаше му се да й каже всичко, цялата истина. Искаше му се да отвори душата си пред нея, защото и неговата бе затворена като нейната. Помисли си, че само тя може да го разбере, но не беше сигурен. Искаше да й разкаже за дълбоките си чувства към нея, но духът му сякаш бе обладан от Червения. Не можеше да мисли за нищо друго.

Главата отново го заболя.

— Господи. Пак ли?

Безформени сиви силуети изплуваха от контролното табло, вмъкнаха се през прозорците, проточиха се от предния капак на колата.

Появяваха се вече по-често. Положението само щеше да се влошава.